3
определение по гр.д.№ 873 от 2010 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 189
[населено място], 25.02.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б., Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Г. гр.д.№ 873 по описа за 2010 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на О. Т. С.-Г., действаща като [фирма] срещу решение от 19.06.2009 г. по гр.д.№ 409 от 2002 г. на Софийския градски съд, IV „В” отделение в частта, с която частично е отменено решение от 23.10.2001 г. по гр.д.№ 000287 от 1999 г. на Софийския районен съд, 74 състав и вместо него е постановено решение за осъждане на касаторката да предаде на етажните собственици на вход А в блок 2, находящ се в[населено място], ж.к.”З. Б-5” следния имот: помещения, находящи се на първия етаж във вход А на бл.2 в ж.к.”З. Б-5” в[населено място], с полезна площ от 33,25 кв.м., ползвани като аптека, а представляващи по предназначение перално помещение, помещение за колички и велосипеди и коридор при граници на помещенията: от юг- проход между вход А и вход Б на блок 2, север- фоайе на вход А и част от общо помещение, изток- улица пред блок 2 и запад- част от обособено общо помещение.
Като основания за допускане на касационното обжалване на решението се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Твърди се, че решението противоречи на посочена от касаторката задължителна и незадължителна практика на ВКС по следните посочени от касаторката и доуточнени от съда правни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да остави без движение искова молба по предявен иск за собственост, в която имотът- предмет на иска не е достатъчно индивидуализиран, 2. Допустимо ли е решение за присъждане на имот с по-голяма площ от претендирания от ищците в исковата им молба, 3. Длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства, 4. Длъжен ли е съдът да изложи изрични мотиви защо не възприема прието по делото заключение на вещо лице, 5. Длъжен ли е съдът при оспорване на документ да постанови проверка на истинността на този документ и 6. Чия е доказателствената тежест да установи трите предпоставки за уважаване на иск с правно основание чл.108 от ЗС.
Ответниците по жалбата не вземат становище по нея.
Върховният касационен съд на Р. Б., състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационната жалба счита следното: Не е налице противоречиво решаване на посочените от касаторката правни въпроси в обжалваното решение и в посочените от нея решения на ВКС:
По първият въпрос /длъжен ли е въззивният съд да остави без движение искова молба по предявен иск за собственост, в която имотът- предмет на иска не е достатъчно индивидуализиран/, макар и не изрично, въззивният съд е приел, че по принцип е длъжен да остави такава искова молба без движение, но в конкретния случай не е сторил това, тъй като е приел, че претендираният имот е достатъчно ясно индивидуализиран в исковата молба- посочено е точното местонахождение, граници и предназначение на претендираното помещение. В този смисъл няма противоречие на обжалваното решение[населено място] решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, т.4, в която е прието, че въззивният съд е длъжен да остави исковата молба без движение, но само тогава, когато констатира, че тя е нередовна.
По втория въпрос /допустимо ли е решение за присъждане на имот с по-голяма площ от претендирания от ищците в исковата им молба/ също няма противоречие със съдебната практика, която е констатна в смисъл, че претендираният имот се индивидуализира по местонахождение, граници, предназначение, като касастрална или регулационна единица, а неговата площ не е съществен индивидуализиращ белег.
По третият поставен въпрос /длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства/, съдът е приел, че е длъжен да обсъди всички относими към спора доказателства, което напълно съответства на приетото в посочената от касаторката съдебна практика по приложението на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./- решение № 567 от 26.09.2002 г. по гр.д.№ 71 от 2002 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 155 от 25.02.3005 г. по гр.д.№ 409 от 2004 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 931 от 03.10.2008 г. по гр.д.№ 6382 от 2007 г. на ВКС, Трето г.о., решение № 152 от 04.03.2008 г. по т.д.№ 733 от 2007 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 1070 от 23.10.2008 г. по гр.д.№ 4753 от 2007 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 1073 от 01.10.2008 г. по гр.д.№ 3068 от 2007 г. на ВКС, Четвърто г.о. и решение № 1116 от 01.10.2008 г. по гр.д.№ 4876 от 2007 г. на ВКС, Пето г.о. Не отговаря на истината твърдението на касаторката, че не били обсъдени заключението на в.л.П. Г. /обсъдено е на стр.3 от въззивното решение/ и всички относими към спора писмени доказателства.
По четвъртия поставен въпрос /длъжен ли е съдът да изложи изрични мотиви защо не възприема прието по делото заключение на вещо лице/ също няма противоречие с практиката- т.5 и т.6 от заключението на в.л.П. Г. са в съответствие с приетото от въззивния съд в решението му, поради което съдът не е бил длъжен да излага мотиви защо не приема тази част от заключението на вещото лице. В този смисъл няма противоречие с посочените от касаторката решения № 932 от 25.09.1991 г. по гр.д.№ 699 от 1991 г. на ВС, Първо г.о., решение № 385 от 11.03.2003 г. по гр.д.№ 1926 от 2001 г. на ВКС, Четвърто г.о. и решение № 954 от 10.01.2005 г. по гр.д.№ 35 от 2004 г. на ВКС,ТК, Второ т.о.
По петия въпрос /длъжен ли е съдът при оспорване на документ да постанови проверка на истинността на този документ/ също няма противоречие с посоченото от касаторката решение № 30 от 06.01.1970 г. по гр.д.№ 2069 от 1969 г. на ВС, Първо г.о.: В жалбата си касаторката не е посочила кои точно писмени документи е оспорила, а съдът е отказал да извърши проверка на тяхната истинност, поради което не може да се приеме, че съдът е извършил нарушение на чл.154 от ГПК /отм./.
По шестият поставен въпрос /чия е доказателствената тежест за установяване на трите предпоставки за уважаване на иск с правно основание чл.108 от ЗС/ също няма противоречие между обжалваното решение и посоченото от касаторката решение от 21.07.2008 г. по гр.д.№ 21475 от 2006 г. на СРС, 26 състав: Както в обжалваното решение, така и в посоченото решение на СРС, а и в константната практика на ВКС е прието, че ищецът по иск с правно основание чл.108 от ЗС следва да докаже, че е собственик на претендирания имот и че ответникът дължи или владее този имот, а ответникът от своя страна следва да докаже, че има основание за това държане или владение. За да уважи искът, Софийският градски съд е приел именно това: че ищците са доказали, че претендираният имот е тяхна собственост и че ответницата го държи, а ответницата не е доказала да има противопоставимо на собствениците основание за това държане.
Поради всичко гореизложеното не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК, поради което касационното обжалване на решението на СГС не следва да се допуска.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно разглеждане жалбата на О. Т. С.-Г., действаща като [фирма] срещу решение от 19.06.2009 г. по гр.д.№ 409 от 2002 г. на Софийския градски съд, IV „В” отделение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.