О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 189
гр. София,27.03. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми март през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2659/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място] срещу решение № 127 от 15.05.2017 г., постановено по т. д. № 130/2017 г. на Апелативен съд – П.. С посоченото решение е потвърдено решение № 265 от 23.08.2016 г. по т. д. № 331/2015 г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която [фирма] е осъдено на основание чл.208 КЗ (отм.) да заплати на [фирма] сумата 518.37 лв., представляваща разлика над сумата 31 630.58 лв. – платено в хода на процеса застрахователно обезщетение за причинени при ПТП на 31.03.2014 г. вреди на лек автомобил „Пежо 508” с рег. [рег.номер на МПС] по застрахователна полица № 121413006847/27.06.2013 г. за застраховка „Каско на МПС”, до дължимия според първоинстанционния съд общ размер на обезщетението 32 148.95 лв., и след частична отмяна на първоинстанционното решение [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] още 13 026.05 лв. – разлика над сумата 32 148.95 лв. до сумата 45 175 лв., представляваща действително дължимият размер на застрахователното обезщетение, ведно със законни лихви и разноски за двете съдебни инстанции, съразмерно на уважената във въззивното производство част от иска. Решенията са постановени при участие на [фирма] като подпомагаща страна на страната на ответника [фирма].
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът навежда оплакване, че въззивният съд е нарушил материалния закон като е уважил иска за заплащане на застрахователно обезщетение при липса на активна материалноправна легитимация за ищеца, който не е бил собственик на увредения автомобил към датата на настъпване на застрахователното събитие, а е встъпил в правата на увредения собственик след реализиране на застрахователния риск. Излага доводи, че правото на застрахователно обезщетение принадлежи на собственика на увреденото имущество и че доколкото вземането за обезщетение, възникнало в патримониума на застрахования собственик преди сключване на договора за прехвърляне на собствеността върху автомобила, не е прехвърлено (цедирано) на ищеца, последният не е легитимиран да претендира заплащането му в своя полза. Позовава се и на нарушение на чл.208, ал.3 КЗ (отм.) и чл.193, ал.3 КЗ (отм.) при определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не са подадени отговори на касационната жалба от ответника по касация [фирма] със седалище в [населено място] и от подпомагащата страна [фирма] – [населено място].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК /ред. ДВ бр.47/2009 г./, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – П. е приел, че в качеството на приобретател на застрахования със застраховка „Каско на МПС” лек автомобил „Пежо 508” с рег. [рег.номер на МПС] , увреден до степен „тотална щета” при настъпило в срока на действие на застраховката пътно – транспортно произшествие от 31.03.2014 г., ищецът [фирма] е встъпил в правата на своя праводател и предишен собственик на автомобила [фирма] е легитимиран да претендира от ответника – застраховател [фирма] застрахователно обезщетение за увреждането на автомобила при условията, уговорени в договора за застраховка и общите условия към него.
За неоснователни въззивният съд е счел възраженията на ответника срещу активната материалноправна легитимация на ищеца да получи застрахователно обезщетение за вредите от застрахователното събитие. Изложил е съображения, че по силата на чл.183 и чл.212 КЗ (отм.) прехвърлянето на застрахованото имущество по време на действие на договора за имуществена застраховка, каквато е процесната хипотеза, има за последица встъпване на приобретателя в правата на предишния застрахован собственик, в т. ч. и в правото на застрахователно обезщетение за настъпили след прехвърлянето застрахователни събития. Посочил е, че встъпването по чл.212 КЗ (отм.) няма действие по отношение на вземания за застрахователни обезщетения, възникнали преди прехвърляне на собствеността, освен ако в самия договор за прехвърляне има изрични уговорки или от неговото съдържание може да се направи извод, че страните са постигнали и съгласие за встъпване на приобретателя в правата на праводателя, произтичащи от реализирани преди сключването му застрахователни събития. След преценка на съдържанието на сключения между ищеца и [фирма] договор за лизинг от 20.06.2013 г. и на договора за покупко – продажба на МПС от 16.06.2014 г., с който ищецът е придобил от застрахования лизингодател правото на собственост върху увредения лек автомобил в състоянието след увреждането, въззивният съд е направил извод, че в конкретния случай едновременно с придобиването на лизинговия автомобил ищецът е придобил и правото на продавача – лизингодател да получи дължимото застрахователно обезщетение. В подкрепа на този извод съдът се е позовал и на приетото в първоинстанционното производство писмо от 11.06.2014 г., с което лизингодателят е уведомил застрахователя, че дава съгласието си обезщетението да бъде изплатено на купувача на автомобила /лизингополучател по договора за лизинг/ [фирма], и на установения по делото факт, че лизингодателят е превел на ищеца изплатеното от застрахователното дружество в хода на делото застрахователно обезщетение в размер на 31 630.58 лв. В съответствие с изложеното въззивният съд се е произнесъл, че по силата на договорите за лизинг и за продажба ищецът е встъпил във всички нереализирани права на първоначално застрахованото с договора за застраховка „Каско на МПС” лице – лизингодателят [фирма], вкл. в правото да претендира плащане на дължимото застрахователно обезщетение за вредите от застрахователното събитие, настъпило по време на действие на застрахователния договор.
По отношение на другия спорен във въззивното производство въпрос – за размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е преценил, че обезщетението следва да бъде определено съобразно уговорките в застрахователния договор и общите условия, като същевременно се вземат предвид и относимите клаузи в сключения между застрахователя и лизингодателя рамков договор за сътрудничество по автомобилно застраховане от 11.03.2008 г. Приложимостта на рамковия договор в отношенията между лизингополучателя и застрахователя е мотивирана с издадения след сключване на договора за прехвърляне на собствеността добавък към застрахователната полица за застраховка „Каско”, в който е предвидено запазване на всички уговорки от застрахователния договор. Позовавайки се на чл.40 от рамковия договор, предвиждащ, че в случай на тотална щета на застрахованото имущество застрахователят изплаща записаната в полицата застрахователна сума, въззивният съд е формирал извод, че дължимото застрахователно обезщетение е равно по размер на сумата 53 149.17 лв., вписана като застрахователна сума в издадената от ответника застрахователна полица. Изразил е становище, че установеното в чл.40.3 на договора задължение за застрахования след изплащане на застрахователното обезщетение да прехвърли на застрахователя собствеността върху застрахованото имущество не е условие за изплащане на обезщетението, а последица от него.
В зависимост от направените фактически и правни изводи въззивният съд е приел, че искът е основателен за целия предявен размер от 45 175 лв. Като е отчел обстоятелството, че след завеждане на делото ответникът е изплатил на [фирма] застрахователно обезщетение в размер на 31 630.58 лв., което лизингодателят е превел по сметка на ищеца, съдът е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата 518.37 лв. /разлика над платеното от застрахователя обезщетение до определеното като дължимо от първоинстанционния съд обезщетение от 32 148.95 лв./ и след отмяна на решението е присъдил на ищеца още 13 026.05 лв. /разлика над сумата 32 148.95 лв. до претендираните 45 175 лв./.
По допускане на касационното обжалване :
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото две групи въпроси : „1. Материално – легитимиран ли е приобретателят на застрахованото МПС (лизингополучател по договор за лизинг) да претендира застрахователно обезщетение по застраховка „Каско”, ако е придобил собствеността върху превозното средство след настъпване на застрахователното събитие (тотална щета) в състоянието, в което МПС се е намирало към датата на прехвърлянето; Как следва да бъде извършено прехвърлянето на правото на обезщетение и как следва да се преценява съгласието на собственика на МПС (към датата на застрахователното събитие) обезщетението да бъде изплатено на новия собственик; Как следва да бъде тълкуван сключения договор за прехвърляне на МПС съобразно чл.20 ЗЗД – в съответствие с изявената или предполагаема воля на страните; 2. Как следва да се определя размерът на застрахователното обезщетение при наличие на тотална щета; Следва ли стойността на МПС към датата на увреждането да бъде намалена със стойността на останките при положение, че такива са били налични към датата на увреждането, но застрахованото лице се е разпоредило със същите и по този начин е осуетило възможността за изпълнение на задължението си по застрахователния договор да ги прехвърли в полза на застрахователя”. Допускането на касационно обжалване по първата група въпроси е обосновано с твърдения, че те са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в решение № 4/04.02.2014 г. по т. д. № 23/2013 г. на І т. о., решение № 4/16.052013 г. по т. д. № 439/2011 г. на І т. о. и решение 156/04.01.2017 г. по т. д. № 1948/2015 г. на І т. о., както и в противоречие с практиката в решение № 1771/25.08.2014 г. по в. гр. д. № 4802/2013 г. на Софийски апелативен съд и решение № 1392/23.06.2015 г. по в. т. д. № 1366/2015 г. на Софийски апелативен съд. За втората група въпроси се поддържа противоречие с решение № 1705/15.03.2017 г. по в. гр. д. № 11968/2016 г. и решение № 8567/25.11.2016 г. по в. гр. д. № 1425/2016 г., двете постановени от състави на Софийски градски съд.
От първата група въпроси обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е само първият въпрос – за материалноправната легитимация на приобретателя на застрахованото МПС да получи обезщетение по застраховка „Каско” за вреди, причинени при настъпило преди придобиване на собствеността върху превозното средство застрахователно събитие. Касационно обжалване по този въпрос обаче не може да се допусне, тъй като не са доказани поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. С решение № 4/16.05.2013 г. по т. д. № 439/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., е формирана задължителна практика по чл.290 ГПК по въпросите преминават ли правата на възложителя /лизингодател по договор за финансов лизинг/ за обезщетение по чл.265 ЗЗД за неточно, некачествено изпълнени СМР срещу изпълнителя върху лизингополучателя след прехвърляне на имота – предмет на договора за лизинг, и преминават ли правата на лизингополучателя /приобретател на имота – предмет на договора за лизинг/ за обезщетение по чл.265 ЗЗД за неточно, некачествено изпълнени СМР срещу изпълнителя върху купувача на търговското предприятие на лизингополучателя. Обжалваното решение не съдържа произнасяне по идентични въпроси, поради което посочената задължителна практика е неотносима и не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. Решение № 156/04.01.2017 г. по т. д. № 1948/2015 г. на ВКС, І т. о., е постановено по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване по въпроса материално легитимиран ли е застрахованият /стипулант/ по договора за застраховка на чужда вещ да получи застрахователно обезщетение в случай на настъпване на застрахователното събитие, когато третото лице, в полза на което е уговорен договорът, се откаже от клаузата, уговорена в негова полза. При предявяване на иска за застрахователно обезщетение ищецът по настоящото дело не е основал легитимацията си да получи претендираното застрахователно обезщетение на уговорка в негова полза, обективирана в сключен от друго лице застрахователен договор, поради което задължителната практика в цитираното решение също не доказва противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Практиката в решение № 1771/25.08.2014 г. по в. гр. д. № 4802/2013 г. на Софийски апелативен съд е обсъждана и е приета за правилна в служебно известното на съдебния състав решение № 194/02.11.2017 г. по т. д. № 687/2017 г., с което състав на ВКС, І т. о., се е произнесъл, че „ако прехвърлянето на собствеността върху застрахованата вещ следва изтичането на срока на застрахователния договор по имуществена застраховка с обект същата, сключен между застраховател и праводателя по прехвърлянето, приобретателят на тази вещ не встъпва в застрахователното правоотношение по силата на чл.212, ал.1 КЗ (отм.), тъй като нормата урежда автоматично встъпване с оглед преминаване на застрахователния интерес от застрахования собственик в последващия приобретател на вещта, само по отношение на действащи към момента на правоприемството застрахователни договори; дължимото застрахователно обезщетение, с оглед настъпил в срока та договора застрахователен риск, приобретателят би могъл да получи само в хипотезата на цедирането му от застрахования праводател”. Въззивното решение е постановено по спор за заплащане на застрахователно обезщетение за вреди от настъпило в срока на застрахователния договор застрахователно събитие, претендирано от приобретател на застрахованото имущество, който е придобил собствеността преди изтичане на срока на договора за застраховка. Разликата в хипотезите, разгледани в двете решения, не позволява да се направи извод за противоречиво разрешаване на идентичен правен въпрос като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 или т.2 ГПК. Дори да се приеме, че обсъжданата практика е относима, въззивното решение не е постановено в противоречие с нея, доколкото въззивният съд е приел, че ищецът е легитимиран да получи застрахователно обезщетение, тъй като правото на обезщетение му е прехвърлено от предишния застрахован собственик с договорите за лизинг и за продажба и по този начин той е встъпил в застрахователното правоотношение съгласно чл.212, ал.1 КЗ (отм.).
Другите два въпроса от първата група не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК да са от значение за изхода на делото и не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Произнасянето на въззивния съд, че ищецът е придобил правото да получи застрахователното обезщетение за вредите от застрахователното събитие, настъпило преди прехвърляне на собствеността върху застрахованото МПС, е обусловено изцяло от преценка на съдържанието на договорите за лизинг и за продажба. Съдът е приел, че по силата на уговорките в двата договора едновременно с прехвърлянето на собствеността върху застрахованото МПС ищецът е придобил и правото на своя праводател да получи застрахователно обезщетение за реализираното преди продажбата застрахователно събитие. Поради това, че е формиран в резултат на възприемането на съдържанието на договорите, без те да бъдат подлагани на тълкуване съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, изводът за извършено прехвърляне на правото на обезщетение като предпоставка за наличието на материалноправна легитимация за ищеца е от значение за правилността на въззивното решение. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалваното въззивно решение и не може да допусне решението до касационен контрол по въпроси, относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на практиката в решение № 1339/23.06.2015 г. по в. т. д. № 1366/2015 г. на Софийски апелативен съд, в което е коментирано значението на изразеното от титуляра на вземането за застрахователно обезщетение съгласие обезщетението да се плати на трето лице.
Въпросите от втората група се отнасят до определянето на размера на застрахователното обезщетение и несъмнено са от значение за делото, но не е налице твърдяното от касатора противоречие на даденото от въззивния съд разрешение по тях с практиката във влезлите в сила решения на Софийски градски съд по в. гр. д. № 11968/2016 г. и в. гр. д. № 1425/2016 г. Въззивният съд е приел, че размерът на дължимото застрахователно обезщетение следва да се определи съобразно конкретна клауза – чл.40, от рамковия договор за застраховане на МПС, сключен между лизингодателя и застрахователя на увреденото превозно средство. Клаузата на чл.40 от рамковия договор предвижда, че в случай на тотална щета застрахователното обезщетение е равно по размер на застрахователната сума, и с оглед на това съдът е приел, че дължимото на ищеца застрахователно обезщетение е равно по размер на застрахователната сума, вписаната в застрахователната полица за застраховка „Каско на МПС”. Изхождайки от съдържанието на договора, съдът е преценил, че уреждането на отношенията между ищеца и ответника – застраховател във връзка с останките от застрахованото МПС не е предпоставка за изплащане на застрахователното обезщетение, а последица от него, т. е. че едва след изплащане на обезщетението за ищеца ще възникне задължение да прехвърли на застрахователя останките от автомобила. Обусловеността на извода за размера на обезщетението от съдържанието на счетената за приложима договорна клауза изключва твърдяното от касатора противоречие с практиката в решенията на Софийски градски съд, в които размерът на застрахователното обезщетение е определен в зависимост от други договорености. Доколкото не се касае за противоречиво разрешаване на идентични правни въпроси, не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 130/2017 г. на Апелативен съд – П..
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 127 от 15.05.2017 г., постановено по т. д. № 130/2017 г. на Апелативен съд – П..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :