5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 189
[населено място] ,04,03,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение , в закрито заседание на двадесет и седми февруари, през две хиляди и четиринадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 521 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по реда на чл. 274 ал.3 т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] против определение № 19 846 / 25.10.2013 год. по ч.гр.д.№ 10190 / 2013 год. на Софийски градски съд, Гражданско отделение , с което е оставена без уважение частната жалба на [фирма] против определение на Софийски районен съд , ГО, 62 състав , постановено на 10.06.2013 год. по гр.д.№ 7376 / 2013 год. ,с което и по реда на чл.248 ГПК е отказано присъждане в полза на жалбоподателя , на разноски , в размер на разликата между присъдените му 450 лв. и претендираните 4 200 лева , както и в частта в която със същото въззивно определение е отменено първоинстанционното определение по чл.248 ГПК, за присъждане в полза на жалбоподателя разноски и над размера от 150 лева до първоначално присъдените му 450 лева . Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, като счита , че съдът не е изложил мотиви относно преценката си за фактическа и правна сложност на иска, за процесуалната си защита срещу който страната претендира възмездяване на разноски / адвокатско възнаграждение / , като е подценена значимостта на защитавания й интерес , с оглед последиците от евентуално позитивно за противната страна решение. Намира , че заключението на съда за неоценяемост на иска не прави разграничение между липсата на конкретни имуществени последици по спора / каквото има предвид закона / и невъзможността за предварителна оценка на , иначе безсъмнени като настъпване , имуществени вреди за Б. . В тази връзка счита, че е следвало да се отчете ефекта от евентуалното уважаване на иска по отношение на висящите други две производства между същите страни, при общ имуществен интерес по тях – 1 200 000 лева. Жалбоподателят намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с чл.78 ал.4 вр. с ал.1 ГПК , както и в противоречие с чл. 36 ал.2 ЗАдв. и пар.2 от ДР на Наредба № 1/09.07.2004год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения .
Ответната страна – [фирма] – оспорва частната жалба , като намира , че по формулираните от жалбоподателя въпроси е дадено разрешение в ТР № 6 / 2013 год. по т.д.№ 6 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС, което изключва приложимостта на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт .
За да се произнесе по същата настоящият състав съобрази следното :
Въззивният съд е отказал присъждане на разноски / адвокатско възнаграждение /, респ. намалил присъденото от първоинстанционния съд до размера на 150 лева, при претендирани 4 200 лева, приемайки че с оглед неоценяемия характер на иска / за установяване нищожност на клауза от приложимите в правоотношението с ищеца Общи условия на банката , за откриване и водене на банкови сметки и предоставяне на платежни услуги / и на основание чл.7 ал.1 т.4 от Наредба № 1 / 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения , претендираното възнаграждение е прекомерно ,тъй като спорът не се отличава с фактическа / с оглед обхвата на установимите по делото факти / и правна сложност / според наведените от ищеца доводи / . На практика съдът е приложил чл. 78 ал.5 ГПК , като не се е счел обвързан с трикратния размер на минимално определеното по Наредбата адвокатско възнаграждение, съгласно пар.2 от ДР на същата .
В договора за правна защита и съдействие на жалбоподателя – ответник по спора – е уговорено възнаграждение за процесуално представителство в претендирания размер , за една инстанция , платимо в брой или по изрично посочена банкова сметка . Установителният иск на [фирма] е предявен като инцидентен установителен иск в друго производство срещу същия ответник – настоящ жалбоподател, респ. със заявен от ищеца правен интерес от такъв иск само в качеството му на инцидентен , не и предмет на самостоятелно производство , извън значение на произнасянето на съда по отношение на заведените срещу [фирма] осъдителни искове / предмет на гр.д.№ 1650 / 2012 год. на СГС и гр.д.№ 25 869 / 2012 год. на СРС / . Отделянето и образуването му в самостоятелно производство е по разпореждане на съда, но по съображение , че за нуждите на произнасянето по предявените осъдителни искове , преценката за нищожността на клаузата от Общите условия на Б. може да се направи и съобрази и без приемането за съвместно разглеждане на инцидентен установителен иск с такъв предмет . В този смисъл, образуването на самостоятелно исково производство по установителния иск е против изрично демонстрирания правен интерес на ищеца , макар това обстоятелство да не е отчетено от въззивния съд . Впрочем в тази насока е реализирана и защитата на жалбоподателя , с подадения отговор , с който се изчерпват процесуалните му действия по делото, до прекратяването му с оттегляне на иска от ищеца : нередовност на „ исковата молба „ , предвид формалната липса на реквизити / обусловена и от инцидентното му предявяване в друго производство / и липса на правен интерес, при претендирано „ абстрактно прогласяване „ на нищожността „ / противно на заявеното в производството по което е предявен като инцидентен / . По основателността на иска страната се е ограничила до извод за неустановимо от съдържанието на конкретната клауза противоречие на същата с императивния текст на сочената норма от Закона за платежните услуги и платежните системи .
В изложението по чл. 274 ал.3 ГПК жалбоподателят е поставил следните три въпроса, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК : 1 / Чл. 7 ал.1 т.4 от Наредба № 1 / 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ще бъде ли приложим за определяне минимален размер на дължимо адвокатско възнаграждение за защита по установителен иск , решението по който обаче може да обуслови макар предварително неопределими по размер, но предвидими , като значителни и негативни, имуществени последици за страната , при неблагоприятен изход на спора ?; 2 / Задължен ли е съдът при произнасянето си по възмездяването на разноски в производството да се съобрази с чл.36 ал.2 ЗАдв. във всеки конкретен случай ? и 3 / Разпоредбата на пар.2 от ДР на Наредбата съдържа ли забрана за съда да присъди възнаграждение над предвидения в нея минимален праг , при отчитане изискванията на чл.78 ал.5 ГПК и чл. 36 ЗАдв. ?.
Доколкото жалбоподателят изрично е мотивирал частната си жалба срещу първоинстанционното определение , с довода за съобразим последващ ефект от евентуално негативно за него решение, като значим при преценка важността на осъществяваната от процесуалния му представител защита, но въззивният съд е определил приложимия съгласно Наредбата минимум , в съответствие с обективната квалификация на иска , като „ неоценяем „ , ирелевантно на евентуалните му негативни за ответника при уважаване последици, първият от поставените въпроси се явява релевантен , по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК .Нормата на чл.7 ал.1 т.4 от Наредба № 1 / 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / Наредбата / и приложимостта й към неоценяеми , като обективно преценими единствено според петитума им и съобразно хипотезите на чл.69 ГПК и чл.7 ал.1 от Наредбата искове , не е предпоставила противоречива съдебна практика , нито непротиворечива , но подлежаща на преодоляване такава , с оглед развитие на обществените отношения или изменение на законодателството, така че отговорът на правния въпрос да се явява от значение за точното прилагане на нормата и за развитието на правото . Нормата на чл.7 ал.1 т.4 от Наредбата е предпоставена именно от хипотезите на искове , с липсващ точен и обективен към момента на предявяването им критерий за определяне цената на иска . Важността на защитата за страната е субективен критерий , с непредвидими предварително – противно на заложеното във въпроса – конкретни параметри на проявление , при това твърдени в бъдещи отношения с трети , различни от страната по спора, лица. С отговора на така формулирания въпрос жалбоподателят по същество цели разширително тълкуване на чл.7 ал.2 от Наредбата , прилагайки го спрямо искове , чиято цена предопределя от твърдени , хипотетични към момента на предявяването им , следващи постановяване на евентуално негативно решение , правни последици, което поставя въпроса в изначално противоречие с разума на закона / остойностяване защитата по конкретен иск , между конкретни страни / . Значението и сложността на осъществяваната процесуална защита следва да се съобразят при определяне конкретния размер, не и при определяне на приложимия според Наредбата минимум , като база за преценка адекватността на договореното адвокатско възнаграждение .
Вторият и третият от поставените въпроси не покриват изискването за правни въпроси по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК. Въззивният съд не е приел, че е ограничен в определяне възнаграждението до минимума съгласно Наредбата , респ. че необвързването на съда с разпоредбата на пар.2 от ДР на същата / в който смисъл ТР № 6 / 06.11.2013 год. по т.д.№ 6 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС / във всички случаи предпоставя прилагане на минималния размер на адвокатско възнаграждение . Приложил е чл.78 ал.5 ГПК , намалявайки подлежащото на възмездяване от противната страна , а не дължимо от договорилата го страна , адвокатско възнаграждение , до размера на минималното според Наредбата , с оглед преценената конкретна фактическа и правна сложност на спора, която обаче не е предмет на правния въпрос . Същите съображения касаят и въпроса за приложението на чл.36 ал.2 от ЗАдв. – норма уреждаща възмездността на процесуалното представителство и приложима в отношенията между страните по договора за правна помощ . Правилни са съображенията на ответната страна , че в мотивите към т.3 на ТР № 6 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС е даден отговор за дължимостта на уговореното възнаграждение от договорилата го страна , независимо от прилагане последиците на чл. 78 ал.5 ГПК при възмездяването й от противната .
Дори да биха били релевантни, така поставените втори и трети въпроси не са обосновани с допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК .
Водим от горното , Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 19 846 / 25.10.2013 год. по ч.гр.д.№ 10190 / 2013 год. на Софийски градски съд, Гражданско отделение .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :