1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 189
гр.София, 06.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4397/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. С. М. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1240 от 18.05.2018 г. по гр.д.№ 2231/ 2017 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 16102/ 2014 г. и по този начин Софийски районен съд е осъден да заплати на жалбоподателката на основание чл.2б ал.1 ЗОДОВ сумата 1 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото й на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д.№ 12374/ 2014 г. по описа на ответния съд, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 300 000 лв, а изцяло е отхвърлен искът за сумата 40 000 лв – обезщетение за имуществени вреди от нарушаване на същото право.
Софийски районен съд не е обжалвал въззивното решение, а жалбата на Г. М. е насочена само срещу тази част от него, с която са отхвърлени исковете й. Поради това въззивният съдебен акт (който е валиден) е влязъл в сила в частта, в която иска за обезщетяване на неимуществени вреди е уважен до размер 1 000 лв.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката повдига правните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС) за отговорността на държава – членка на Европейския съюз (ЕС) да обезщети вредите, които нейни граждани са претърпели поради неизпълнението на изисквания на общностното право и от неизпълнение на задължението да транспонира тези изисквания във вътрешното си право; за приложимото право на ЕС относно отговорността на държавата от неизпълнение на норми от правото на ЕС. Счита, че в обжалваното решение първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Съда на ЕС, а за вторият поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна Софийски районен съд не взема становище по касационната жалба.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи отчасти предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд приел, че е сезиран с искове за обезщетяване на вреди от забавено разглеждане на дело от съдия от състава на ответния Софийски районен съд. От фактическа страна установил, че на 10.03.2014 г. ищцата М. подала пред Софийски районен съд искова молба за защита срещу незаконно уволнение – за неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди извършването му длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа. По молбата било образувано гр.д.№ 12374/ 2014 г., разпределено на съдия Л.. На 28.03.2014 г. ищцата поискала отвод на съдията, в случай че е в родствена връзка с нотариус Л.. На 15.05.2014 г. тя подала молба за определяне на срок при бавност, която съдия Л. не процедирал съобразно закона, а само разпоредил да бъде приложена към делото. Едва на 23.05.2014 г. съдия Л. разпоредил на ответника да се връчи препис от исковата молба и доказателствата за отговор в едномесечен срок. Съобщението с преписите е изпратено на 26.05.2014 г.; на 28.05.2014 г. е върнато в цялост от връчителя с указание, че ответникът е променил адреса си; на 05.06.2015 г. съдия Л. разпоредил връчване чрез залепване на уведомление (изпълнено на 17.07.2016 г.). Междувременно ищцата М. подала сигнали и молби до различни органи за образуване на дисциплинарно и наказателно производство срещу съдия Л. и за определяне на срок при бавност. В резултат на извършена проверка, Инспекторат при ВСС дал препоръки съдия Л. да организира и подобри дейността си по движението и приключването на делото и да спазва процесуалните срокове за разглеждане на делата.
Първото открито съдебно заседание по гр.д.№ 12374/ 2014 г. било проведено на 16.10.2014 г., съдът отхвърлил искането на ищцата делото да бъде решено в това заседание и отложил производството за 28.11.2014 г. В заседанието от тази дата той спрял производството по искане на ответника, но по частна жалба на ищцата определението му било отменено от въззивната инстанция с акт от 14.04.2015 г. Горестоящия съд указал на първоинстанционния, че няма процесуална пречка за решаване на спора и че преценката му за наличие на основание за спиране е погрешна. На 29.06.2015 г. било проведено последното съдебно заседание по делото, а на 17.07.2015 г. съдията постановил решение за отхвърляне на исковете. Това решение не било влязло в сила към момента на приключване на устните състезания пред въззивния съд, тъй като първоначално било отменено от горестоящия съд, но касационната инстанция върнала делото за ново разглеждане.
При тези фактически установявания съдът приел от правна страна, че правото на ищцата за разглеждане и решаване в разумен срок на гражданското дело, образувано пред Софийски районен съд по нейна искова молба под № 12374/ 2014 г., е нарушено. Посочил, че производството само пред първата инстанция е продължило година и четири месеца, а е трябвало да бъде разгледано по правилата за бързо производство и да приключи в тримесечен срок. Ищцата или представителят й не са допринесли с действията си за продължителността на производството, а забавянето е изцяло поради действията на съда. Последният не е насрочил своевременно производството, не е изготвил преди насрочването доклад и неправилно е постановил спирането му. Поради това решаването на делото не е станало в разумен срок. Като последица от това обаче ищцата не търпяла имуществени вреди, защото такива тя претендира под формата на пропуснати ползи от неполучено възнаграждение и неплатени данъци и осигуровки. Такава полза обаче тя би пропуснала да реализира само ако уволнението бъде признато за незаконно, а това не се е случило. Претенцията за обезщетяване на неимуществени вреди съдът приел за доказана по основание, тъй като в пряка последица от забавяне на производството по делото ищцата е търпяла негативни емоционални изживявания. По отношение на размера на тази претенция съдът взел предвид периода на забавяне на производството, установената чрез свидетелски показания степен на емоционално засягане на ищцата и съдебната практика в подобни случаи и счел, че сумата 1 000 лв е адекватна на търпените вреди, като за разликата отхвърлил иска.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от жалбоподателката правни въпроси не обуславят обжалваното решение. Съдът по същество не е разрешавал въпрос за отговорността на държава – членка на ЕС да обезщети вредите, които нейни граждани са претърпели поради неизпълнението на задължението й за транспониране на изисквания на общностното право или поради неизпълнение на тези изисквания. С такива твърдения той не е приел, че е сезиран. Заявените от ищцата правопораждащи фактически твърдения са за образуване на гражданско дело по спор между нея и друго лице; забавяне на производството по това дело извън разумните срокове поради субективните и в разрез с вътрешното право действия на съдията; настъпили вреди в причинна връзка от забавянето. Това са твърденията, които съдът е разгледал и по които е организирал процеса на доказване и въз основа на които е определил приложимото право. Факти, обосноваващи отговорност за нетранспониране на правото на ЕС ищцата не е сочила (тогава и легитимираният ответник би бил друг, тъй като съдът не е орган, притежаващ правомощия да „транспонира” европейското право), нито е сочила факти за неизпълнение от съда на изисквания на общностното право. Затова материалноправният въпрос за отговорността на държавата да обезщети вредите, причинени от неизпълнението на задължението й за транспониране на изисквания на общностното право или поради неизпълнение на тези изисквания, няма отношение към правните разрешения на въззивния съд.
Такова отношение няма и въпросът за приложимото право на ЕС относно отговорността на държавата от неизпълнение на норми от правото на ЕС. Правопораждащите фактически твърдения в исковата молба не са подведени от инстанцията по същество към такава квалификация. Ищцата е извела материалното си право на обезщетение от нарушаване от страна на българския съд на уредените във вътрешното законодателство срокове за разглеждане и решаване на делото, образувано по нейна искова молба. Тя не е търсила защита срещу неизпълнение от страна на съда на норми от общностното право, съответно въззивната инстанция не се е произнасяла по такива твърдения и въпросът какво би било приложимото право в тази хипотеза е без значение за крайния резултат от спора.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1240 от 18.05.2018 г. по гр.д.№ 2231/ 2017 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: