ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 19
София, 12.01.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
ч.гр.дело № 6210/2014 год.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от А. М., гражданин на И. в качеството му на управител на [фирма] срещу определение от № 2228 от 25.7.2014 г, постановено по гр.дело № 1873/2014 г на Пловдивски окръжен съд, 5 граждански състав, с което е потвърдено определение № 5862/20.5.2014 г на Пловдивски районен съд, 3 състав по гр.дело № 2483/14 г.
В частната жалба се подържа, че определението е неправилно и противоречи на процесуалния и материалния закон. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което делото да бъде изпратено на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, тъй като предявените искове са допустими.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма] със седалище в [населено място] не взема становище по същата.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия Четвърто гражданско отделение след като взе предвид данните по делото , приема следното :
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
От данните по делото се установява следното :
А. М., гражданин на И. като управител на [фирма] е предявил искове срещу [фирма], представлявано от С. Р. с предмет прогласяване нищожността на подписаната от него декларация-потвърждение от 21.12.2009 г, респ.нейното унищожаване.Подържа, че между двете дружества не съществуват действителни облигационни отношения, а описаните в декларацията договори за заем представляват симулативни сделки.Иска се прогласяване нищожността на декларация от 21.12.2009 г поради симулативност, респ.поради липса на съгласие, евентуално за унищожаването й на основание чл.29 от ЗЗД.С посочената декларация ищецът е потвърдил сключването на пет договора за заем със заемодател –ответното дружество.В т.6, 7, 8, 9 и 10 от нея ищцовото дружество чрез своя управител А. М. е посочил, че признава, ответникът да му е предал по договори за заем сумите, както следва : по договор от 16.3.2009 г-сумата 5 000 евро ; от 3.4.2009 г-10 000 евро ; от 24.4.2008 г-сумата 26 500 евро ; от 9.9.2009 г-40 000 евро ; по договор от 2.10.09 г-20 000 евро.
С определение от 20.5.2014 г, постановено по гр.дело №2483/14 г Пловдовски районен съд, Трети гр.състав е приел, че ищецът няма правен интерес от установяване на нищожността, евентуално от унищожаване на декларацията, за която твърди, че е елемент от фактическия състав на договорите за заем, без да иска установяване на нищожността, респ.унищожаването на същите.От съдържанието на самата декларация, с която се потвърждава съществуването на договорите за заем е очевидно, че тя не би могла да бъде самостоятелен предмет на делото.Дори да се приеме, че декларацията е нищожна, респ.унищожаема, това не би довело автоматично до недължимост на сумите. Ищецът ще следва да води друго дело за прогласяване нищожността, респ.за унищожаване на заемните правоотношения или за установяване, че не дължи сумите по тях.При всички положения обаче установяването на порок на декларацията не би защитило правата и интересите на ищцовото дружество, поради което самостоятелен иск за прогласяването й за нищожна, респ.за унищожаването й е недопустим.
С въззивното определение Пловдивски окръжен съд е препратил към мотивите на първоинстанционното определение на основание чл.272 от ГПК.Приел е, че недействителността на декларацията от 21.12. 2009 г не може да бъде самостоятелен предмет на делото, а само преюдициален, относно действителността на договорите въпрос.Поради което прогласяването на нейната нищожност, евентуално унищожаването й не може да защити правата на ищеца във връзка с недължимостта на сумите по договорите за заем.
В изложението по чл.284 ал.3 от ГПК касаторът сочи основанията за допускане на касационен контрол по чл.280 ал.1, т.1, 2 и т.3 от ГПК.Посочено е, че материалноправните въпроси : 1/ представлява ли декларацията, с която се признава дължимостта на суми част от фактическия състав на договора за заем, при условие, че декларатора твърди, че такива договори за заем няма сключени ; 2/ допустим ли е иск за прогласяване нищожността на декларация, в която е вписано, че се дължат суми по договори за заем, при условие, че такива не са сключени ; 3/приложими ли са правилата за договорите по отношение на декларацията и представлява ли тя едностранна сделка по смисъла на чл.44 от ЗЗД ; 4/ може ли същата да се приравни на разписка за получаване/предаване на сумите и обвързва ли декларатора по нея относно дължимостта им.Посочено е, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Към изложението на основанията касаторът представя решение № 154 от 20.7.12 г по гр.дело № 294/12 г на Апелативен съд-Варна, решение № 1081 от 4.7.11 г по гр.дело № 575/11 г на САС, 7 състав, решение № 116 от 26.3.14 г по т.д.№ 220/13 г на Окръжен съд-Пловдив и трите без заверка за влизането им в сила, поради което не съставляват съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.Представени са и две решения на ВКС.Решение № 622/6.7.98 г по гр.дело № 1499/97 г на ВКС, Първо ГО касае нищожност на извършения отказ от наследство, а решение № 249 от 23.7.2010 г по гр.дело № 92/09 г, постановено по реда на чл.290 от ГПК и представляващо задължителна практика е постановено по процесуално правните въпроси как се определя спорното материално право, какъв е предмета на делото и на търсената от ищеца защита, длъжен ли е съдът в решението си да отговори на иска и може да ли излиза извън спорния предмет по делото.Двете решения на ВКС са неотносими към въпроса за допустимостта на предявените искове.
Посочените касационни основания не са налице.Формулираните въпроси не са обусловили крайния извод на въззивния съд и не са част от решаващите му мотиви.За да приеме, че искът за прогласяване нищожността/ за унищожаване на декларацията, съдът е приел, че не е налице правен интерес от самостоятелното установяване, тъй като това по никакъв начин не би могло да защити правата на ищеца.При всички случаи в отделен исков процес същият следва да установи, недължимостта на сумите по договорите за заем /, в случай че такива съществуват, респ да установи, че същите са унищожаеми или нищожни.Следователно установяване на факта на недействителността на декларацията е безпредметно и лишено от правен интерес, тъй като изявлението по нея съществува/респ.не съществува, доколкото съществуват/не съществуват сочените заемни правоотношения, които обаче не са въведени като предмет на спора.
Мотивиран от горното ВКС, Четвърто ГО
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2228 от 25.7.2014 г, постановено по гр.дело № 1873/2014 г на Пловдивски окръжен съд, 5 граждански състав, с което е потвърдено определение № 5862/20.5.2014 г на Пловдивски районен съд, 3 състав по гр.дело № 2483/14 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.