3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 19
София 14.01. 2011 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети януари, две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Стоев
ЧЛЕНОВЕ: Златка Русева
Здравка Първанова
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова ч.гр. дело № 392/2010г.
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК вр. чл. 280, ал.1, т.1,т.2 и т.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. А. и Т. И. И., гр.Монтана, подадена от пълномощника им адвокат А., срещу определение от 20.07.2010г. по гр. дело № 196/2010г. на М. окръжен съд. Изложени са твърдения за произнасяне в определението по правен въпрос относно предпоставките за допустимост на иска с правно основание чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ, решен в противоречие с практиката на ВКС – ТР №1/1997г., ОСГК – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочат се и основанията на чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК, тъй като по правния въпрос са налице противоречиви решения, а освен това решението му е от значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочи се, че изводът на въззивния съд за недопустимост на предявения иск с правно основание чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ, поради липса на правен интерес, е неправилен, тъй като има спор за материално право между колената наследници към момента на колективизацията.
Ответниците по частната жалба Г. Е. Г., М. К. С., М. С. К., В. Е. С., Д. И. П. и П. И. К. я оспорват в писмени становища.
Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел,че е недопустим поради липса на правен интерес, искът с правно основание чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ за признаване за установено, че към момента на образуване на ТКЗС собственик на процесните земеделски земи е бил наследодателят на ищците И. К. И. /поч.1996г./, а не общият наследодател на страните по делото К. И. К. /поч.1999г./, на когото и по чието заявление, са възстановени процесните земи с решение на ПК от 19.05.1999г. Съдът се е позовал на ТР№1/1997г., ОСГК и е приел, че липсва правен интерес, тъй като не е налице висящо административно производство по чл.14,ал.1-3 ЗСПЗЗ или възможност такова да бъде образувано, поради изтичане на преклузивния срок по чл.11,ал.2 ЗСПЗЗ.
Не е налице посоченото от касатора основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Повдигнатият от касатора правен въпрос е обуславящ изхода на спора. Даденото разрешение в обжалваното решение обаче не предполага допускане на касационно обжалване в посочената хипотеза. Това е така, защото приетото от въззивния съд, че искът е недопустим, е в съответствие със задължителната практика на ВКС- ТР №1/1997г., ОСГК. Съгласно разясненията, дадени в него, оспорването принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред на основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, какъвто е предявеният в разглеждания случай иск, е допустимо при висящо или бъдещо производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ. Искът е установителен и негов предмет е правото на собственост върху земеделските земи към момента на включването им в ТКЗС, Д. или други селскостопански организации, т.е. конкуренция на права към този минал момент. За да е допустимо такова оспорване на правото на собственост обаче е необходимо да е налице висящо или да е възможно бъдещо административно производство за реституиране на имота в лицето на оспорващия правата ищец.
Неоснователно е позоваването на чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК, тъй като в разглеждания случай е съобразена задължителната практика на ВКС, поради което позоваването на противоречиви разрешения е ирелевантно. По същите съображения липсва необходимост от тълкуване на визираната правна норма като неясна и за развитие на правото.
С оглед горното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на определението.
С оглед изхода на производството, на ответниците по частната жалба следва да се присъдят направените от всеки разноски, съобразно приложените договори за правна защита и съдействие.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 20.07.2010г. по гр. дело № 196/2010г. на М. окръжен съд.
ОСЪЖДА С. И. А. и Т. И. И., гр.Монтана, да заплатят разноски за производството пред ВКС, както следва : 300 лева на Г. Е. Г., 300 лева на М. К. С., 187 лева на М. С. К., 300 лева на В. Е. С., 300 лева на Д. И. П. и 300 лева на П. И. К..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: