3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 19
гр. София, 08.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести януари през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 7435 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 2, изр. първо ГПК.
Образувано е по частната жалба на М. Д. С. от [населено място], против определение № 1776 от 26 юли 2013 г., постановено по ч.т.д. № 1576 по описа на апелативния съд в гр. София за 2013 г., с което е оставена без разглеждане частната жалба на С. против определение № 369 от 5 февруари 2012 г. по гр.д. № 77 по описа на окръжния съд в гр. Благоевград за 2007 г. в частта му, с която е оставено без уважение искането на частен съдебен изпълнител да бъде преведена по негова сметка парична гаранция, преведена по сметка на окръжния съд.
В жалбата се излага хронологията на обезпечаването на претендираното вземане и се поддържа, че определението на въззивния съд представлява отказ от правосъдие. Твърди се, че актът на първата инстанция, след като с него се разглеждат противоречиви искания на страните, и е отхвърлено искането, заявено чрез частния съдебен изпълнител, за превеждане на сумата от паричната гаранция по сметката на съдебния изпълнител, винаги подлежи на въззивно обжалва по силата на чл. 254 ГПК. Сочат се съдебни актове, според които в случаите на оставяне без уважение на искане за превеждане на парични гаранции, определението подлежи на обжалване, както и че освобождаването на гаранцията и превеждането й по сметка на съдебен изпълнител е поставено в зависимост от вида на търсената защита. Жалбоподателят поддържа, че след освобождаването на гаранцията тя се превръща в едно имуществено право на длъжника, а цялото длъжниково имущество служи за удовлетворяване на кредитора, и след освобождаването на гаранцията окръжният съд, по чиято сметка е преведено обезпечението, се явява трето лице по смисъла на закона и пазач спрямо сумите, внесени по сметката за обезпечения, поради което е задължено да преведе наличната сума по сметка на съдебния изпълнител, след като е наложен запор върху подлежащата на освобождаване парична гаранция по изпълнителното дело.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приема определението на първоинстанционния съд по чл. 403, ал. 2 ГПК за подлежащо на обжалване, но не и в случаите, когато е възразено само по отношение на отказа да се преведе сумата от паричната гаранция по сметка на съдебния изпълнител, тъй като този отказ, независимо от инкорпорирането му в съдебния акт, не представлява съдебен акт и не подлежи на обжалване. Посочено е, че по същината си този отказ не е процесуално действие на съда в изпълнение на предвидена в ГПК процесуална норма и не може да бъде атакуван.
Обжалваното определение е правилно, макар и при други съображения.
По постъпили молба от С. Д. за освобождаване на гаранция по дело за допуснато обезпечение на иска и запорно съобщение от частен съдебен изпълнител, също квалифицирано като искане за превеждане на сумата по негова сметка, първоинстанционният съд приема искането за освобождаване на внесената парична гаранция за основателно, а за неоснователно искането на съдебния изпълнител за превеждане на сумата по негова сметка, тъй като тя служи само и единствено за заплащане на вреди, причинени вследствие на вреди от обезпечението, а разноските по образуваното дело по иска не представляват вреди от обезпечението, а от неоснователността на иска. Определението на първата инстанция в частта му, с която е отказано сумата да бъде преведена по сметката на съдебен изпълнител не посреща изискванията на закона за допустимост на обжалването – нито в тази си част определението прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито пък законът изрично предвижда обжалването на подобен съдебен акт. Затова, макар да не може да се сподели тезата, изложена в обжалваното определение, че в тази си част съдебният акт не е съдебен акт, като краен резултат даденото от въззивния съд разрешение е правилно, тъй като първоинстанционното определение в съответната си част не подлежи на обжалване. Представените от частната жалбоподателка съдебни актове, определящи като обжалваеми определенията на съда, с които е отказано да бъдат преведени суми по сметка на съдебен изпълнител, адресират други хипотези – когато изобщо е отказано искането за освобождаване на внесено обезпечение в случаите на сторено искане от страна на съдебен изпълнител.
Освен това следва да се отбележи, че съвършено неоснователно се поддържа от частната жалбоподателка, че въззивният съд е сторил отказ от правосъдие. Както съдебната практика неизменно приема, отказ от правосъдие, според мотивите, дадени от Пленума на ВС в определение № 2 от 5 февруари 1991 г. по гр.д. № 2/90 г., е налице, когато компетентен правосъден орган откаже да се произнесе по образувано пред него производство. В процесния случай съдът се е произнесъл по частната жалба на С., но я е намерил за недопустима. Не е налице отказ на съда да се произнесе по образувано пред него производство, а неизгодният за частната жалбоподателка резултат не притежава посочените характеристики на отказа от правосъдие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1776 от 26 юли 2013 г., постановено по ч.т.д. № 1576 по описа на апелативния съд в гр. София за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: