4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 19
София, 09.01.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3725/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 343/10.08.2015 г. по гр. д. № 1579/2014 г. на Бургаския окръжен съд са отхвърлени предявените от [фирма] [населено място] субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и предявеният при условията на евентуалност иск за заплащане на стойността на направени подобрения.
С решение № 7 от 12.02.2016 г. по гр. д. № 410/2015 г. на Бургаския апелативен съд това решение е потвърдено.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца, който иска то да бъде отменено като постановено при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя въпроси, които считат, че са разрешени при предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответниците по иска К. С. К., П. С. С., М. И. С., С. С. К., С. Е. К., И. Е. К., В. А. Е., Е. А. Е. и И. С. Д. не са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу въззивно решение, което не попада в изключенията по чл. 280, ал. 2 ГПК.
При проверка по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на иска за собственост е недвижим имот пл. № 417 от кв. 118 по регулационния план на [населено място], идентичен с възстановения по реда на ЗСПЗЗ с решение на поземлената комисия от 1995 г. и придобит от ответниците след извършена доброволна делба, УПИ VI от кв. 118, с идентификатор 48619.501.369, с площ от 2 600 кв. м., заедно с изградените 8 броя бунгала, подобрения и трайни насаждения.
Ищецът твърди, че е придобил собствеността върху целия имот като съвкупност от земя, бунгала, подобрения и трайни насаждения, на основание давностно владение. Твърди, че е започнал да упражнява фактическата власт въз основа на писмен договор за покупко-продажба от 19.04.2011 г., като към своето владение присъединил и владението на праводателя си – [фирма], който от своя страна закупил имота от [фирма] – в несъстоятелност, също с писмен договор от 02.12.1999 г.
Прегледът на посочените документи е мотивирал въззивния съд да приеме, че предмет на продажбите са 8, сътветно – 9 броя бунгала, изградени на основание чл. 120 ППЗТСУ /отм./, които счетоводно са записани в сметка 203 по баланса на продавача, но за които последният не разполага с акт за държавна собственост. Съдът приел, че договорът от 2011 г., който се отнася само за бунгалата, но не и за терена, върху който са разположени, не е сключен в изискуемата от закона писмена форма с нотариална заверка на подписите, поради което не може да се приеме, че представлява годно правно основание по смисъла на чл. 70 ЗС и не придава на ищеца качеството „добросъвестен владелец“, а оттам – и възможността да придобие собствеността по давностно владение, продължило в срока по чл. 79, ал. 2 ЗС. За придобиване правото на собственост по чл. 79, ал. 1 ЗС не се изисква владението да се основава на правно основание, годно да направи владелеца собственик, но е необходимо това владение да е продължило 10 години. Този период в случая не е налице, тъй като от сключването на договора за покупко-продажба на 19.04.2011 г. до получаване на покана за доброволно изпълнение по изп. д. № 20142180400065/2014 г. /образувано въз основа на изпълнителен лист по влязло в сила решение срещу [фирма] за ревандикация на поземления имот/ на 23 или 24 юни 2014 г. са изминали само 2 години и 2 месеца. За да бъде присъединено владението на праводателя му – продавача по договора [фирма], е необходимо да бъде установено, че това дружество е владяло не само бунгалата, но и целия терен под тях, с намерението за своене. След като анализирал обясненията по реда на чл. 176 от ГПК на управителя на ищцовото дружество, който е бил управител и на дружеството-праводател [фирма], и данните във връзка с декларирането на имота и заплащането на данъци, въззивният съд заключил, че доказателства в този смисъл не са представени. На следващо място съдът посочил, че с нотариална покана дружеството-праводател е уведомено, че ответниците са собственици на имота, в който са разположени бунгалата, че ползва собствения им имот без правно основание и дължи обезщетение за това ползване. Оспорването на нотариалната покана досежно валидното й връчване на дружеството е проведено неуспешно, като от показанията на разпитаните свидетели и от представените писмени доказателства: договор от 19.04.2011 г. за ползване на недвижим имот срещу поддръжка, разписка от 29.05.2006 г. за заплатени 1 000 лева от Й. М. – наемател на почивна база [фирма], на една от ответниците – П. С., в качеството й на собственик на земята, предварителен договор за продажба на недвижим имот от 25.02.2014 г., се установява, че не само дружеството-ищец, но и дружеството-праводател [фирма] са заплащали през определени периоди наем на ответниците по делото за ползване на собствения им недвижим имот, в който са разположени бунгалата. От тези действия на праводателя на ищцеца въззивният съд заключил, че дружеството [фирма] е владяло не недвижимия имот, в който са били разположени бунгалата, а единствено последните, които, съобразно правното основание за изграждането им са временни постройки и съгласно чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./ след изтичането на определения срок за ползване или при заемане на терена за предвиденото по плана строителство, се събарят от ползвателя, без да се заплащат.
Въззивният съд приел за неоснователна и претенцията по предявения при условие на евентуалност иск за заплащане на подобренията, с които се е увеличила стойността на имота, както и разноските за опазването му, в размер на 20 000 лв., частично от сумата 100 000 лв., на основание чл. 72, ал. 1 и 2 ЗС. Ищецът, който няма качеството на добросъвестен владелец по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, може съгласно чл. 74 ЗС да претендира за подобренията, които е направил, само по-малката сума, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения. Изграждането на почивната база е извършено около 1970 г., като съобразно характера им, ползването на бунгалата е ограничено със срок, след изтичането на който или при заемане на терена за предвиденото по плана строителство, се събарят от ползвателя. За поставяне на бунгалата не са открити строителни разрешения, нито има документи за определяне на терена, върху който са монтирани, за курортно-туристически отдих, от което следва, че към момента на изграждането на почивната база теренът е имал характер на земеделска земя. Понастоящем спорният поземлен имот се намира в урбанизирана територия и е с начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди, от което може да се направи извод, че процесните бунгала следва да бъдат премахнати. Към настоящия момент пазарната стойност на имота без подобренията е 152 540 лв., а стойността на имота с подобренията следва да се коригира с намаление 20% и съответно е 141 685 лв., тъй като за осъществяване на инвестиционно намерение земята следва да е незастроена, т. е. следва да се разходват средства за премахване на бунгалата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:
1. Какъв е характерът на собствеността върху временни постройки – бунгала, изградени в недвижим имот по реда на чл. 120 ППЗТСУ /отм./, и дали те представляват движими вещи или недвижим имот – по този въпрос се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона;
2. Представлява ли актът за държавна собственост юридическо основание на владението или има само констативен характер – поддържа се противоречие на въззивното решение с решение № 153/07.04.2010 г. по гр. д № 847/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.;
3. Може ли да се присъединява владението на праводателя при позоваването на изтекъл 10-годишен давностен срок на придобивната давност – според касатора въззивното решение противоречи на решение № 178/09.07.2014 г. по гр. д. № 7749/2013 г. и решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г., двете на ВКС, І-во г. о.;
4. Може ли с договор за доброволна делба между реституирани собственици да се доказва прекъсване на давностното владение – поддържа се противоречие на въззивното решение с решение № 212/13.09.2011 г. по гр. д. № 70/2010 г. на ВКС, І-во г. о.;
5. Може ли настоящият владелец – ищец да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност, ако титулярите по издаден изпълнителен лист за владяния от него имот не са предприемали никакви изпълнителни действия по отношение на имота за период повече от 10 години – според касатора разрешението на този въпрос, дадено от въззивния съд, противоречи на цитираната предходна практика.
Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване може да се допусне по правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В разглеждания случай поставените втори и четвърти въпроси не отговарят на посочените в тълкувателния акт изисквания. Действително, в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е посочил, че продавачът по договора от 02.12.1999 г. [фирма] /н/ не разполага с акт за държавна собственост на продадените 9 броя бунгала. Обсъдил е и сключеният между ответниците по исковете – наследниците на бившия собственик, договор за доброволна делба на възстановени по ЗСПЗЗ земеделски земи. От тези факти, обаче, съдът не е направил никакви фактически и правни изводи във връзка с наличие или липса на юридическо основание на владението /втори въпрос/ или относно прекъсването на владението /четвърти въпрос/. Ето защо по тези въпроси не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях касационното обжалнване не може да се допусне, като при това положение не е необходимо да се обсъжда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така изложените съображения се отнасят и за поставените от касатора трети и пети въпроси. Въззивният съд не е отрекъл възможността ищецът да присъедини към своето владение владението на праводателя си, но е приел, че и за двете дружества липсва субективният елемент – според данните по делото единствено бунгалата са били обект на владение, но не и недвижимият имот, в който те са разположени. Ето защо без значение за изхода на спора е фактът, че част от ответниците като титуляри по издаден изпълнителен лист за предаване владението на имота не са предприемали никакви изпълнителни действия за период повече от 10 години.
Определящ изхода на спора за собствеността върху закупените от ищеца с писмен договор 8 броя бунгала е поставеният първи въпрос: какъв е характерът на собствеността върху временни постройки – бунгала, изградени в недвижим имот по реда на чл. 120 ППЗТСУ /отм./, и дали те представляват движими вещи или недвижим имот. Не е налице, обаче поддържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което ксаторът е посочил в изложението към касационната жалба формално, без съображения, които го обосновават. Отделно от това трайна е практиката на Върховния касационен съд, че постройките, изградени по реда на чл. 120 ППЗТСУ /отм./ подлежат на премахване, тъй като са временни, и ако за тях не е бил създаден постоянен/траен градоустройствен статут съгласно пар. 50а ПЗР на ЗИД на З. /Нов – ДВ, бр. 124 от 1998 г., отм./. или пар. 17, ал. 2 ПР на ЗУТ, не е учредено право на строеж за тях и няма решение за запазване на строежа по пар. 17, ал. 1 ПР на ЗУТ. По делото няма данни и въведени от ищеца твърдения посочените законови изисквания да са били изпълнени. Ето защо, като е приел, че след изтичането на определения срок или при заемане на терена за предвиденото по плана строителство временните постройки подлежат на събаряне, въззивният съд е процедирал в съответствие със закона и съдебната практика по приложението му. Същевременно така изясненият статут на постройките налага извода, че липсва вещ, която да бъде годен обект на фактическа власт, водеща до придобиване на правото на собственост по давност.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационната жалба срещу въззивното решение за разглеждане по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение решение № 7 от 12.02.2016 г. по гр. д. № 410/2015 г. на Бургаския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: