3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
София, 17.03.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.03.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ. СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ. АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 101 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.2, във вр. с ал.1, т.2 ГПК.
Образувано е по частната жалба на П. Д. Х. от [населено място], чрез пълномощника му- адв.М.Р. и на В. И. Т. от с.гр., чрез пълномощника и – адв.В.Д., против определение на Варненския апелативен съд № 467 от 02.09.2013 год., по в.гр.д.№ 382/2013 год., с което е разпоредено внасяне на допълнителна държавна такса за въззивното производство в размер на сумата 9443.74 лв. и е указано на жалбоподателя ЕТ П. М Д., упражняващ търговска дейност под фирма „П-П. Д.”, [населено място] пазар в едноседмичен срок от съобщението до него да довнесе разликата от така определената от въззивния съд държавна такса.
С частната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното определение, поради което се иска отмяната му. Становището на частните жалбоподатели е, че определяйки по- висок размер държавна такса за въззивното производство по отношение иска с правно основание чл.135 ЗЗД, въззивният съд всъщност е увеличил цената на същия, приетата от Ш. в размера заявен от ищеца – 40 000 лв., в нарушение на процесуалното правило на чл.70, ал.1 ГПК.
Ответната по частната жалба страна е възразила по допустимостта и, позовавайки се на липса на правен интерес за настоящите частни жалбоподатели, в качеството им на въззиваеми, да обжалват определението за размера на дължимата от него за въззивното производство държавна такса.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежно легитимирана страна в процеса, но е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
Съгласно чл.70, ал.2 ГПК, на обжалване с частна жалба подлежи определението на съда, с което се увеличава цената на иска. В настоящия случай при условията на обективно кумулативно съединяване е предявена искова претенция, основана на чл.135 ЗЗД, цената на която е определена от ищеца в размер на сумата 40 000 лв. – пазарната стойност на прехвърления с нот. акт № 122, т.19,вх.рег.№ 6732, д.№ 3883/2011 год.на СВ [населено място], недвижим имот.
В съответствие с така определената цена на конститутивния иск по чл.135 ЗЗД ищецът е внесъл държавна такса в размер на сумата 1600 лв. и при нея първоинстанционният съд е дал ход на делото.
Следователно, доколкото спорът е дали за въззивната си жалба въззивникът- ищец е следвало да заплати „50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство”, съобразно чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК или е било необходимо въззивният съд да преизчисли дължимата държавна такса въз основа на приложимото при определяне цената на иска по чл. 135 ЗЗД правило на чл. 69, ал.1,т.4 ГПК, не попада в хипотезата на чл.70, ал.2 ГПК.
В този см. определението на Варненския апелативен съд, с което е конкретизиран размера на дължимата от ищеца държавна такса за въззивното производство въз основа на данъчната оценка на имота, предмет на сделката, чиято относителна недействителност се претендира с иска по чл.135 ГПК, като е приложено препращащото правило на чл.69, ал.1, т.4 ГПК, не представлява и извършено от въззивния съд увеличение цената на иска, поради което не подлежи на последващ самостоятелен инстанционен контрол. Срещу евентуалната процесуална незаконосъобразност на така определения от въззивния съд размер държавна такса, както е посочено и в т.5 на ТР № 1/17.07.2001 год. на ОСГТК на ВКС, правно важимо в тази си част и при действащия ГПК, страната, може да се защити чрез обжалване на определението за прекратяване на делото, на осн. чл.262, ал.2, т.2 ГПК.
Отделен в тази вр. е въпросът, че в разглеждания случай ответната по настоящата частна жалба страна, като въззивник, е внесла своевременно определения от Варненския апелативен съд, за довнасяне, размер държавна такса.
Или от обстоятелството, че обжалваното определение на въззивния съд няма нито преграждащ развитието на производството по делото ефект, нито е от категорията съдебни актове, за които законодателят е предвидил изрично, че подлежи на самостоятелен инстанционен контрол, следва, че в полза на частните жалбоподатели не е надлежно възникнало процесуално потестативно правомощие да сезират касационната инстанция по реда на чл.274, ал.2 ГПК, което от своя страна обуславя и недопустимост на подадената общо от тях частна жалба
Водим от горното, настоящият съставът на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ без разглеждане, като процесуално недопустима, частната жалба на П. Д. Х. и на В. И. Т., двамата от [населено място], подадена чрез съответните им пълномощници – адв.М.Р. и адв.В.Д., против определение на Варненския апелативен съд № 467 от 02.09.2013 год., по в.гр.д.№ 382/2013 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред друг тричленен състав на ВКС,ТК в едноседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: