О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
гр. София, 02.03.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1751/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], против въззивно решение № 17 от 21.01.2015 г., постановено по в. т. д. № 564/2014 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 710 от 04.07.2014 г. по т. д. № 808/2013 г. на Варненски окръжен съд, с което са отхвърляни предявените [фирма] срещу [фирма] евентуално съединени искове за заплащане на сумата 219 187.66 лв. на основание чл.230, ал.2 във вр. с чл.231, ал.2 ЗЗД – като стойност на разходи за отстранени в периода 13.05.2011 г. – 30.11.2012 г. недостатъци, проявени в нает имот, представляващ „Аероклуб – летище”, или евентуално на основание чл.59, ал.1 ЗЗД – като стойност на реално сторени разходи за подобрения в имота.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. Касаторът поддържа, че въззивният съд незаконосъобразно е основал изводите си за недължимост на претендираното с главния иск вземане на липсата на удостоверение за експлоатационна годност на летищния обект, съобразно изискванията на Закона за гражданското въздухоплаване и Наредба № 14 за летищата и летищното осигуряване, без да обсъди релевантните за основателността на иска факти – наличие на обект, в който се извършва специализирана дейност, подчинена на специфични нормативни изисквания, извършени в обекта СМР, предприети с цел привеждането му в нормативно установеното състояние, и издадено разрешение за временно извършване на летателна дейност в обекта. Навежда оплакване, че изводът на въззивния съд за неоснователност на евентуалния иск по чл.59 ЗЗД е в противоречие със сключеното между страните споразумение, според което наемодателят носи отговорност за извършени от наемателя подобрения в наетия обект.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с всички възможни основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], не заявява становище по жалбата в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Варненски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл.230, ал.2 ЗЗД за заплащане на сумата 219 187.66 лв., претендирана като стойност на разходи за отстранени в периода 13.05.2011 г. – 30.11.2012 г. недостатъци в имот – „Аероклуб летище” в землището на [населено място], общ. С., предаден на ищеца за ползване с договор за наем от 01.01.2005 г., Варненски апелативен съд е приел, че искът е неоснователен, тъй като предприетият от ищеца – наемател ремонт, при който е разходвана сумата 219 187.66 лв., не е извършен с цел ползване на имота съобразно уговореното между страните и възможно предназначение и не е доказано ремонтът да е свързан с отстраняване на недостатъци, възникнали по време на ползването на имота след предаването му в надлежен вид от наемодателя.
От фактическа страна по делото е прието за установено, че с договор за наем от 01.01.2005 г., сключен с [фирма], дружеството – ищец е наело за ползване срещу заплащане на наем две места в хангар № 2 на бившето селскостопанско /учебно/ летище „Изгрев”, по-късно „Аероклуб – Летище”, в [населено място] за паркиране и съхранение на собствени или ползвани под наем въздухоплавателни средства с правото да изпълнява авиационни дейности и да ползва за целта съоръженията на летището за излитане и кацане /писта, пътеки за рулиране, перони, авионавигационни средства, съгласно схема/. През 2008 г. е подписан анекс към договора, с който на наемателя е предоставен за ползване целият хангар № 2. При сключване на договора за наем наемодателят е притежавал удостоверение за експлоатационна годност на летателната площадка в имота, чийто срок е изтекъл на 10.05.2011 г. На 13.05.2011 г. наемодателят [фирма] е продал имота на ответника [фирма], който е започнал да събира наем от ищеца. В периода 07.06.2012 г. – 15.10.2014 г. на ищеца – наемател е издадено разрешение за временно възстановяване на експлоатацията на площадката с цел ваксиниране на лисици. С инспекторско предписание от 11.11.2011 г. на ГД „Г.” са дадени указания за извършване на ремонтни дейности по административната сграда поради опасност за увреждане на въздухоплавателните средства и необходимост от подобряване на битовите условия на персонала. На 07.05.2012 г. ищецът е сключил с трето лице договор за извършване на СМР в ползвания под наем имот. Според съставените от възложителя и изпълнителя фактури, двустранно подписани и осчетоводени, стойността на изпълнените по договора СМР възлиза на 219 187.63 лв., а според заключението на назначената по делото техническа експертиза – на 164 769.74 лв. без ДДС. На 30.11.2012 г., непосредствено след завършване на СМР, страните са подписали споразумение, с което са уговорили, че при прекратяване на договора извършените със средства и труд на наемателя подобрения в имота остават в полза на наемодателя и последният не дължи никакви суми или обезщетение за тях. С връчена на 14.03.2013 г. нотариална покана ответникът е уведомил ищеца, че прекратява договора за наем с едномесечно предизвестие, т. е. считано от 14.04.2013 г.
Въззивният съд е констатирал, че по делото няма данни и доказателства за предварително постигнато от страните съгласие относно изпълнението на предприетите от ищеца СМР и за уведомяване на наемодателя, че е необходимо тяхното извършване. От доказателствата по делото съдът е установил, че имотът е придобит от ответника с цел изграждане на фотоволтаичен парк.
При така възприетата фактическа обстановка решаващият състав на Варненски апелативен съд е направил извод, че сключеният между ищеца и първоначалния собственик на имота договор за наем е прекратен с прехвърлянето на собствеността върху наетия имот през 2010 г., както и че с оглед състоянието на имота към този момент и липсата на удостоверение за експлоатационната му годност да служи за летище, след промяната на собствеността възможното ползване на имота се е изчерпвало със съхранението на въздухоплавателни средства. Като е отчел обстоятелството, че между ищеца и ответника не е постигано изрично съгласие за вида и начина на ползване на имота в състояние извън експлоатационна годност и за възобновяване на летателната дейност, за целите на която е нает имотът през 2005 г., съдебният състав е преценил, че процесните СМР не са извършени с цел ползване на летището с договорено предназначение за извършване на полети, респ. че работите не са извършени при предпоставките на чл.231, ал.1 ЗЗД – за отстраняване на недостатъци, възникнали в хода на изпълнение на наемния договор. В подкрепа на извода, че извършването на работите не е наложено от недостатъци, проявили се в процеса на ползване на наетия имот и необходими за ползване на имота според уговорено в договора предназначение, съдебният състав се е позовал и на установените по делото факти, че към момента на започване на ремонта ищецът е ползвал фактически цялото летище, а не само наетите с договора и с анекса помещения, и че строителните работи са се разпрострели и върху постройки и помещения, които не са предоставени за ползване с договор за наем.
Потвърждаването на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на евентуалния иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД е мотивирано от въззивната инстанция със съображения, че всички СМР, за които ищецът претендира възмездяване по правилата на неоснователното обогатяване, попадат в предметния обхват на споразумението от 30.11.2012 г., а според уговорките в него ответникът е освободен от отговорност за заплащането им.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
Касационното обжалване се допуска, когато с въззивното решение съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните два въпроса от значение за изхода на делото : 1. Следва ли наличието на индивидуален административен акт – лиценз за осъществяване на конкретна дейност от наемателя в нает имот, да бъде основание реално извършени подобрения и СМР да бъдат възприети като необходими такива; 2. При доказване с всички доказателствени средства, че наемателят е извършвал специфична дейност, за която е наел имота, и е правил ремонти и подобрения, необходими, за да може наетият имот да служи по предназначение, следва ли съдът да даде превес на формалното основание наличие или неналичие на административен акт пред реалната фактическа договорка между страните. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК с твърдение, че въпросът е разрешен в противоречие със задължителната практика в решение № 316/07.11.2011 г. по гр. д. № 1646/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., и с практиката в решение от 17.06.2013 г. по гр. д. № 2831/2012 г. на Софийски районен съд. За втория въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргумент, че по него няма съдебна практика.
Поставените въпроси, относими само към поддържания като главен иск с правно основание чл.230, ал.2 ЗЗД, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото, тъй като отхвърлянето на иска не е обусловено от тяхното разрешаване. Въззивният съд е отхвърлил иска, след като е анализирал фактите и доказателствата по делото и е достигнал до няколко самостоятелни извода : че към момента, в който е предприето извършването на строителните работи, имотът не е бил снабден с удостоверение за експлоатационна годност, съобразно изискванията на З. и Наредба № 14 за летищата и летищното осигуряване, поради което същият не е имал предназначението да се ползва за летище; че към същия момент имотът фактически не е ползван от наемателя с предназначението за което е нает от първоначалния собственик – за извършване на полети, и няма правно релевантна връзка между възникването на необходимост от извършване на работите и възможността имотът да се ползва с това предназначение; че сключеният с първоначалния собственик договор за наем е прекратен, а между наемателя и новия собственик не е постигано съгласие за начина на ползване на имота и за възобновяване на летателната дейност, преустановена след изтичане на срока на притежаваното от първоначалния собственик удостоверение за експлоатационна годност, т. е. че наемното правоотношение между страните след промяната на собствеността не е било обвързано с уговорка, че имотът ще се ползва от наемателя за извършване на полети; че наемателят е извършил СМР и в части от имота, които не са обект на наемното правоотношение и по тази причина не могат да се разглеждат като такива за отстраняване на недостатъци, проявили се по време на ползване на наетия имот по смисъла на чл.231, ал.2 ЗЗД. Решаващите изводи на въззивния съд сочат, че липсата на удостоверение за експлоатационна годност на имота, обект на възникналото между наемателя и новия собственик /ответник по иска/ наемно правоотношение, е само един от множеството правни аргументи за отхвърляне на иска. При наличие на няколко самостоятелни извода за неоснователност на главния иск въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване по формулираните в изложението въпроси, тъй като независимо от отговора им, не би могло да се стигне до промяна в постановения с решението резултат. Вторият въпрос е зададен некоректно и не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, в които съдът е посочил изрично, че не е доказано извършените от касатора работи да са били необходими, за да може имотът да служи за летище, каквото предназначение страните не са уговаряли и за каквото имотът не е бил годен, респ. не е бил ползван от наемателя. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС преценката на доказателствата и възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд са от значение за правилността на въззивното решение и въпросите, които се отнасят до нея, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Касационно обжалване по посочените от касатора въпроси не може да се допусне и поради отсъствие на поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Представеното с изложението решение № 316/07.11.2011 г. по гр. д. № 1646/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., е постановено по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване по въпроса може ли държателят да претендира стойността на извършени в нает имот /ремонти/ подобрения с цел привеждане на имота в състояние, годно за ползване по предназначение, съобразно правилата на неоснователното обогатяване. Чрез препращане към задължителната практика в друго решение по чл.290 ГПК – решение № 20/01.07.2009 г. по т. д. № 21/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., на поставения въпрос е отговорено, че при прекратяване на наемното правоотношение наемателят може да претендира стойността на разходи за подобрения съобразно правилата на неоснователното обогатяване за извършени разходи за привеждане на имота в състояние, годно за ползването му по предназначение, когато страните не са уговорили заплащане от страна на наемателя на тези разходи; извършването на ремонти за привеждане на имота в състояние, годно за ползване според предназначението, за което е нает, не може да се квалифицира като „текущи ремонти”, нито като „повреди”, появили се по време на ползването на имота, за които е приложима ал.2 на чл.231 ЗЗД. С обжалваното решение въззивният съд е отхвърлил иска, квалифициран с правно основание чл.230, ал.2 във вр. с чл.231, ал.2 ЗЗД, след като въз основа на доказателствата по делото е направил извод, че работите, чието заплащане се претендира с иска, не са извършени с цел използване на имота съобразно уговореното и възможно негово предназначение и не са свързани с отстраняване на недостатъци, възникнали по време на ползване на имота след предаването му в надлежен вид от наемодателя. Съпоставени помежду им, решенията по чл.290 ГПК и обжалваното решение не съдържат произнасяне по идентични правни въпроси, поради което основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е неприложимо.
Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК не е доказано, предвид отбелязването в решение от 17.06.2013 г. по гр. д. № 28319/2012 г. на Софийски районен съд, че същото не е влязло в сила – т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Твърдението в изложението, че по поставените въпроси липсва съдебна практика, не е достатъчно за обосноваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и касационната инстанция не дължи произнасяне по него.
По изложените съображения постановеното от Варненски апелативен съд въззивно решение по в. т. д. № 564/2014 г. не следва да се допуска до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 17 от 21.01.2015 г., постановено по в. т. д. № 564/2014 г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :