О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
София, 26.03.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 537/2018 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Асоциация на българските предприятия за международни превози и пътищата /А./, [населено място] срещу определение № 21715 от 24.08.2017 г. по ч. гр. д. № 7981/2017г. на Софийски градски съд. С обжалвания акт е оставена без уважение подадената от настоящия частен касатор частна жалба срещу определение № 95051 от 18.04.2017 г. по гр. д. № 23059/2017 г. на Софийски районен съд, 29 състав в частта за връщане на исковата му молба против К. Я. Р., Т. М. П., Р. С. Д. и А. Г. Л., с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК, и е прекратено образуваното въз основа на нея производство.
Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение като неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излага подробни аргументи относно наличието на правен интерес от установяване невярност на съдържанието на процесния частен свидетелстващ документ.
Като обосноваващи допускането на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Допустимо ли е установяването на неистинност на съдържанието на частен свидетелстващ документ да бъде предмет на иск с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК; 2. В какво се изразява правният интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК“. По отношение на първия въпрос частният касатор заявява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението за наличие на празнота в закона и съдебната практика. Допускането на касационно обжалване относно втория въпрос основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС – решение № 124 от 18.04.2013 г. по гр. д. № 783/2012 г. на ВКС, IV г.о.
Ответниците по частната касационна жалба – Т. М. П. от [населено място], К. Я. Р. от [населено място] и А. Г. Л. от [населено място] – оспорват същата и молят за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмени отговори.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
За да остави без уважение депозираната от настоящия частен касатор частна жалба срещу първоинстанционното определение в частта, с която е върната подадената от същия искова молба с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК и е прекратено производството по делото, въззивният съд е приел за недопустим предявения иск за установяване невярност на съдържанието на процесния частен свидетелстващ документ. Съдебният състав е изложил съображения, че оспорването на верността на документ е средство за защита само срещу обвързващата доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи, като съдът не е обвързан от материалната доказателствена сила на частния свидетелстващ документ, а го преценява по свое вътрешно убеждение съобразно всички данни по делото.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставеният в изложението първи процесуалноправен въпрос е свързан изцяло с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнал въззивният съд. Поради това същият не може да бъде определен като въпрос, относим към допускането на касационното обжалване. По същността си поставеният от частния касатор въпрос представлява оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения, чието обсъждане е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му. В този смисъл са и задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Дори да се приеме, че поставеният въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, същият не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като не е налице поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Процесният документ, чиято истинност е предмет на предявения иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, по правната си същност представлява частен свидетелстващ документ. Съгласно трайната съдебна практика и правната теория, частните свидетелстващи документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което същите не могат да се оспорват по реда на чл. 193 ГПК, както и не могат да бъдат предмет на иск по чл. 124, ал. 4 ГПК. Съдът преценява доказателствената им сила с оглед всички събрани по делото доказателства. Оспорването на верността на документ е средство за защита срещу обвързващата доказателствена сила, каквато имат официалните свидетелстващи документи. Когато частният свидетелстващ документ удостоверява неизгодни за издателя си факти, той се ползва с материална доказателствена сила, но в този случай твърдението, че признатият от издателя факт не се е осъществил представлява оспорване на съдържанието на документ в съответната част по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, респективно отново не се открива производство по оспорване истинността на документа по отношение на верността му и съдът не дължи изрично произнасяне по резултата от оспорването – дали е доказано или дали документът е неистински. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 49 от 05.03.2012 г. по гр. д. № 584/2011 г. на ВКС, III г.о.
По отношение на втория процесуалноправен въпрос недопускането на касационния контрол произтича от отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. За да е значим за конкретното дело по смисъла на задължителните указания на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е обусловил изхода на делото. В случая това условие не е налице, тъй като поставеният от частния касатор въпрос, освен че има принципен, теоретичен характер, но и отговорът му не се съдържа в обжалваното определение – въззивният съд не е коментирал наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК. Липсата на задължителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК обуславя недопускане на касационното обжалване по втория въпрос, без да е необходимо обсъждането на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поради изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 21715 от 24.08.2017 г. по ч. гр. д. № 7981/2017 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: