Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
София, 27.03.2020 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Радостина Караколева
Анжелина Христова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 1242 по описа за 2019 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. С. К., действаща лично за себе си и като майка и законна представителка на малолетните си синове Й. С. В. и А. С. В. срещу Решение № 2880 от 07.12.2018 год. по гр.д.№ 2411/2018 год. на Софийски апелативен съд с което, произнасяйки се по въззивните им жалби срещу отхвърлителната част за претендирани неимуществени вреди на Решение № 7920/27.11.2017 год. по пр.д.№ 10618/2016 год. на Софийски градски съд съдебният състав на САС ги е счел за неоснователни.
В частта с която претенциите им за неимуществени вреди са били уважени, като необжалвано от ответника по иска Гаранционен фонд – София, първоинстанционното решение е влязло в сила.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 ГПК.
Ответникът по касация Гаранционен фонд е представил по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК писмен отговор в който сочи, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Има искане за присъждане на разноски о чл.28 ал.8 ГПК.
С. Й. В. – баща на ищците и Й. и А. и фактически съжител на ищцата А. К. (която е и майка на децата му) е починал на 05.06.2015 год. в резултат на ПТП. Позовавайки се на това, че увреждащият лек автомобил „Опел” мод.”Т.” с водач О. И. С. не е бил застрахован по риска „Гражданска отговорност”, увредените лица са предявили срещу Гаранционен фонд – София, иск с правно основание чл.288 ал.1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 220000 лв. за всеки един от низходящите и 200000 лв. за А. К.. Претендирани са и имуществени вреди за ищците Й. и А. Величкови, съизмерими с пропуснатите ползи от неполучаването на издръжка от техния баща и наследодател до навършването на пълнолетие.
Ответникът е оспорил иска по размер. Позовал се е на чл.51 ал.2 ЗЗД. Привлякъл е като трето лице помагач водача за увреждащия автомобил О. С..
Първоинстанционният съд е приел за недоказано възражението по чл.51 ал.2 ЗЗД. Присъдил е обезщетения за неимуществени вреди по 120000 лв. на децата и 80000 лв. за ищцата. На Й. В. е присъдил имуществени вреди в размер на 1915.70 лв., а на А. В. – 2229.20 лв. Отхвърлил е исковете в останалата им част.
САС е бил сезиран с въззивна жалба срещу тази част от решението на СГС с която са били отхвърлени исковете за присъждане на неимуществени вреди над посочения размер. Въззивният съд също е счел, че справедливия размер за обезщетяване на неимуществените вреди на ищците е този, който е приел Софийски градски съд. Поради това е потвърдил първоинстанционния акт в обжалваната му част.
Както бе посочено по-горе, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.1 е т.3 ГПК по отношение на следните въпроси: 1./ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; липсата на изложени съображения за лимитите, показващо пълното му игнориране? Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 5-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?; 2./ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено- икономическите и социални условия в страната?; 3./ Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?; 4./ Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент”, като се отчетат всички специфики въведени с ППВС № 4/1968 год.?; 5./ При направен извод за трайно проявление на вредите във времето, длъжен ли е съдът да съобрази съдебната практика при аналогични случаи?; 6./ Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 год.?; 7./ Следва ли като критерий, имащ значение за правилното определяне размера на обезщетението за морални вреди на малолетни деца от загуба на родител да се отчете ниската им възраст към момента на настъпване на събитието, както и предвид факта на тяхната незрялост и несамостоятелност те преодоляват по-трудно и продължително загубата?
Приложени са съдебни актове, съдържащи произнасяне по размера на обезщетения за неимуществени вреди.
Настоящият съдебен състав счита, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, поради следното:
Преди всичко, съдебният състав не счита, че посочените въпроси отговарят на селективните критерии за правни такива, въведени с т.1 на ТР №1/19.02.2010 год. Те се свеждат до твърдение за неправилна преценка от страна на въззивния съд при определяне размера на обезщетението, като критерият по чл.52 ЗЗД следва да има за отправна точка лимитите на застрахователна защита. Не покрива критерия на т.1 на чл.280 ал.1 ГПК и произнасянето по сходни казуси (не е вероятно да има аналогични морални вреди на различни лица от деликт, дори деликтите да са сходни). Във всеки отделен случай съдилищата дължат преценка за дължимото обезщетение с оглед всички данни по конкретното дело. Не е налице противоречие с цитираната практика за значението на нивата на застрахователните покрития (лимитите) при прилагането на критерия за справедливост. Многократно е имал случай да посочи ВКС, че лимитът на застрахователно покритие не се определя на базата само на едно застрахователно събитие, а покрива отговорността на водача за целия период на застраховката и неопределен брой застрахователни събития. Т.е. пряка, решаваща връзка на размера на лимитите със справедливия размер на обезщетението за всяко отделно застрахователно събитие липсва.
Решението на САС не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК. Основанието по чл.280 ал.2 ГПК не припокрива (не е идентично) с основанието по чл.281 т.3 ГПК – неправилност на въззивния акт, поради допуснато нарушение на процесуалния или материалния закон. За да е налице очевидна неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съдебен акт следва да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквото в случая не е налице. Трябва да е налице необсъждане или фрагментирано обсъждане на доказателствата или логическа несвързаност на решението на ВнАС, поради което и тази предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол също не е налице.
Касаторите са освободени от държавна такса, но не и от отговорността за разноските на насрещната страна, поради което ще следва да заплатят на основание чл.78 ал.8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 2880 от 07.12.2018 год. по гр.д.№ 2411/2018 год. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА А. С. К., Й. С. В. и А. С. В., последните двама чрез тяхната майка и законна представителка А. К. да заплатят на Гаранционен фонд – София сумата 100 лв. на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.