О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
гр. София, 06.03. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 145 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изреч. 2 от ГПК.
Образувано е по две частни жалби на Р. Й. Ж. срещу определение № 414/14.10.2011 г. и определение № 291/21.12.2011 г., постановени по гр. дело № 792/2011 г. от друг състав на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд (ВКС). С първото обжалвано определение е оставена без разглеждане молбата на жалбоподателя за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК на решение № 700/22.06.2006 г. по въззивно гр. дело № 307/2004 г. на Варненския окръжен съд (ВОС). С второто обжалвано определение е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в първото определение, като жалбоподателят е осъден да заплати на [фирма] сумата 450 лв. – разноски за отменителното производство.
Частните жалби са подадени в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащи на обжалване определения на ВКС и са процесуално допустими. В тях се излагат оплаквания за неправилност на обжалваните определения. В първата частна жалба (предвид и допълнението й) се сочи, че пределният едногодишен срок от постановяването на въззивното решение на ВОС е изтекъл, но фактите, на които се основавала молбата за отмяната му, били нововъзникнали от момента на узнаването за приключилото наказателно производство. Поддържа се и че независимо от качеството на жалбоподателя-молител на свидетел и на пострадало лице в това наказателно производство, той не бил уведомен за приключването му с влязло в сила решение на съда, както и за актовете на органите на досъдебното производство, въпреки задължението на последните за това. Излага се и становище, че в случая не се прилагали „правилата” за грижовно водене на делата, поради липса на каквато и да било информация към свидетели, разпитвани в досъдебното производство, като се изтъква и че жалбоподателят, като пострадало лице, очаквал да бъде участник в наказателния процес срещу виновното лице и да бъде призован в съдебния процес. Във втората частна жалба се изтъква единствено, че е подадена първата частна жалба и че производството по нея е висящо към момента на постановяване на второто обжалвано определение.
Ответникът по частните жалби [фирма] в отговорите си излага становище и съображения за неоснователност на жалбите; претендира присъждане на разноските и за настоящото производство.
Разгледани по същество, двете частни жалби са неоснователни по следните съображения:
При извършената служебна проверка се установи, че обжалваното определение е валидно и процесуално допустимо. Същото е и правилно, предвид следното:
Атакуваното решение № 700/22.06.2006 г. по въззивно гр. дело № 307/2004 г. на ВОС, с което при постановена отмяна на първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу ответното дружество искове по чл. 49 и чл. 86 от ЗЗД за обезщетения за имуществени вреди, причинени от Р. Д. А. при и по повод възложена му от ответника работа, като необжалваемо, е влязло в сила на датата на постановяването му – 22.06.2006 г. Молбата за отмяната му на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК е подадена на 15.03.2011 г. Представеното с нея писмено доказателство, сочено като ново, е съдебно удостоверение от 11.03.2011 г., издадено на жалбоподателя-молител, в качеството му на свидетел по н.о.х.д. № 1896/2001 г. на Варненския районен съд (ВРС), като от удостоверението е видно, че по това наказателно дело е постановено решение от 04.10.2001 г., с което обвиняемият Р. Д. А. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение, като е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание „глоба”.
От горното е видно, че жалбоподателят-молител, който е бил свидетел и пострадало лице в наказателното производство, е разполагал с информация за образуването на последното, предвид което, при полагане от негова страна на нормалната дължима грижа за воденето на исковото производство по чл. 49 от ЗЗД, е могъл да следи за развитието на наказателното дело и своевременно – още дори пред първоинстанционния съд – е могъл да представи решението от 04.10.2001 г. на наказателния съд, като писмено доказателство по образуваното от него гражданско дело. Полагането на тази нормална грижа за воденето на предявения от жалбоподателя иск, е изисквала проява на минимална активност от негова страна сам да следи развитието на наказателното производство, независимо от очакванията му, че ще бъде информиран служебно за това от органите на досъдебното производство и че ще бъде призован от наказателния съд. В тази връзка следва да се отбележи и, че решението на последния е било постановено около три години преди образуването на въззивното производство пред ВОС. По тези съображения, доводите на жалбоподателя, че молбата му за отмяна е подадена в срок и следва да бъде разгледана, са неоснователни. След като писменото доказателство е могло да бъде представено пред въззивния (а и пред първоинстанционния) съд, то пределният преклузивен едногодишен срок по чл. 232, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.) е изтекъл на 22.06.2007 г. – далеч преди подаването на молбата за отмяна на 15.03.2011 г., поради което тя правилно е оставена без разглеждане като просрочена с обжалваното определение № 414/14.10.2011 г. Видно от мотивите към последното, съставът на ВКС, който го е постановил, е формирал и воля за осъждането на жалбоподателя за заплащането на разноските за отменителното производство в размер 450 лв., но поради допусната очевидна фактическа грешка, съдът не е изразил тази воля в самото определение (диспозитива му). Тази очевидна фактическа грешка правилно е поправена с второто обжалвано определение № 291/21.12.2011 г., чиято законосъобразност не зависи от изтъкваното от жалбоподателя обстоятелство, че към момента на постановяването му вече е била подадена частната жалба срещу първото определение.
По изложените съображения, като валидни, допустими и правилни, двете обжалвани определения следва да бъдат потвърдени.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3, във вр. с чл. 81 от ГПК, жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по двете частни жалби, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за настоящото частно гражданско производство, а именно – сумата 200 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 414/14.10.2011 г. и определение № 291/21.12.2011 г., постановени по гр. дело № 792/2011 г. на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение;
ОСЪЖДА Р. Й. Ж. да заплати на [фирма] сумата 200 лв. (двеста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.