6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 191
гр. София,13.03.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2667 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], срещу решение №261 от 14.02.2013г. по гр.д. № 3108/2012г. на Апелативен съд – София, в часттите, с които е потвърдено решението на Софийски градски съд № 1754/ 12.03.2012г. по гр.д. № 12740/ 2010г. за уважаване на предявения срещу касатора от Д. С. Д. иск с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП в размер на 27 000 лева, ведно със законна лихва от датата на ПТП до окончателното изплащане на главницата, и след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, в полза на ищеца е присъдено обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ в размер още на 13 000 лева /разликата от 27 000 лева до 40 000 лева/, ведно със законна лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД от датата на ПТП до окончателното плащане, както за разноските по делото.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Допускането на касационния контрол е обосновано с допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът, Д. С. Д., счита, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, а при евентуалност – се позовава и на неоснователност на жалбата.
Ответникът, С. Л. М., не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е налице виновно противоправно поведение от страна на водача на увреждащото МПС и валидно сключен от него договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” с касатора, който е действал към момента на ПТП. Решаващият състав се е позовал на задължителната за гражданския съд по чл.300 ГПК сила на постановеното по чл.78а НК решение, с което водачът на застрахованото МПС е бил признат за виновен, че в нарушение на правилата за движение по пътищата, по непредпазливост е причинил телесните увреждания на ищеца. Наличието на валидно застахователно правоотношение между делинквента и застрахователното дружество – настоящ касатор, е изведено от данните, съдържащи се в представената справка от базата данни към Гаранционния фонд, съставена въз основа на подадените данни от застрахователните компании за застраховки „Гражданска отговорност” на автомобилистите, както и от представения по делото констативен протокол за ПТП, съдържащ данни за страните по застрахователния договор, период на действие на договора и идентификация на автомобила /марка, модел, регистрационен номер и номер на рама/. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид броя, вида и тежестта на причинените на ищеца телесни увреждания, операционните интервенции, продължителността и интензивността на болките и страданията през възстановителния период, необратимите последици за здравето на ищеца, младата възраст на пострадалия и икономическите условия в страната към настъпване на инцидента. Въззивната инстанция е счела за неоснователно възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоностния резултат от пострадалия, поради което е приела за неправилно направеното от окръжния съд редуцирането по чл.51, ал.2 ЗЗД на определеното обезщетение за неимуществени вреди. На база на анализа на механизма на ПТП и уврежданията са изложени съображения, че пострадалият не само не е управлявал автомобила без поставен предпазен колан, но същият би получил уврежданията, независимо от наличието на такъв. В останалата част възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД е прието за неконкретизирано, тъй като общо в отговора на исковата молба се твърди управление на автомобила „в противоречие с правилата на движение”, като по делото не се установява ищецът да е извършил някакво нарушение на правилата за движение, включително да е намалил рязко или значително скоростта на движение на автомобила, в нарушение на чл.24 ЗДвП. Апелативният съд е приел за неотносимо за спора направеното от застрахователя възражение по чл.53 ЗЗД за съпричиняване на вредоностния резултат от неучастващо в делото лице, водач на микробус. Мотивирано е, че дори да има съпричиняване на вредоностния резултат от водачите на двете МПС, отговорността на двамата делинквенти спрямо увредения би била солидарна, като пострадалият разполага с възможността да претендира присъждане на цялото дължимо обезщетение от всеки един от тях, респективно от всеки един от застрахователите, доколкото отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на делинквента. Въз основа на това е направен извод, че за определянето на размера на дължимото от застрахователя обезщетение е без значение наличието и степента на съпричиняване на вредоностния резултат от водача на лекотоварния автомобил, поради което тези обстоятелства не са взети предвид при разрешаване на спора по делото.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са разрешените следните правни въпроси от значение за изхода на делото: /1/ Как следва да се определя справедливият размер на обезщетението, с оглед чл.52 ЗЗД и обстоятелствата, които обуславят това във вр. с ППВС №4/68г. и практиката на ВКС по чл.290 ГПК за прилагането на чл.52 ЗЗД; /2/ Кога може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес с оглед разпоредбата на чл.154 ГПК и спазени ли са изискванията на закона от САС по обжалваното решение с оглед практиката на ВКС по чл.290 ГПК?; /3/ Може ли без да са спазени изискванията по ПП №7/77г. на ВС, съдът да приеме наличие на валидно застрахователно правоотношение, без да са изследвани изрично посочените в т.3 и т.4 въпроси, както е в конкретния случай, и неправилно ли е решение на съд, което не е съобразено с посоченото ППВС?; /4/ Ако икономическата конюктура в страната е критерий за определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД, то в условията на икономическа криза – световна и национална, следва ли да се намаляват обезщетенията за неимуществени вреди, определяни по чл.52 ЗЗД и съдебната практика отразява ли правилно състоянието на икономиката и застрахователния пазар при определяне на обезщетенията?; /5/ При съпричиняване на вредата по чл.53 ЗЗД, ако всеки от съизвършителите има различен застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”, то застрахователите за цялата сума ли отговарят като солидарни съдлъжници или всеки застраховател отговаря пред увреденото лице за дела, който би имал съизвършителят, който е застраховал?; /6/ Ако застрахователите отговарят за цялата сума пред увреденото лице, как ще се уреждат вътрешните взаимоотношения между платилия обезщетението застраховател и останалите съизвършители и делинквенти?; Може ли увреденият да получи цялото обезщетение от всеки един от застрахователите?; Как ще се гарантира неоснователното обогатяване на увредения и получаване на обезщетение за едни и същи вреди няколко пъти?”.
Въпросът за приложението на чл.52 ЗЗД е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Същевременно, доколкото касаторът не сочи във въззивното решение спрямо кои конкретни критерии, значими за установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост, е налице твърдяното от него отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС, липсва конкретно формулиран правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Единственият конкретен въпрос в изложението, свързан с тези критерии, е дали в условията на икономическа криза следва да се намаляват присъжданите обезщетения за неимуществени вреди, с оглед отчитане на икономическата конюктура в страната, но той не е обуславящ изхода на спора по конкретното дело, тъй като по него липсва произнасяне от въззивния съд, поради това, че е повдигнат за първи път в касационната жалба.
Освен липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не е осъществена и наведената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г. и решения по чл.290 ГПК на ВКС, включително посочените от касатора. Различният размер на определяните от съдилищата обезщетения за неимуществени вреди е обусловен от конкретните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД по всяко отделно дело. При постановяване на обжалвания акт решаващият състав е взел предвид всички релевантни за определянето на справедливия паричен еквивалент на претърпените вреди обстоятелства, специфични за конкретния случай, поради което не е налице отклонение от указанията, дадени в ППВС № 4/1968г. относно общите критерии, значими за установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост, и постановените от ВКС по реда на чл.290 ГПК решения. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд в тази връзка, е предмет на касационния контрол, а не на фазата по допускането му. Съобразяването на решението със задължителната практика на ВКС води до липса на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Дали принципно съдебната практика отразява правилно състоянието на икономиката и застрахователния пазар при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди не е от значение за изхода на спора по конкретното дело, поради което не се явява правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Процесуалноправният въпрос, кога може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес с оглед разпоредбата на чл.154 ГПК, е хипотетично поставен, без конкретика, поради което не се доказва наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, съобразно дадените разяснения в т.1 от Тълкувателно решение №1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Нещо повече, втората част на въпроса – „спазени ли са изискванията на закона от САС по обжалваното решение с оглед практиката на ВКС по чл.290 ГПК”, е свързана с искане за извършване от ВКС на преценка относно правилността на направеното от въззивната инстанция разпределение на доказателствената тежест, която не може да бъде предмет на разглежда във фазата на селектиране на касационната жалба и не обуславя допускането на касационния контрол, тъй като е относима за правилността на обжалваното решение. Правилата за разпределение на доказателствената тежест са визирани в самата разпоредба на чл.154 ГПК и съобразно тях и практиката на ВКС, страната следва да докаже твърдяните от нея факти и обстоятелства, които я ползват.
Дори да се приеме, че предвид позоваването от касатора на ППВС № 7/ 77г. от 04.10.1978г., процесуалноправният въпрос по приложението на чл.154 ГПК е свързан с разпределението на доказателствената тежест при установяване на валидно застрахователно правоотношение, доколкото обжалваното решение не е постановено в отклонение от посоченото ППВС, не се доказва наведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Наличието на застрахователно правоотношение е изведено от въззивния съд въз основа на два официални свидетелстващи документа, чиято материална доказателствена сила не е била оспорена, съответно оборена, а именно – справката, изготвена от ГФ въз основа на данните от Информационния център /чл.295, ал.7 КЗ/ и констативния протокол за ПТП, в които са възпроизведени данните за застрахователната полица. Въз основа на тях е направен и изводът, че с неизпълнение на задължението си по чл. 190, ал.1 ГПК за представяне на полицата по делото, застрахователят е създал пречки за събиране на относими за спора доказателства, обуславящо приложението на санкционните последици по чл.161 ГПК. Уважавайки иска по чл.226, ал.1 КЗ, решаващият състав е приел, че към момента на ПТП е налице действащ застрахователен договор, като дали този извод е правилен, е предмет на самия касационен контрол, а не на неговото допускане. Цитираните от жалбоподателя решения, постановени по реда на чл.290 ГПК /решение №831/ 18.12.2010г. по гр.д. № 603/ 2010г. на ВКС, IV ГО; решение № 589/ 16.11.2010г. по гр.д. № 1700/2009г. на ВКС, III ГО и решение № 261/ 31.03.2010г. по гр.д. № 5305/2008г. на ВКС, III ГО/, са неотносими към формулирания процесуалноправен въпрос, тъй като с тях ВКС се е произнесъл по приложението на чл.200 КТ, чл.106, ал.1 СК и чл.225, ал.1 КТ, а не по приложението на чл.154 ГПК при доказване валидността и действието на договор за застраховка „Гражданска отговорност”.
Въпросът, може ли без да са спазени изискванията на ПП №7/77г. на ВС, съдът да приеме наличие на валидно застрахователно правоотношение, без да са изследвани изрично посочените в т.4 въпроси /относно наличието на застрахователен риск и интерес/, какъвто се твърди, че е настоящият случай, и неправилно ли е решение на съд, което не е съобразено с посоченото ППВС, също не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. При липса на конкретно наведени от застрахователя правоизключващи или правопогасяващи застрахователния риск и интерес обстоятелства, последните не могат да обусловят изхода на спора и от там и да предпоставят допускането на касационното обжалване. В тази хипотеза, в съответствие с дадените в пар.1, т.1 и т.34 от ДР на КЗ легални определения на понятията „застрахователен риск” и „застрахователен интерес”, следва да се приеме, че относно тях е налице произнасяне на въззивния съд, доколкото в решението е съобразен предмета на договора – застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, чийто обект, съгласно чл.257, ал.1 КЗ, е гражданската отговорност на застрахованите лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежанието и/или използването на МПС, за които застрахованият отговаря, и с отчитането на факта, че застраховано лице се явява собственик на МПС – лице, за което законодателят в чл.257, ал.2 ГПК изрично извежда наличието на застрахователен интерес при този вид застраховка.
Поставеният въпрос, дали застрахователите отговарят разделно или като солидарни съдлъжници в хипотеза, когато всеки от съпричинилите вредата по чл.53 ЗЗД съизвършители има различен застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”, не е обусловил правните изводи на решаващия състав по конкретното дело, тъй като въззивната инстанция не се е позовала на наличие на солидарност или разделност на отговорността на застрахователите. Отговорността на застрахователя спрямо пострадалия за пълния размер на причинените му вреди е изведена от функционалната й обусловеност от деликтната отговорност на застрахования към пострадалия и от факта, че по силата на чл.53 ЗЗД съизвършителят отговаря спрямо пострадалото лице за целия размер на дължимо обезщетение. Ето защо, по отношение на въпросите по т.5 от изложението не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Въпросите, съдържащи се в пункт шест от изложението, за регресните права на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, репарирал вредите на пострадалото лице, по отношение на друг съпричинил вредата делинквент и неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”, не са включени в предмета на делото, тъй като искове за тези права не са предявени. Ето защо, спрямо тази група въпроси също не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на атакувания акт до касация.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №261 от 14.02.2013г. по гр.д. № 3108/2012г. на Апелативен съд – София, в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.