О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 191
гр. София, 13.03.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
т.дело №60276 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от С. К. З., чрез процесуален представител адв.А., срещу решение от 19.05.2016г., постановено по в.гр.д.№140/2016г. на Варненски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяра на решение от 10.12.2015г. по т.д.№271/2015г. на Окръжен съд – Варна съд, е отхвърлен предявения от С. К. З. иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ/отм./ за обезщетение за размера над 102 000лв. до 120 000лв.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба Застрахователна компания [фирма] не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение в обжалваната част след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен предявения от С. К. З. срещу Застрахователна компания [фирма] иск за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на неговата майка К. А. Д., настъпила при пътно-транспортно произшествие на 29.08.2011г., за размера над 102 000лв. до 120 000лв., предвид приетото за доказано възражение за съпричиняване, като определил приноса на пострадалата на 15%.
Установено е, че пътно-транспортното произшествие е настъпило на Т-образно кръстовище по вина на водача на МПС /товарен автомобил –влекач с прикачено полуремарке/ при маневра „завой на ляво” .
Въззивният съд е приел, че пресичането на пътното платно, осъществено от пострадалата не е съобразено с особеностите и габарита на превозното средство, както и с обстоятелството, че за водача практически не е имало видимост, от която да възприеме действията на пострадалата и да предотврати пътно-транспортното произшествие. Възприето е заключението на вещото лице по делото, че единствената възможност за избягване на вредоносния резултат е била чрез действия на пешеходката. При приетото за установено по делото местонахождение на пешеходката при удара е прието, че тя е изчаквала спряла на пътното платно изтеглянето на композицията, за да пресече пътното платно, с което е нарушила правилата за пешеходците при пресичане на платното за движение, а именно: да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение. Прието е, че нарушението е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, защото ако пешеходката не е изчаквала спряла на пътното платно изтеглянето на композицията, нямало да се стигне до вредоносния резултат.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въззивното решение поради противоречието му с приложените от касатора съдебни решения, по въпросите: „подлежи ли на самостоятелно, главно и пълно доказване в гражданското производство факта на съпричиняване на пострадал при ПТП, отделно и независимо от доказването му в наказателното производство, завършило с присъда за причинителя на ПТП“; „за наличието на съпричиняване на ПТП може ли гражданският съд да формира изводите си въз основа на събрани доказателства в друго производство – наказателно и/или досъдебно, събрано по друг процесуален ред, както и въз основа на интерпретациите им от наказателния съд в мотивите към присъдата на причинителя на ПТП“; “съставлява ли нарушение на принципа на непосредственостна събиране на доказателства и на принципа на равнопоставеност на страните в процеса позоваването в мотивите на решението на гражданския съд на събрани по длуг процесуален ред и пред друг съдебен и/или досъдебен орган доказателства“; „за да се приеме, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия, достатъчно ли е неговото поведение при ПТП да съставлява нарушение на ЗДВП и ППЗДВП или следва това нарушение на правилата за движение да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат така, че последният да е негово следствие“; подлежи ли на редуциране определеното от съда обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ при отсъствие на категорични доказателства за причинно-следствена връзка между поводението на пострадалия по време на реализиране на на ПТП и настъпилия вредоносен резултат“. Неоснователни са доводите за противоречие на въззивното решение с приложени от касатора решения на ВКС, с които е прието, че извън въпросите, изрично посочени в чл.300 ГПК, всички останали факти, които имат отношение към гражданските последизи на деянието, респ. деликта, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. Въззивният съд изрично е посочил в решението си, че не е обвързан от възприетото от наказателния съд съпричиняване, отчетено при определяне наказанието на подсъдимия. В обжалваното въззивно решение механизмът на пътно-транспортното произшествие е приет за установен въз основа на материалите по следственото дело, в частта, в която могат да се ценят като доказателства в настоящето производство и приетото по гражданското дело заключение на съдебна автотехническа акспертиза. Не е налице соченото противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика, съгласно която съдът не може да се позовава на свидетелски показасния, събрани в друго производство, тъй като в самото съдебно решение няма такова позоваване, а освен това самият ищец чрез процесуалния си представител е оспорил експертното заключение именно с доводи, че не са съобразение свидетелските показания, събрани в наказателното производство. Що се отнася до съобразените от въззивния съд материали по следственото дело, въззивното решение не е в противоречие с посочените от касатора решения и е в съответствие с формирана по реда на чл. 290 ГПК постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 85/28.05.2009 г. по т. д. № 768/2008г. на ВКС, II TO, решение № 24/10.03.2011 г. по т. д. № 444/2010г. на ВКС, І ТО, решение № 98/25.06.2012 г. по т. д. № 750/2011г. на ВКС, II TO, решение № 43/15.03.2011 г. по т. д. № 414/2010г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, ІІ ТО и др. Протоколът за пътно-транспортно произшествие и протоколът за оглед на местопроизшествие, съставени от длъжностни лица в кръга на служебните им задължения, съставляват официални документи по смисъла на чл.179 ГПК. Официалният свидетелстващ документ има материална доказателствена сила и съставлява доказателство за изявленията пред съответното длъжностно лице и за извършените от него и пред него действия. Ответникът, на който се противопоставя протоколът, може да оспори истинността му и проверката на оспорения документ се извършва с всички доказателствени средства, включително и чрез разпит на свидетели. Обвързващата доказателствена сила на протокола за ПТП и протокола за оглед на местопроизшествието не освобождава съда от задължение да изследва механизма на произшествието и с други доказателствени средства, например със свидетели и автотехническа експертиза, тъй като относно наличието или не на виновно поведение на участващо в ПТП лице посочените документи нямат обвързваща съда материална доказателствена сила. Въззивният съд е изследвал механизма на пътно-транспортното произшествие и с автотехническа експертиза относно наличие на поведение на пострадалата в причинно-следствена връзка с вредоносния резултат. Несъгласието на касатора с изводите на съда не може да обоснове достъп до касационно обжалване. Последният от поставените от касатора въпроси предпоставя неправилност на въззивното решение относно основателността на възражението за съпричиняване, поради което не съставлява въпрос правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
По поставените от касатора въпроси има формирана съдебна практика, включетиелно посочената от самия касатор задължителна съдебна практика, която не се нуждае от промяна, поради което неоснователно се иска допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като отделно от това касаторът не е обосновал защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 19.05.2016г., постановено по в.гр.д.№140/2016г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.