5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№191
София 02.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1520/ 2013 год.
Производството е по чл. 280 ГПК, образувано по касационна жалба на [община] – [населено място] срещу Решение №1347/13.11.2012 г. по т.д.№1018/ 2012 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с което е отменено Решение № 145 от 24.02.2012 г. по т.д. №99/2011 г. на Пловдивски окръжен съд, с кое то е отхвърлен искът на В. С. М. – ЕТ с фирма „Г – В. С.” – от [населено място] срещу [община] за 25 839 лв. – доплащане за полагаема се субсидия, като превозвач за периода 05.09.2007 г. – 30.11.2007 г., който иск е уважен, и по касационна жалба на [фирма] – [населено място] изцяло срещу посоченото решение.
В касационната жалба на [] – [населено място] се правят оплаквания за неправилност и се иска в обжалваната част същото да бъде отменено и искът – отхвърлен поради погасяване по давност на вземането, което е периодично. В Изложение на касационните основания жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, което обосновава с довода, че обратният иск за 25 839 лв. е въпрос от съществено значение за предмета на спора, обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, което ако остане в тази му форма, ще бъде неправилно, затова иска да се допусне касационно обжалване по въпроса: допустимо ли е да не се уважи обратния иск в пълния му размер, след като е основателен, без да се излагат мотиви затова.
В касационната жалба на „Г – П.” АД – [населено място] се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост. В Изложение на обстоятелства съгласно чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос,който е решаван противоречиво от съдилищата – въззивното решение, с което не се приема, че погасителната давност е 3-годишна по чл. 111 б. ”в” ГПК, е в противовес с първоинстанционното решение, и с Р.№182/ 21.03.2008 г. по т.д.№ 722/2007 г. на ВКС, с което е прието че „периодични плащания има когато са налице повтарящи се еднородни задължения през определени периоди от време”. Поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, по съображения, че е важно да се създаде яснота къде е границата между свободата на договаряне и заобикалянето на закона, като счита, че произнасянето от ВКС е абсолютно необходимо, за да се създаде стабилност при разглеждането на аналогични казуси с предмет периодични плащания, да се създаде единна практика какъв е приложимият давностен срок. Жалбоподателят заключава, че въззивният съд е пропуснал да се произнесе и по възражението за нищожност на решение № 321/05.10. 2001 г., решение №2/17.01.2003 г., решение № 46/22.03.2005 г. на Общински съвет П. и Заповед № ОА-764/ 29.04.2005 г. на Кмета на [община] и иска жалбата да се приеме за касационен контрол по чл. 280 ГПК.
В. С. М. – ЕТ с фирма „Г – В. С.” – от [населено място] – ищца по делото – по съображения, изложени в Писмен отговор, оспорва допустимостта на касационната жалба на [фирма] – [населено място], тъй като за третото лице – помагач липсва правен интерес, доколкото срещу него няма осъждане с обратния иск за сумата, за която е уважен първоначалният, оспорва и основателността на искането за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че жалбоподателят не е доказал противоречива съдебна практика по въпроса за периодичността на задължението и погасителната давност, нито е обосновал да е налице основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. По съображения, изложени в друг писмен Отговор оспорва основателността на касационната жалба на [община], както и основателността на искането за допускане на касационно обжалване, тъй като липсва както общо основание за достъп до касация – неизложен решен правен въпрос, така и поддържаното основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
[община] и [фирма] – [населено място] не изразяват съответни становища по така постъпилите касационни жалби.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него съответно е потвърдено и изменено първоинстанционно решение, с което са разгледани осъдителни искове – първоначален и обратен, цената на които не е до 10 000 лв., намира, че касационните жалби са подадени в срок и са редовни.
По касационната жалба на [община]: въпросът за задължението на въззивния съд, който като е отменил решението в частта, с която е отхвърлен първоначалния иск, който е уважил за 25 839 лв., е следвало да отмени решението и в частта, с която е отхвърлен обратния иск, и да го уважи за същата сума, по който жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, не е релевантен за делото с оглед постановеното Допълнително решение № 259/10.02.2014 г. по т.д.№ 1018/2012 г. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен срещу [фирма] – [населено място] обратния иск за 25 839 лв., за която сума е уважил иска, поради което е отпаднал правният интерес на [община] да обжалва въззивното решение. Касационната жалба като недопустима следва да се остави без разглеждане.
По касационната жалба на [фирма] – [населено място]. Изложеният материалноправен въпрос за приложението на погасителната давност за периодични плащания по чл. 111 б. ”в” ЗЗД и за характера на задължението на Общината да изплаща на превозвача полагаемите му се средства за субсидиране на обществения превоз на пътници – има ли характер на периодично плащане, жалбоподателят не доказва да се решава противоречиво от съдилищата. Посоченото първоинстанционно решение, постановено по делото, не е влязло в сила, а в Р.№182/21.03.2008 г. по т.д.№ 22/2007 г. на ВКС, І т.о. е приложена 3-годишната давност по чл. 111 б.”в” ЗЗД за периодично задължение – съдът е обосновал, че са налице повтарящи се еднородни задължения през определени периоди от време по спор за неплатено възнаграждение по договор за охрана, уговорено в постоянен размер (по 190 лв. месечно за един охранител) и падеж – не по-късно от 10-то число на следващия месец.
Дори и да е налице противоречива съдебна практика, по въпроса е постановено ТР на ОСГТК №3/18.05.2012 г. по тълк.д.№ 3/2011 г., съставляващо задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд. В това ТР е прието, че понятието „периодични плащания” по см. на чл. 111 б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначало определени или определяеми. Целта на определяне на по-кратък давностен срок за тези вземания е да бъде защитен длъжникът относно тези свои плащания, които са предварително известни по време на страните, като разпоредбата на чл. 111 б.”в” ЗЗД се отнася за изключение и не трябва да се тълкува разширително, а да се прилага само за такива периодични плащания, които са подобни на наемите и лихвите. Характерен признак на това плащане е неговата периодичност – длъжникът трябва да престира не еднократно, а повече от един път в течение на определен срок, задължението му е за повтарящо се изпълнение, множеството престации се обединяват от това, че имат един и същ правопораждащ факт и падежът им настъпва периодично.
Преценката задълженията на Общината, поети с Договора от 10.05.2007 г. дали са за периодични плащания, се извършва от съда с обсъждане на въпросите какъв е размерът на отделните платежи и как се определя – дали е постоянен, отнапред определен, който не се влияе от други фактори и обстоятелства или е различен, определяем, но неизвесен предварително размер, обусловен от други фактори. Тази преценка е конкретна за делото, която съдът прави въз основа на събраните доказателства и действащата нормативна уредба относно субсидията. Въззивният съд е изложил подробни съображения, за да обоснове извода, че вземането на ищцата се погасява с общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД и не се прилага 3-годишната давност по чл. 111 б.”в” ЗЗД. Обсъдил е клаузите на Договора от 10.05.2007 г. относно правото на превозвача да получава субсидии, осигурени в бюджета на Общината, разпоредбите на Наредба №3/04.04.2005 г. на МФ и Механизъм за разпределение на сумите, приет от общински съвет, и е приел, че при квалификацията на плащанията, следва да се има предвид освен нормативната база и организацията, още същността и целта им. Аргументирал е, че с оглед спецификата на вземанията, претенцията не може да се приравни на периодичните плащания, посочени в чл.111 б.”в” ЗЗД – наемите и лихвите, а се касае за сума от държавния бюджет, която се превежда на общините с цел субсидиране на превоза на пътниците по нерентабилни автобусни линии и намаляване загубите на превозвачите, затова не е приложима кратката погасителна давност, която се прилага само за такива периодични плащания, които са подобни на посочените в закона. Като е преценил въз основа данните по делото, че плащанията не притежават съвкупността от отличителни белези, които да ги определят като периодични и не е приложил погасителната давност по чл. 111 б.”в” ЗЗД, въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната съдебна практика.
С оглед посочената задължителна съдебна практика по изложения въпрос, е неоснователно поддържаното основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Оплакванията на жалбоподателя, че въззивният съд е пропуснал да се произнесе по възражението за нищожност на решение № 321/05.10.2001 г., решение №2/17.01.2003 г., решение № 46/22.03.2005 г. на Общински съвет П. и Заповед № ОА-764/ 29.04.2005 г. на Кмета на ], са касационни основания по чл. 281 ГПК и не са основания за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №1347/ 13. 11.2012 г. по т.д.№1018/ 2012 г. на Пловдивски апелативен съд по касационна жалба на [фирма] – [населено място], което определение не подлежи на обжалване.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба срещу посоченото решение на [община] – [населено място], в която част определението подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщенията до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: