8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 191
София, 02.08.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА търговско дело № 993/2017 г.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] и касационна жалба на М на р р и б, [населено място] против решение № 413 от 21.12.2016 г. по т. дело № 407/2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното :
По касационната жалба на [фирма], [населено място]:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и има за предмет въззивното решение в частите, с които, след отмяна на решение № 38 от 10.04.2016 г. по т. дело № 48/2015 г. на Хасковско окръжен съд е уважен предявеният от М.Р.Р.Б против касатора иск с правно основание чл. 82 ЗЗД за сумата 5632.80 лв., както и в частите, с които са отхвърлени насрещните исковете на касатора – за сумата 840 лв., дължима и неплатена цена за абонаментна поддръжка по договор от 11.03.2014 г. и за сумата 168 лв. неустойка за забавено плащане, за периода от 24.02.2015 г. до 28.06.2015 г. При така очертаният с касационната жалба предмет на спор се налага извод, че неин предмет са насрещни искове на касатора, с цена всеки един от тях под изискуемият от нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК минимум, и в тези части касационната жалба следва да бъде оставен без разглеждане.
Касационната жалба е допустима по отношение на частта, с която въззивният съд е уважил предявеният от М.Р.Р.Б против касатора иск с правно основание чл. 82 вр. чл. 88 ЗЗД.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът след обобщена интерпретация на мотивите на въззивното решение е посочил, че въззивният съд в противоречие със задължителна практика на ВКС се е произнесъл по въпроса- „за доказателствената сила на частен свидетелстващ документ, който съдържа изцяло благоприятни и облагодетелстващи факти за лицето, което го е издало – „Ш. Б Е. и М.Р.Р.Б”. Този въпрос страната е обосновала с изброяване на практика на ВКС, която е обобщила, като е поддържала, че цитираните решения било прието, че частният свидетелстващ документ не се ползва с доказателствена сила, ако с него издателят му удостоверява изгодни за себе си факти.
Така поставен въпросът не обосновава валидно въведено общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед разрешенията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. въпросът валидиращ общо основание следва да бъде правен и изведен от мотивите на въззивния съд, обусловили обжалвания правен резултат. В случая поставеният от касатора въпрос е фактически, тъй като в предметното му съдържание се навеждат конкретни спорни по делото факти, свързани със защитната теза на страната, а не с мотивите на въззивния съд. Освен това издателят „на частния свидетелстващ документ” по делото е трето неучастващо в спора лице – [фирма], за което, съдът е приел, че липсват каквито и да било представени по делото доказателства, че същото е облагодетелствувало себе си, респективно ищеца по спора и в тази връзка въпросът е изведен от твърдения на страната, а не от решаващи изводи на въззивния съд.
Отново в хипотеза на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл- „относно достоверността на датата на частен документ и относно недопустимостта на свидетелски показания за установяването й”. Страната е изложила кратки съображения за неправилност на решението, поради противоречие със закона. Посочила е две решения на ВКС, разглеждащи хипотези на чл. 181, ал.1 ГПК, относно достоверността на договора и допустимостта в тази хипотеза на свидетелски показания и е разгледал е фактите по спора в контекста на защитната си теза. Страната и по този въпрос не обосновава наличие на общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК. Така поставен въпросът е общ и хипотетичен, без в съдържанието му да се съдържа конкретна хипотеза, изведена от решаващ извод на състава. Извън това, че още първата инстанция е приела за безспорно, че по искане на М.Р.Р.Б е била извършена инспекция от представителите на [фирма], за което е било уведомено и ответното дружество, с отговора на исковата молба са оспорени достоверността на датите на писма от М.Р.Р.Б до „Ш. Б.”, Е. от М.Р.Р.Б до ГДИДТН, като в тази връзка е изслушана експертиза установяваща валидно входиране на тези писма в деловодната система на М.Р.Р.Б. Достоверността на датата върху доклада на „Ш. Б.”Е О. не е била предмет на оплакване във въззивните жалби и съответно в отговорите, подадени във връзка с тях в подкрепа на очертано като становище по основателността на исковете правозащитно възражение, то и този въпрос не е разглеждан от въззивния съд, който нито е обсъждал достоверността на датата на доклада, нито е обсъждал свидетелски показания за нейното установяване. Или поставеният въпрос е изцяло свързан с въведена в настоящото производство защитна теза на касатора, като не е свързан с решаващ извод на състава.
Страната е поставила няколко въпроса, свързани с недопустимостта на свидетелски показания, формулирани както следва: „Относно недопустимостта на свидетелски показания за установяването на обстоятелства, за доказването, на които законът изисква писмен акт и относно недопустимостта на свидетелски показания, за установяване на правни актове, за действителността, на които законът изисква писмен акт”.
Първият от тези въпрос е мотивиран с оплакването на страната, за това, че техническото състояние на асансьорите се установявало с акт на компетентни органи, по реда на Наредбата /НБЕТНА/, но не и със свидетелски показания. Вторият въпрос е мотивиран с аналогични съображения. Тези въпроси отново не установяват наличие на общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че въпреки разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от НБЕТНА, изчерпателно изброяващ органите за технически надзор, сред които изготвилия доклада [фирма] не фигурира, не изключва доказателствената стойност на събраните по делото доказателства, в това число и на доклада, в качеството му на частен свидетелстващ документ, неопроверган от останалите доказателства, тъй като предвидената в Наредбата процедура за проверка техническото състояние на асансъорите е подчинена на предмета и целите на този подзаконов нормативен акт – уреждане на технически изисквания, правила и норми за безопасна експлоатация, ред и осъществяване на технически надзор и т.н., докато предмета на доказване в съдебното производство се определя изцяло от основанието на предявения иск и тъй като то произтича от сключения между страните договор за абонаментно обслужване следва да се определи като такова по договор за изработка, поради което и в предмета на доказване в случая е изпълнението или неизпълнението на договорно поети задължения от ответника и съответно евентуално настъпилите вреди, неизпълнение или лошо изпълнение, както и причинната връзка между тях. Това доказване, както е констатирал съда, може да бъде извършено с различни доказателствени средства – гласни и писмени доказателства, съдебно – техническа експертиза и т.н. включително и с частни свидетелствуващи документ, чиято доказателствена стойност се определя с оглед разглеждането му във връзка с останалите доказателства по делото. Така, след разглеждане на доказателственият материал, съдът е достигнал до извода, че констатираните в този документ факти относно липси и повреди в асансьорните уредби се потвърждават от останалите доказателства по делото, в това число и гласни такива. Или, с оглед тези мотиви не е поставен правен въпрос, а поставените такива са неотносими към тях, тъй като съдът не е разглеждал констатации по техническото състояние на асансьорите, а изрично е приел, че разглежда фактите, относими към неизпълнение на договорно поето задължение. Тук следва да се отбележи, че пространно развитите оплаквания, в това число и такива възпроизведени в касационната жалба за неправилност на акта са неотносими към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл. 281, т. 3 ГПК и не релевират основания за допускане на касационен контрол. Същото се отнася и за петия поставен въпрос – „относно цялостната оценка и анализ на свидетелските показания, относно оценка на противоречиви показания на две групи свидетели и относно оценка на заинтересовани свидетели”. Този въпрос, поставен с оглед изброени решения на ВКС е поддържан във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Въпросът обаче не е обвързан с конкретни доводи за допуснати от съда процесуални нарушения, нито с други конкретни доводи, установяващи отклоняване на състава от задължителна за него практика, а са изведени от оплакването за неправилност на изводите му при обсъждане на свидетелските показания и с конкретни оплаквания, относно неправилност на постановения резултат.Или така формулиран въпросът не е свързан с конкретни правни разрешения на съда, а с доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, които, както бе посочено не са предмет на разглеждане в това производство.Следователно, доколкото от изложението, свързано с оплакване на страната за неправилност на изводите на съда, не е изведен конкретно формулиран правен въпрос, произтичащ от конкретен правен извод на състава, респективно с цитираната практика в подкрепа на оплакванията на страната не е обосновавано, като налично противоречие именно по този въпрос, то посоченото не обосновава довод за допускане на касационно обжалване.
Касаторът е поддържал, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителна практика на ВКС по прилагането на чл. 12 във вр. чл. 235, ал. 2 ГПК, съответно на чл. 188, ал. 1 и ал. 2 ГПК /отм./. В пояснение към така поддържаното, страната е сочила, че с оглед изброени от нея решения на ВКС, съдът не е изпълнил задължението си да обсъди всички доказателства и доводи на страните. По – конкретно е поддържал, че въззивният съд не бил обсъдил обстоятелството, че когато бил сключен договора между М.Р.Р.Б и [фирма] – 27.03.2015 г. е съществувал и договорът между страните. Освен това, съдът не бил обсъдил обстоятелството, че неизпълнение на задълженията, засягало задължения на [фирма], които били напълно еднакви, като тези на изпълнителя. Така изложените оплаквания нямат относимост към процесуален пропуск на състава, обуславящи доводи за противоречие с цитираната практика по общо поставения въпрос, тъй като така обосновани те изцяло съставляват оплакване за неправилност на изводите на съда, а не възражение по съществото на спора, задължаващи въззивният съд да се произнесе по тях, като са свързани със защитната теза на страната, а не със нарушаване процесуалните правила по разглеждане на правозащитните й възражения. Разбирането на касатора, че въззивният съд не се бил произнесъл по заявената нищожност на договора от 27.03.2015 г., за неотложен авариен ремонт, също водят до извод за необоснованост на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК по така формулирания въпрос. Действително нищожността е свързана с приложението на императивна правна норма, поради което без правно значение е дали този довод е бил обсъждан във въззивната жалба, респективно в отговора на въззивната жалба на противната страна. В случая, обаче, касаторът счита, че договорът е нищожен като сключен в нарушение на ЗОП, само поради това, че според него осъщественият ремонт не бил неотложен и че такъв ремонт не следвало да бъде извършен от трето лице, т.е. касаторът не е сочил нито един валиден довод, свързан с нишожността на договора,а тези негови твърдения, макар и относими към оплакванията за неправилност на решението на първостепенния съд не са изложени като оплакване във въззивната жалба, поради което не са и разглеждани от въззивния съд. Относно останалите изброени обстоятелства- писма, свързани със становища на страната за неправомерност на действията на М.Р.Р.Б и [фирма], за недостоверност на датите на документи, изброени от страната и други сочени обстоятелства, следва да се отбележи, че същите не са били предмет на оплакване във въззивната жалба, респективно отговора на същата, поради което не са били и предмет на специално разглеждане от състава. Освен това съдът е формирал мотиви по всички релевантни за спора факти, спрямо които е разглеждал и доказателствата по делото. Несъгласието на касатора с тези мотиви не съставлява довод по чл. 280, ал. 1 ГПК а довод по чл. 281, т. 3 ГПК и съответно, както вече бе обосновано е ирелевантно към настоящото производство. Без правно значение са и подробно развитите оплаквания за неправилност на акта относно присъденото обезщетение, така квалифицирани и от страната и обосновани като неправилност на изводите поради противоречие с материалния закон.
С оглед изложеното и при така депозираното изложение на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, касационната жалба не следва да бъде допусната до разглеждане по същество в допустимата й част, по отношение на иска по чл. 82 ЗЗД. В останалата част както бе мотивирано по- горе производството следва да бъде прекратено.
По касационната жалба на М на р р и б, [населено място]:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и има за предмет постановеното въззивно решение в частта му, с която е потвърдено решение № 38 от 11.04.2016 г. по т. дело № 48/2015 г. на ХОС- в частта, с която е отхвърлен предявения от М.Р.Р.Б против [фирма] иск с правно основание чл. 82 ЗЗД, за разликата над 5632.80 лв. до пълният предявен размер от 32392.80 лв.
С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът в хипотеза на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК е поставил въпросът: „Как се формира размерът на претърпяната загуба по чл. 82 ЗЗД. Възниква ли имуществена отговорност при неизпълнение на договорно задължение, след като по делото при условията на пълно и главно доказване е установено, че са налице всички правнорелевантни обстоятелства включени във фактическия състав на чл. 82 ЗЗД ?”.Касаторът е посочил, че с решение № 173/2012 г. на ВКС, ІІ т.о. са разгледани и изброени правнорелевантните обстоятелства, включени във фактическия състав на чл. 82 ЗЗД, като е разгледал тези правно релевантни факти, с оглед оплакванията си за неправилност на изводите на въззивния състав.
С така поставения въпрос касаторът не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този извод произтича от обстоятелството, че втората част на неговия въпрос е изцяло фактическа, а дори и да се изведе такъв въпрос от първата част, макар, че същият е общ и не третира конкретната хипотеза по спора, липсва обосноваване на допълнително основание, тъй като съставът изцяло е съобразил посочените в разгледаното решение на ВКС правни разрешения, като е направил своите фактически и правни изводи в съответствие с тях. Оплакванията за неправилност на тези изводи не съставляват довод по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторът е поставил въпросът: „ Следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват предвид систематичното им място в договора и общия му смисъл, като се отчита тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията на страните ?”.
Касаторът е посочил практика на ВКС по чл. 20 ЗЗД, с която се разглежда общата дефинитивност на тълкуването на договора. Поддържал е общ довод за отклонение на състава от тази практика. В тази връзка са направени оплаквания за неправилност на решението на съда, във връзка със съобразяването му с чл. 3 , ал. 3 от сключения между страните договор, който определя, че стойността на вложените резервни части, материали, консумативи се заплаща извън договорената цена по чл. 3, ал.1 и ал. 2 от договора. Дори да се приеме за релевантен така поставения въпрос, въпреки че съдът е съобразил ясна уговорка между страните, то липсва обосноваване на противоречие с общата дефинитивност на тълкуването на договорите, доколкото състава не е изложил мотиви, отклоняващи се от цитираната практика. Позоваването на ясна клауза между страните по договора, която граматически и систематично е съобразявана във връзка с договореностите между тях не обосновава соченото противоречие, а тъкмо обратното. Дотолкова, доколкото страната не е конкретизирала в какво се проявява противоречието, а е изложила само оплаквания за неправилност на изводите на състава, то и по този въпрос не се обосновава наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторът е поставил въпросът: „ Как следва да бъда разпределена доказателствената тежест, относно вината при неизпълнение на договорно задължение, с оглед точното прилагане на закона при решаване на конкретния спор – чл.154, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1, чл. 45 и чл. 81 ЗЗД. Необходимо ли е длъжникът да докаже, че е изпълнил задълженията си по договора или да установи причините, поради които не може да му се вмени във вина изпълнението, за да бъда оборена презумпцията за наличие на вина за неизпълнение на поети от него договорни задължения, респективно за да бъде освободен от задължението за обезщетение на причинените имуществени вреди?”.
Касаторът е развил своето оплакване за неправилност на решението в обжалваната част, с оглед твърденията му, че ответникът следва да заплати и вложените резервни части и консумативи, тъй като е налице вина за неизпълнение на договорните му задължения. В заключение е посочено, че така поставения въпрос бил разрешен в противоречие с приетото решение № 158/2013 на ВКС, ІІ т.о.Дори от така поставения въпрос да бъде изведен релевантен, въпреки че е фактически и съобразен единствено с оплакването за неправилност на решението на съда, страната отново не обосновава довод за наличие на предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. С цитираното решение на ВКС е формирана задължителна практика по въпроса-„ за разпределение на доказателствената тежест, относно вината за забава при изпълнение на ангажирането на договорна отговорност за забавено изпълнение, поради необходимостта от тълкуване на законовата норма на разпоредбата чл. 154, ал. 2 ГПК, с оглед точното прилагане на закона при решаване на конкретния спор”. А конкретния спор е бил свързан със забавено изпълнение на договор за строителство, при който е разглеждана забавата в строителството и вината за тази забава – дали тя е на консултанта или на възложителя. Дори и да бъде изведена някаква относимост на това решение към поставения от касатора въпрос, то следва да се отбележи, че той не го е поставил във въззивното производство, нито в жалбата си, нито в хода на производството. Същият не сочи в какво се изразява неправилното разпределение на доказателствената тежест, кои са фактите, за които не му е указано, че следва да бъдат установени от него, което прави не само решението, но и въпросът ирелевантни към спора в настоящото производство.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма], [населено място] против решение № 413 от 21.12.2016 г. по т. дело № 407/2016 г. на Пловдивски апелативен съд в частите, с които след отмяна на решение № 38 от 10.04.2016 г. по т. дело № 48/2015 г. на Хасковско окръжен съд са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] насрещни искове- за сумата 840 лв.,- дължима и неплатена цена за абонаментна поддръжка по договор от 11.03.2014 г. и за сумата 168 лв.- неустойка за забавено плащане, за периода от 24.02.2015 г. до 28.06.2015 г.
В тази част определението подлежи на обжалване в седмодневен срок от съобщенията да страните пред друг тричленен състава на ВКС, ТК.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 413 от 21.12.2016 г. по т. дело № 407/2016 г. на Пловдивски апелативен съд в останалата обжалвана част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: