3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 191
София, 23.02.2017г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
Любка Андонова
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №3814 / 2016г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 26.02.2016г. по гр.д.№15560/2015г., с което ГС София е уважил иск с правно основание чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят –УМБАЛСМ [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че в решенвието е даден отговор на правен въпрос от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, който е и от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответникът М. М. Т., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение , е осъдил УМБАЛСМ [фирма] да заплати на М. М. сумата 4853,48 лева, представляващи законна лихва върху главница от 26 666,67 лева, за времето от 04.12.2011г. до 11.09.2013г., като е отхвърлил иска за разликата до пълния му размер от 7 397,90 лева, представляващи лихва за забава за времето от 01.01.2011г. до 03.12.2011г.
Прието е за установено, че УМБАЛСМ /фирма/ е бил осъден с влязло в сила решение от 29.07.2013г. по гр.д.№3976/2012г. на АС София да заплати на М. М. обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от смъртта на баща му, в размер на 26 666,67 лв. Установено е също така, че е издаден изпълнителен лист и присъдената сума му била заплатена, но не му е била присъдена лихва, тъй като не е била претендирана такава за периода от 01.01.2011 г. – 11.09.2013 г., в размер на 7 397лв.
Съдът е приел, че е налице е трайна съдебна практика, съгласно която давностният срок за лихвите върху вземанията от непозволено увреждане е три години, независимо че самите вземания, произтичащи от непозволено увреждане, се погасяват с изтичането на петгодишен срок и при направено възражение за давност са погасени онези падежи, които са извън тригодишния период преди завеждане на исковата молба.
Прието е, че в конкретния случай вземането по чл.86, ал.1 ЗЗД се е погасило за периода 1.01.2011 г. – 3.12.2011 г., т.е. за периода, предхождащ тригодишния период преди подаване на исковата молба.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е нарушил диспозитивното начало на гражданския процес, като е приложил разпоредбата на чл.111, б.“в“ от ЗЗД, съгласно посочената по-горе съдебна практика и с оглед направеното възражение ог жалбоподателя в отговора на исковата молба.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалние си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: искът за компенсаторни лихви самостоятелен ли е и може ли да се разгледа в отделен процес като самостоятелна претенция. Представя решение от 18.07.2001г по гр.д.№1022/2000г., ІV г.о. на ВКС. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед на така изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по поставения от жалбоподателя въпрос и на соченото от него основание. Не е налице релевираното основание за допустимост на касационното обжалване – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено при точното прилагане на закона и в съответствие с практиката на ВКС. В практиката си Върховният касационен съд е дал разрешение, че точното прилагане на разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД изисква, при неизпълнение на парично задължения длъжникът да дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В този смисъл е и даденото разрешение в постановеното по реда на чл.290 решение от 25.07. 2013г по гр.д.№ 1038/ 2012г., ІV г.о. в което се приема, че когато задължението произтича от непозволено увреждане, длъжникът се смята в забава и без покана, т.е. той дължи от момента на настъпване на увреждането. Посочва се, че лихвата като обезщетение при неизпълнение на вземане за неимуществени вреди, произтичащо от деликт, е дължима от момента на настъпване на правопораждащия вредите юридически факт – увреждането, а не от момента на влизане в сила на съдебен акт за определяне размера на обезщетението, т.е. от момента на изискуемостта на вземането, а не от момента на ликвидността му.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателя следва да заплати на ответника направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 600 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.02.2016г. по гр.д.№15560/2015г., на ГС София.
ОСЪЖА УМБАЛСМ [фирма] пда заплати на М. М. Т. сумата 600 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: