О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 191
гр. София,28.03.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2223 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /н/ срещу решение №95 от 30.05.2017 г. по в.т.д.№353/2016 г. на АС Велико Търново. С обжалваното решение е потвърдено решение №60 от 28.09.2016 г. по т.д.№102/2015 г. на ОС Ловеч, с което са отхвърлени предявените от [фирма] /н/ срещу [фирма] /н/: иск по чл.694, ал.3, вр. ал.1 от ТЗ за установяване, че вземания на [фирма] /н/ в общ размер от 119 433 256.57 лв., включени от синдика в списъка на приетите вземания по чл.685 и чл.688 от ТЗ, обявен в Търговския регистър под №20150821142332, частично одобрен с определение №471 от 05.11.2015 г. по т.д.№69/2015 г. на ОС Ловеч не съществуват и евентуално съединения иск по чл.694, ал.3, вр. ал.1 от ТЗ за промяна поредността на вземанията, приети от синдика от такива по чл.722, ал.1, т.1 от ТЗ в такива по реда на чл.722, ал.1, т.8 от ТЗ, като е разпределена отговорността за разноските.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване на решението е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. За да настъпи действието на предсрочната изискуемост на вземане по договор за банков кредит, необходимо ли е длъжникът да е получил изявление на банката в този смисъл. 2. Допустимо ли е въззивната инстанция да приеме доказателства, които са съществували и са били известни на представилата ги страна още в хода на първоинстанционното производство, но поради процесуално бездействие същата не ги е представила пред първоинстанционния съд. 3. Какъв е предметът на искът по чл.694 от ТЗ и по-специално, обвързан ли е съдът, разглеждащ този иск, от посоченото в одобрения от съда по несъстоятелност списък на приетите вземания относно вида, размера и периода, за който посоченото вземане се претендира. 4. Прилага ли се засиленото служебно начало, предвидено в чл.621а, ал.1, т.2 от ТЗ и в производството по чл.694 от ТЗ. 5. Следва ли да се приложи чл.183 от ГПК, когато едната страна е оспорила представени по делото документи, а насрещната страна е представила доказателства, че същите се намират у трето по спора лице и въпреки обективна възможност за това, не ги е представила в оригинал или официално заверен препис. 6. Следва ли съдът служебно да назначи експертиза, когато за изясняване на релевантни по делото въпроси са необходими специални знания. 7. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.
Поддържа се, че решаването на трети и четвърти въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а спрямо останалите – селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради решаването им в противоречие с практиката на ВКС, цитирана в изложението.
Ответникът по касация [фирма] /н/ и синдикът на [фирма] /н/ заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е намерил за неоснователни, твърденията на ищеца за несъществуване на процесните вземания поради липсата на валидно облигационно отношение между страните, възникнало въз основа на Договори за кредит от 17.10.2013 г. и 02.12.2013 г. Посочил е, че по делото е безспорно установено – чрез заключението на съдебно-графологичната експертиза на оригиналите на оспорените документи, автентичността на договорите за кредит в частта за положените подписи на лицата, представляващи двете страни. Приел е, че не са налице основанията по чл.183 от ГПК за изключване на представените по делото преписи от договорите от доказателствата по делото, тъй като невъзможността за представяне на оригиналите е обективна и това се установява от документите за изземването им по досъдебното производство, като същественото в случая е, че при извършване на съдебно-графологичната експертиза вещото лице е изследвало оригиналите и въз основа на това изследване е направило извод за тяхната автентичност. Изложил е съображения, че няма основание да се приеме, че представените по делото преписи от договорите не са идентични с оригиналите, съхранявани по досъдебното производство, тъй като параметрите на кредита, включително и датата на отпускането и усвояването му, съответстват на данните в останалите представени по делото документи и установените от съдебно-икономическите експертизи счетоводните записвания при страните и извършените от въззивника плащания по договорите. По отношение на достоверната дата на договорите за залог, въззивният съд е приел, че кредитът е обезпечен със залог върху вземания на кредитополучателя и залог върху негови безналични ценни книжа, съгласно сключени на 16.12.2013 г. договори, вписани в ЦРОЗ на 21.12.2013 г., а дружеството-залогодател/кредотополучател [фирма], е дало съгласие за вписване на залога съгласно чл.9 ал.2 от ПУДЦРОЗМП, като подписът на представляващия е нотариално удостоверен. Достигнал е до извод, че последното плащане на дължимите суми по договора е извършено от ищеца на 25.06.2014 г., след което банката е направила целият кредит предсрочно изискуем, чрез изявление, направено от лицата, посочени като негови автори /квесторите на [фирма]/, което е и достигнало до кредитополучателя на 14.12.2014 г. Във връзка с размерите на вземанията въззивният съд е посочил, че същите се установяват по делото, така както са предявени от кредитора и приети от синдика в списъка по чл.689 от ТЗ – непогасената главница е в размер на 101 349 481.01 лв. и се установява от съдебно-икономическите експертизи пред първата инстанция – единична и тройна; вземането по чл.10 от договора за кредит в размер на 4 093 337.84 лв. /установен от съдебно-икономическите експертизи/ също съществува, като допуснатата в списъка на приетите вземания техническа грешка в периода, за който се дължи посочената лихва, не рефлектира върху извода за съществуване на вземането, а и в молбата на [фирма] за предявяване на вземането, периодът, за който е дължима лихвата по чл. 10 от договора, е посочен вярно /независимо, че молбата на ответника за предявяване на вземането е представена едва пред въззивната инстанция, същата следва да бъда съобразена, предвид правомощията на съда по чл. 621а ал. 1 т. 2 от ТЗ/, отделно вземането на банката се установява в производството по чл.694 от ТЗ и едва с влезлия в сила съдебен акт ще бъде формирана сила на пресъдено нещо по отношение на приетото от синдика вземане, на която сила допуснатата техническа грешка не може да бъде противопоставена; за периода след 13.11.2014 г. /от 25.11.2014 г./ до 25.06.2015 г. наказателната лихва /чл.12 от договора/ върху непогасената главница е в размер на 11 874 780.86 лв., а за периода от 25.06.2015 г. до 10.07.2015 г., възлиза на 802 350.06 лв. Изложил е съображения, че вземанията за главница, договорни лихви по чл.10 и наказателни лихви върху главницата по чл.12 от договора за кредит са включени от синдика като вземания по чл. 722, ал.1, т.1 от ТЗ, което е правилно, тъй като надлежно учредените по реда на ЗОЗ залози обезпечават и дължимите по кредита лихви. Посочил е, че съгласно чл.13 от договора за кредит върху неплатените в срок лихви се начислява неустойка в размер на 10% годишно до окончателното изплащане на сумите, която за периода от първото просрочие на лихвите – 25.06.2014 г. до 10.07.2015 г. /датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност/, е в размер на 711 506.80 лв., като са дължими и такса за предварително проучване в размер на 1 800 лв. и еднократна такса за управление на кредита в размер на 600 000 лв., а включването на вземанията за неустойки и такси по кредита в списъка на приетите вземания като такива по чл. 722 ал. 1 т. 8 от ТЗ и вземанията за лихви по чл.12 от договора и за неустойки по чл. 13 от договора /за периода след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност – 10.07.2015 г. до окончателното изплащане/, като вземания по чл. 722 ал. 1 т. 9 от ТЗ, е правилно.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Както бе посочено, въззивният съд е достигнал до извод, че банката е направила целият кредит предсрочно изискуем, чрез изявление достигнало до кредитополучателя на 14.12.2014 г., като възприетото от съда разрешение е изцяло в съответствие с разясненията, дадени в т.18 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, респективно по отношение на първия от формулираните въпроси не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Всъщност с този въпрос по същество се оспорва обосноваността на изводите относно периода, за който се дължат лихви и неустойки, която обоснованост обаче не може да бъде проверявана в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, втори и четвърти от формулираните въпроси /поставени на плоскостта на обсъдено от въззивния съд, на прието в нарушение на чл.266 от ГПК доказателство – молба на ответника за предявяване на вземанията/ не могат да се счетат за обуславящи правната воля на съда, поради което не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване спрямо тези въпроси. И това е така, тъй като изводите за дължимост на вземанията по чл.10 от процесния договор и за периода, за който всъщност се е произнесъл синдикът в списъка на приетите вземания, са направени с оглед обсъждане на всичките приети по делото доказателства, като анализът на посочената по-горе молба, представлява единствено евентуален довод/допълнителен аргумент в подкрепа на формираните изводи.
По отношение на третия от поставените от касатора въпроси, освен, че селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е въведено бланкетно /липсата на съдебна практика по даден въпрос само по себе си не може да обоснове наличие на поддържаното селективно основание/, то не се установяват и предпоставките, с които съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свързва наличие на визираното основание – когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. В случая в практиката на ВКС не съществува съмнение, че в хипотези като процесната, предметът на иска по чл.694 от ТЗ е спорното вземане, отричано от длъжника, което следва да е напълно идентично, както по своя титуляр и размер, така и по основание, с вземането, включено от синдика /но съобразно предявяването от кредитора/ в списъка на приетите вземания, като с посоченото разрешение въззивният съд се е съобразил.
По петия от въпросите в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК, макар и обусловил решаващата воля на съда, касационно обжалване също не може да бъде допуснато, поради липса на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Даденото от въззивния съд становище по въпроса е изцяло съобразено със споделяното от настоящия състав разрешение, възприето в Решение №335 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 4764/2008 г. на ВКС, ГК, Второ отделение и решение №260 от 14.07.2010 г. по гр.д.№91/2009 г. на ВКС, ГК, Второ отделение, според което, изключването на неофициални копия от документи на основание идентичната с чл.183 от ГПК, разпоредба на чл.101, изр.2 от ГПК /отм./, не е безусловно и е преодолимо в хипотезите, в които страната не може да представи искания документ по причина, че оригиналът му е приложен като доказателство по висящ наказателен или граждански процес. Наред с това, в посочените постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС, искането за представяне на оригинала е квалифицирано като злоупотреба с право и е застъпено становището, че документът не следва да се изключва от събрания по делото доказателствен материал, а обективните причини за непредставянето му се преодоляват, като съществуването на правата, които произтичат от този документ, следва да бъде установени с други доказателствени средства.
Касационно обжалване не следва да се допусне и по останалите, формулирани от касатора въпроси.
На първо място и пред първоинстанционния, и пред въззивния съд са допуснати съдебно – счетоводни експертизи, които са дали заключения, приети от съответната съдебна инстанция /въззивният съд е допуснал основна и допълнителна ССЕ/ и обсъдени подробно от въззивния съд, който се е съобразил с константната и непротиворечива практика на ВКС, според която съдът може както по молба на страните, така и по своя преценка да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науките, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът няма, като заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му, като независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата.
От друга страна е видно, че въззивният съд е процедирал в съответствие и с константната практика на ВКС, съобразно която, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и с допустимите според ГПК доказателствени средства. В случая в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по предмета на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на страните. Дали изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която както бе посочено, не е основание за допускането му до касационно обжалване, вкл. и по поставения от касатора втори въпрос.
Ответникът по касация [фирма] /н/ претендира разноски за адвокатско възнаграждение, но предвид липсата на доказателства за извършването им, такива не се следват.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №95 от 30.05.2017 г. по в.т.д.№353/2016 г. на АС Велико Търново.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.