О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 191
гр. София, 04.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4514 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 4808 от 11.05.2016 г., подадена от [фирма] чрез адвокат Т. С. – Ш. от АК – Б., против въззивно решение № 29 от 25.03.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 7/2016 г. по описа на Апелативен съд – Б., ГК.
Ответницата по касация Д. К. К., представлявана от адвокат П. П. от АК – В., е депозирала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразява срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване, евентуално – срещу основателността на касационната жалба.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. Жалбата отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 398 от 07.10.2015 г., постановено по гр.д.№ 1987/2014 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което (при участието на трето лице – помагач на страната на ответника – [фирма]) е признато за установено по отношение на [фирма], че Д. К. К. е собственик на самостоятелен обект в сграда, притежаващ идентификатор 51500.507.615.1.28 по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], к.к. „С. б. – з.”.
Въззивният съд е приел, че в резултат от проведена публична продан, с Постановление от 03.06.2014 г. на дружеството – касатор е възложен процесния имот, но същият не е бил обременен с ипотека, считано от 12.12.2013 г. насетне. Тогава ипотеката е била заличена въз основа на изразено съгласие от [фирма], дадено в нотариално заверена форма, като съгласно чл. 179, ал. 3 ЗЗД заличаването погасява ипотеката, т.е. прекратява се правото на ипотекарния кредитор да се удовлетвори от цената на ипотекирания имот. Със заличаването на ипотеката е дадена гласност на обстоятелството, че имотът не е обременен с правни тежести. Публичността на вписването е съставлявало пречка съдия-изпълнителя да насочи изпълнението върху този имот при наличието на вписване, че вещта е собственост на трето лице (в случая, считано от 12.11.2012 г. това е ищцата Д. К. К.) и не е обременено с вещна тежест в полза на взискателя ( [фирма]). Независимо, че съгласието, дадено от [фирма], впоследствие е било обявено за нищожно с влязло в сила на 21.04.2015 г. решение на ОС – Бургас (самото то е вписано на 17.06.2015 г.), следва да се има предвид, че съгласно чл. 179, ал. 3 ЗЗД, ако актът, въз основа на който е станало заличаването, се обяви за недействителен, ипотеката може да се впише наново, но в такъв случай тя има ред от новото вписване. В случая дори такова ново вписване не е налице. Следователно – след заличаването от 12.12.2013 г. ипотечното право не е можело да бъде упражнено, такова не е противопоставимо на третите лица, както и е загубен редът на ипотеката, като в крайна сметка на публичната продан е бил възложен имот, който не е обременен с вещна тежест, която да го следва и не е бил собственост на длъжника по изпълнителното дело ( [фирма]). Съобразено е, че ищцата не е обжалвала възлагането, но е посочено, че тя не е и разполагала с такова право, тъй като въобще не е била уведомена за изпълнителните действия. Изложено е, че публичната продан се ползва със стабилитет, но този стабилитет не важи за продажбата на чужда вещ, като действителният собственик може да защитава правата си при условията на чл. 496 ГПК. Този извод произтича от характера на придобивния способ, който е деривативен и изисква длъжникът да е собственик на имота, а в случая – собственикът да е дал имота си за обезпечение на чужд дълг. След като длъжникът ( [фирма]) не е бил собственик на имота, а ипотечното право върху него, уговорено в полза на взискателя, е било заличено – както към момента на образуване на изпълнителното дело (13.01.2014 г.), така и към момента на насочване на принудителното изпълнение и към провеждане на проданта – то с постановлението за възлагане не е настъпил вещно-правен транслативен ефект и купувачът от проданта ( [фирма]) не е станал собственик. Като неоснователно е определено оплакването във въззивната жалба на третото лице – помагач [фирма] относно вписването му в диспозитива на решението, тъй като съдебните актове постановени по дела, по които като помагач на една от страните е привлечено трето лице, задължително съдържат отбелязване за участието му в процеса и в този смисъл първоинстанционното решение не е процесуално недопустимо.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК по въпросите :
(1) Следва ли да се впише наново ипотеката, чието заличаване е прогласено за нищожно с влязло в сила съдебно решение и в този случай приложима ли е разпоредбата на чл. 179, ал. 3 ЗЗД ? Идентични ли са хипотезите и последиците при прогласяване недействителност на акт, послужил за заличаване на ипотека и при прогласяване нищожност на заличаване на ипотека ?
(2) Допустимо ли е да се черпят права от действие – заличаване на ипотека, което впоследствие е прогласено за нищожно ? – с довод, че произнасянето на ВКС по тези два въпроса се налага с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото;
(3) Допустимо ли е съдът в противоречие със задължението си да обсъди всички основания, твърдения и доказателства по делото, да не обсъди възраженията на страните относно действието на прогласяване на нищожността на извършеното вписване на заличаване на ипотека ? – с довод, че въззивното решение противоречи на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, Определение № 33 от 10.01.2013 г. по гр.д.№ 405/2012 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 405 от 24.10.2011 г. по гр.д.№ 1541/2010 г. на ВКС, ІV г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Поставеното от касатора питане под № 3 обобщава оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила при обсъждане на събраните по делото доказателства и постановяване на съдебния акт, а не съставлява правен въпрос по смисъла на това понятие, разяснен с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, поради което същият не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване. Освен това не е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На първо място, касаторът не сочи на кое от разясненията по т.т. 1 – 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК противоречи въззивното решение, като при това следва да се има предвид, че посоченият тълкувателен акт съдържа разяснения по приложението на отменения ГПК и не всички негови постановки са актуални и при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 г. Същото се отнася и за Решение № 405 от 24.10.2011 г. по гр.д.№ 1541/2010 г. на ВКС, ІV г.о., с което са дадени разяснения по приложението на отменения ГПК. Посоченото от касатора Определение № 33 от 10.01.2013 г. по гр.д.№ 405/2012 г. на ВКС, ІV г.о. е постановено в производство по чл. 288 ГПК и съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК изобщо не попада в кръга на актовете, с които може да се обоснове наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формираната задължителна практика по приложението на действащия ГПК безпротиворечиво приема, че съдът е длъжен, постановявайки решението си, да обсъди и съобрази всички относими към спорния предмет доказателства, както и да прецени значението и правните последици от осъществяването на фактите с правно значение за съществуването на спорното право и да обсъди наведените от страните доводи, свързани с осъществяването на релевантните за спора факти и обстоятелства и значението им за възникването, съществуването и погасяването на спорното правоотношение, като въззивното решение съответства на тези постановки, поради което не е налице основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На следващо място, съобразно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, съответният обуславящ правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви – за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В разглеждания случай касаторът не е обосновал с какво произнасянето по първите два поставени от него въпроси би имало изискваното с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика. Това е достатъчно основание да се приеме, че отсъства допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това отговорът и на двата въпроса произтича от самата разпоредба на чл. 179, ал. 3 ЗЗД, съгласно която „Заличаването погасява ипотеката. Но ако актът, въз основа на който е станало заличаването, се обяви за недействителен, ипотеката може да се впише наново. В такъв случай тя има ред от новото вписване.”. Текстът на закона е ясен, не се нуждае от тълкуване и е приложен от въззивната инстанция според точния му смисъл при надлежно установени предпоставки за това. По делото е безспорно както, че учредената през 2007 г. договорна ипотека № 84 е заличена на 12.12.2013 г., така и че с влязлото в сила на 21.04.2015 г. решение на ОС – Бургас по т.д.№ 442/2014 г. е прогласена нищожността именно на акта, въз основа на който е станало заличаването, което налага извода, че са се осъществили фактите, визирани в хипотезата на чл. 179, ал. 3 ЗЗД – така, както е приел и въззивният съд.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 29 от 25.03.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 7/2016 г. по описа на Апелативен съд – Б., ГК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: