2
O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 191
София, 06.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание от двадесет и девети юни две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
изслуша докладваното от съдия Бранислава Павлова ч. гр. дело № 2638 /2016 г., и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 7045/ 16.05.2015 г. на Е. Д. М., чрез особения му представител адв. В., срещу определение № 1324 от 18.04.2016 г. на Софийския апелативен съд по ч.гр.д. № 1829/2016 г., с което е потвърдено определение № 7577 от 28.03.2016 г. на Софийския градски съд по гр.д. № 11186/2015 г. за прекратяване на производството по иск по чл. 45 ЗЗД като недопустимо.
С жалбата се иска отмяна на атакуваното определение с довод за неправилно приложение на материалния и процесуален закон при определяне обхвата на функционалния имунитет на съдиите и съдебните заседатели, изключващ възможността да бъде ангажирана срещу тях, в това им качество, гражданската отговорност за вреди. В отделно представено изложение се навеждат и трите специални основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, като допълнително се излага довод по същество за противоречие между чл. 132 КРБ вр. чл. 130 ГПК и чл. 13 КЗПЧОС ( ратиф. със закон, обн. ДВ, бр. 66 / 92 г . )
Върховният касационен съд, състав на I -во г.о., като обсъди данните по делото намира жалбата за допустима като редовна, подадена в срок и от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол, като преграждащ и по аргумент от чл. 280, ал.2, т.1 вр. чл. 274, ал. 4 ГПК, въззивен съдебен акт.
По допускане на касационното обжалване с оглед преценката за наличие на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК като условие за разглеждане на жалбата по същество, настоящият състав съобразява и намира следното:
Първоинстанционното производство по гр.д. № 11186 /2015 г. по описа на СГС е образувано по иска на Е. Д. М. срещу А. Г. М., В. Н. П., Р. Д. В., Г. П. А. и К. К. Ц., в качеството им на членове на съдебния състав (съдии и съдебни заседатели) по НОХД № 646/ 2015 г. по описа на Специализирания наказателен съд, за осъждането им солидарно да му заплатят обезщетение за неимуществени вреди в размер на 250000 лв., ведно с компенсаторната лихва от деня на увреждането, произтекли от тяхно бездействие, изразяващо се в непридвижване на депозирана пред тях негова жалба до прокуратата, съдържаща данни за извършено спрямо него тежко умишлено престъпление от допуснат свидетел по делото.
С определение № 7577 от 28.03.2016 г. по гр.д. № 11186/2015 г. състав на СГС прекратил производството като недопустимо, позовавайки се на чл. 132 КРБ.
За да потвърди първоинстанционното определение, САС приел, че сочените като ответници лица не притежават пасивна процесуална легитимация по иск по чл. 45 ЗЗД за вреди от непозволено увреждане, извършено чрез проявено от тях бездействие в това им качество, респективно чрез неизпълнение на служебните им задължения като съдии и съдебни заседатели. Приел още, че съгласно чл. 132 КРБ магистратите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер и че данни за последното отсъстват по делото. Позовал се и на чл. 66, ал. 2 ЗСВ, съгласно който съдебните заседатели имат еднакви права и задължения със съдиите. В подкрепа на изводите си, апелативният съд цитирал и практика на ВКС, според която исковете за вреди са недопустими срещу магистрати за техни действия в това им качество.
Подадената частна жалба не следва да се допуска до касация. Жалбоподателят, въпреки дадените му от САС указания да представи мотивирано изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК , в молбата си от 14.06.2016 г., не е извел нито един обуславящ правен въпрос. Такъв въпрос не е формулиран и в самата жалба. И. от касатора въпрос, когато е от значение за изхода на делото ( т.с включен е в предмета му и по него е налице произнасяне на въззивната инстанция, така се явява обуславящ), съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по ТД №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, играе ролята на обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която само в кумулативна даденост с поне една от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1 т.1 ,т.2 и т.3 ГПК, е в състояние да обоснове допускане на касационното обжалване. Респективно, формулирането на въпрос, който не притежава характеристиката на обуславящ или неформулирането изобщо на въпрос, какъвто е настощият случай, е достатъчно основание обжалваният акт да не бъде допуснат до касационен контрол, без да е необходима преценка за наличието на останалите предпоставки. Това е така заради принципа на диспозитивното начало, прогласен в чл. 6 ГПК, съгласно който предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от страните, поради което ВКС не може служебно и вместо страната да извежда въпросите по които следва да се допусне касационното обжалване, дори когато обжалваният акт по същество би бил неправилен.
Не е налице вероятност обжалваният акт да е нищожен или недопустим, следователно отсъстват и основания за служебно допускане на касацията.
Само за яснота на страната следва да се посочи, че функционалният имунитет на магистратите, закрепен в чл. 132 КРБ, е абсолютна процесуална пречка за ангажиране на отговорността им за деликт от техни действия или бездействия във връзка със служебните им задължения. Този имунитет се преодолява, респективно и недопустимостта на гражданския иск, единствено когато извършеното от магистратите съставлява умишлено престъпление, установено по надлежния начин. За вреди от действия на съдиите или съдебните заседатели като част от състава на съда, отговарят не те, а Държавата, в лицето на държавния орган, към който се числи длъжностното лице, в качеството на органа на нейн процесуален субституент по реда на ЗОДОВ или на възложител по реда на ЗЗД, като последният като общ закон е със субсидиарно приложение. Следва да се отбележи, че наведеният в жалбата довод за противоречие между КРБ и КЗПЧОС и предимство на последната като част от европейското законодателство, не може да бъде споделен. Конвенцията не е част нито от първичното, нито от вторичното право на Европейския съюз. Конвенцията е международен договор, приет от Съвета на Европа, който не е орган на ЕС и страни по който са и държави не-членки на ЕС. Той е ратифициран от РБ със закон по реда на чл. 85 КРБ и като такъв е с ранг на национален закон, спрямо който Конституцията има върховенство.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, I г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1324 от 18.04.2016 г. на Софийския апелативен съд по ч.гр.д. № 1829/2016 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: