8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 192
София, 16.04.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 2763/2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от М. А. М. и Д. А. М., чрез адв. М. З., САК, срещу решение № 470 от 28. 02. 2017 г. по гр. д. № 3512/2016 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 с-в, с което, след отмяна на решение от 27. 02.2014 г. по гр. д. № 6348/2012 г. на СГС, I ГО, 16 с-в, са отхвърлени предявените от М. А. М. и Д. А. М. срещу Л. Х. К., Е. К. К. и И. К. К. (правоприемници на починалия ответник К. М. К.) искове с правни основания чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено между страните по делото, че М. А. М. и Д. А. М. са собственици на апартамент, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 133, 53 кв.м., състоящ се от дневна, вестибюл, две спални, кухня и сервизни помещения, заедно с избено помещение № 3, заедно с 50 % идеални части от таванското подпокривно пространство на западното крило на сградата и ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, съставляващо имот пл. № 24, в кв. 33 по ПУП на [населено място], м. „ГГ Център-Зона Г-14“, цялото с площ от 632, 75 кв.м., на основание реституция, делба и дарение, както и въведеното евентуално придобивно основание – давност. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и уважаване на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, точки 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба Л. Х. К., Е. К. К. и И. К. К., чрез адв. Б. П., САК, изразяват становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да отмени първоинстанционното решение и отхвърли установителния иск за собственост, основан на реституция по ЗВСОНИ, делба и дарение, съставът на апелативния съд е приел, че ищците М. А. М. и Д. А. М. са наследници на Л. В. К., починал на 15. 05. 1953г. С нотариален акт № 155 от 22. 06. 1922 г., т. VI, дело 1578 от 1922 г., Л. В. К. придобил, на основание договор за покупко-продажба, 1/2 идеална част от дворно място, находящо се в [населено място], [улица], с площ от 1912 кв.м., заедно със сградите върху него. С решение от 19. 10. 1948 г. на комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС (отм.) и акт за завземане недвижим имот за държавен № 628 от 24. 10. 1950 г., съставен на основание ЗОЕГПНС (отм.) и ПМС № 133 от 04. 08. 1949 г., са отчуждени по чл. 8 ЗОЕГПНС (отм.) както притежаваната от Л. В. К. 1/2 идеална част от правото на собственост върху къщата с магазини, в която се е намирал и процесният апартамент, така и притежаваните от другите съсобственици С. Д. Д. – 1/4 ид.ч. и Г. К. Б. – 1/4 ид.ч. Въз основа на цитираното решение от 19. 10. 1948 г. и решение на ИК на СГНС по протокол № 35/29. 09. 1955 г., взето след доклад № 308/26. 01. 1953 г. на комисията по разпореждане с държавни имоти, е прието, че законните наследници на починалия Л. К. В., в замяна на отчуждените му за обществени нужди имоти по ЗОЕГПНС (отм.), са обезщетени с държавен тристаен апартамент от сградата на [улица], 2 етаж, вх. „А“, дясно, застроен на 100 кв.м. Прието е, въз основа на записка № 94 от 20. 11. 1946 г. за вписване на акт № 38 за предаване в собственост на Управлението на съветските имущества в България на недвижими имущества, акт № 693 от 11. 07. 1952 г. за завземане недвижим имот за държавен на Х. Л. Д., на основание Съглашението за примирие със СССР от 18. 09. 1946 г. /ДВ бр. 130/31. 05. 1946 г./,служебна бележка, смъртен акт № 82/1986 г., удостоверение за наследство от 31. 07. 1992 г., че предоставеното в обезщетение жилище е било собственост на Х. и Л. Д., германски поданици, чийто единствен наследник по закон е дъщеря им Х. Д., родена на 26. 12. 1934 г.Х. Д. е била български поданик, но след встъпването в брак с Л. Д. е придобила немско поданство – както по силата на чл. 16, ал. 1 от Закона за българското поданство (ДВ, бр. 3/5. 01. 1904г.), така и по силата на чл. 6 от германския Закон за поданството от 22. 07. 1913 г. Жилището е било откупено от държавата и актувано като държавна собственост с АДС № 5355/11. 07. 1952 г., въз основа на Закона за предаване на Съветския съюз в собственост на германското имущество в България (ДВ, бр. 120/31. 05. 1946 г.), Съглашението за примирие със СССР от 18. 09. 1946 г. и Споразумение от 24. 01. 1949 г. между СССР и НРБ. Прието е, че собствеността върху процесния апартамент не е възстановена на наследниците на Л. В. К. по предвидения в чл. 4, ал. 3 ЗВСОНИ административен ред – с решение на министъра на финансите, постановено по тяхно искане, направено в шестмесечен срок от влизането на закона в сила. Посоченият ред е приет за приложим, тъй като за отчуждения от Л. К. по чл. 8 ЗОЕГПНС (отм.) имот наследниците му са били обезщетени с апартамента, находящ се на [улица]. Предвид липсата на реституция в полза на наследниците на Л. К., не са породили вещно-прехвърлително действие одобрена от съда спогодба по гр. д. № 2152/2004 г. на СРС и договорът за дарение, сключен с н.а. № 192/2004 г. Прието е, че силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение от 10. 01. 2005 г. по гр. д. № 1571/2004 г. на СГС, II А възз. с-в, постановено след отмяна на решение от 16. 06. 2003 г. по гр. д. № 3210/2001 г. на СРС, 49 с-в, с което е уважен предявен от Л. К. В. срещу Х. Д. иск за установяване на собствеността на 1/2 ид.ч. от процесния апартамент, придобит на основание реституция по чл. 1 ЗВСОНИ, не разпростира пределите си по отношение на Л. Х. К., Е. К. К. и И. К. К., тъй като нито държавата, нито посочените лица, които са били наематели въз основа на договор за наем с държавата, са участвали като страни в исковото производство.
За да отхвърли евентуалния установителния иск за собственост, основан на придобивна давност, съставът на апелативния съд е приел, че фактическата власт върху процесния апартамент от ищците е била установена въз основа на незаконно упражнена държавна принуда – принудително въвеждане в апартамента на основание невлязло в сила решение по гр. д. № 7071/1996 г. на СРС, 41 с-в, постановено по иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, отменено с влязло в сила решение № 568 от 14. 03. 2011 г. по гр. д. № 35/2009 г. на ВКС, 4 г.о., с издаден обратен изпълнителен лист в полза на ответниците-наематетели на жилището. Прието е, че дори в периода от 09. 07. 2001 г. до предявяване на иска (27. 04. 2012 г.) ищците да са упражнявали спокойно владение върху имота, то по силата на пар. 1, ал. 1 ЗД ЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.), в сила от 1. 06. 2006 г., течението на придобивната давност върху имоти частна държавна и частна общинска собственост е спряло от 1. 06. 2006 г. до настоящия момент.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят редица въпроси, първият от които е процесуалноправен и засяга проблема следва ли въззивният съд в производството по установителен иск за собственост, основан на реституция по чл. 1 ЗВСОНИ, да зачете силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, постановено между праводател по наследяване на ищците и трето лице, с което решение праводателят на ищците е бил признат за собственик на същия имот на основание реституция по чл. 1 ЗВСОНИ. Твърди се разрешаване на така поставения въпрос в противоречие с решение № 50 от 12. 02. 2010 г. по гр. д. № 430/2009 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 281 от 14. 07. 2011 г. по гр. д. № 87/2011 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 133 от 14. 03. 2011 г. по гр. д. № 2020/2009 г. на ВКС, 1 г.о. и решение № 378 от 28. 07. 2010 г. по гр. д. № 148/2009 г. на ВКС, 4 г.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въпросът е поставен във връзка с доводите на касаторите- ищци, че силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение от 10. 01. 2005 г. по гр. д. № 1571/2004 г. на СГС, II А възз. с-в, постановено след отмяна на решение от 16. 06. 2003 г. по гр. д. № 3210/2001 г. на СРС, 49 с-в, с което е уважен предявен от Л. К. В. срещу Х. Д. иск за установяване собствеността върху 1/2 ид.ч. от процесния апартамент, придобит на основание реституция по чл. 1 ЗВСОНИ, следва да се зачете от съда в настоящото производство, който довод е приет за неоснователен, по съображения, че ответниците по иска не са участвали като страни (ответници) в цитираното дело, нито са правоприемници на участвалата като ответник Х. Д..
Така твърдяното противоречие не е налице.
Силата на пресъдено нещо на решението важи само между противопоставените страни по делото (между ищеца и ответника, между подпомагащата страна и насрещната страна), но не и спрямо трети на исковото производство лица, освен в предвидените в закона изключения (напр. спрямо неучаствал в исковото производство необходим другар на страна, спрямо универсален или частен правоприемник на страна, обвързана от силата на пресъдено нещо, спрямо всички трети лица, ако решението е постановено по иск за гражданско състояние и др.). В този смисъл е постоянната и непротиворечива практика на ВКС.
На съдържат изводи в противоположния смисъл и сочените от жалбоподателите решения.
В решение № 50 от 12. 02.2010 г. е зачетена силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, постановено между Л. К. Т. и Д. К. Г., в делбено производство, образувано между наследниците на Л. К. Т. и Д. К. Г..
Обсъжданият в решение № 281 от 14. 07. 2011 г. въпрос е неотносим към настоящия случай. Прието, че ако искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се основава на твърдения за универсално правоприемство между юридическо лице, което е било собственик към миналия момент, и ищеца по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и това правоприемство е установено с влязло в сила решение между ищеца и трето лице, това влязло в сила решение следва да бъде зачетено и в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако ответникът в това производство не твърди той да е бил правоприемник на юридическото лице, притежавало собствеността към миналия момент, т.е. че влязлото в сила решение не обвързва онези трети лица, които претендират самостоятелни права върху предмета на спора /могат да предявят искове по чл. 225 ГПК, чл. 464 ГПК/. В настоящия случай, обаче, ответниците по иска претендират да са носители на правото на собственост върху спорния имот на основание придобивна давност и оспорват доводът на ищците за реституиране на собствеността по ЗВСОНИ.
Няма никакво противоречие между изводите в обжалваното въззивно решение и тези в соченото от касаторите решение № 133 от 14. 03. 2011 г. С последното е зачетена, в производство по предявен от Д. Б. и Т. Б., като ЕТ, срещу Община – Я. установителен иск за собственост върху павилион-магазин, силата на пресъдено нещо, формирана с влязло в сила решение, постановено по предявен от Д. и Т. Б. против Община-Я. осъдителен иск по чл. 108 ЗС, за същия имот и на същото основание. Счетено е, че с решението по осъдителния иск е разрешен спорът за собственост, заявен с установителния иск, поради което последният е недопустим. Прието е, че е без значение дали лицето, претендиращо собствеността, участва в съдебното производство като физическо лице или като физическо лице-едноличен търговец, тъй като и в двата случая последиците на решението се отразяват в имуществената му сфера като физическо лице. Прието е, че влязлото в сила решение, с което е отхвърлен предявеният от Д. Б. против Община-Я. иск по чл. 97, ал. 3 ГПК (отм.), за установяване неавтентичността на наказателно постановление, не формира сила на пресъдено нещо по въпроса за компетентността на административния орган, издал постановлението.
Липсва противоречие и с решение № 378 от 28. 07. 2010 г.. В последното е разгледан въпрос, различен от поставения от касаторите – дали обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат и преюдициалните правоотношения, незаявени с инцидентен установителен иск, по които съдът се е произнесъл само в мотивите към решението, но не и със самото решение /диспозитива/. Прието, че обективните предели на силата на пресъдено нещо се определят от диспозитива на решението и обхващат правоотношенията, включени в предмета на делото, включително и преюдициалните правоотношения, включени в предмета на делото с инцидентен установителен иск, а мотивите към решението, съдържащи произнасяне по преюдициални правоотношения, незаявени с инцидентен установителен иск, не се ползват със сила на пресъдено нещо.
Втората група въпроси засягат проблема дали искът по чл. 233, ал. 1 ЗЗД спира започналата да тече в полза на ищеца по този иск придобивна давност за имота, предмет на договора за наем, и дали уважаването на иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД има за последица прекъсване на започналата да тече в полза на ищеца по този иск придобивна давност за имота, предмет на наемното правоотношение.
Твърди се, че приетото от въззивния съд по тези въпроси противоречи на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Такива въпроси не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи, касаещи евентуалния установителен иск за собственост, основан на придобивна давност.
Съдът е приел, че посоченото от ищците евентуално придобивно основание /придобивна давност/ не се е осъществило не защото с предявяване на иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД за същия апартамент срещу същите ответници е спряла да тече придобивната давност, а с уважаването му същата е прекъсната, а по други съображения: първо, защото упражняваното владение не е имало качеството „спокойно“, тъй като фактическата власт върху имота е установена от ищците на 09. 07. 2001 г., чрез незаконна държавна принуда /принудително изпълнение на невлязло в сила осъдително решение по иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, впоследствие отменено, с издаден обратен изпълнителен лист в полза на ответниците-наематели/ и второ, заради спирането на придобивната давност, считано от 1. 06. 2006 г. до настоящия момент, на основание пар. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (с последните изменения срокът е продължен до 31. 12. 2022 г.).
Следващият поставен въпрос касае възможността въззивният съд служебно да приложи императивната материалноправна разпоредба по повод права на трети лица, неучастващи в исковото производство, и при липса на въведено възражение в този смисъл от ответниците по иска за собственост.
Въпросът е поставен във връзка с приложената от състава на въззивния съд разпоредба на пар. 1, ал. 1 ЗД ЗС.
Поддържа се, че разглеждането на така поставения въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така соченото основание не е налице.
Разпоредбата на пар. 1, ал. 1 ЗД ЗС е приложена във връзка със заявената от ищците, при условията на евентуалност, претенция за придобиване на собствеността върху имота по давност, а не във връзка с права на трети лица, неучастващи в производството по делото. Тоест, въпросът допустимо ли е служебно прилагане на императивна материалноправна разпоредба по повод права на трети лица, неучастващи в исковото производство, въобще не е обсъждан.
А на въпроса за допустимостта въззивният съд служебно да приложи императивна материалноправна разпоредба е даден отговор с ТР № 1/2013 г., според което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Действията на въззивният съд съответстват напълно на така даденото тълкуване.
Последният въпрос – „Може ли страна в производството да прави възражения, основани на чужди права“ е формулиран твърде общо, неясно, без да се сочи връзка с конкретното дело и извършени от съда и страните действия.
Вероятно въпросът е поставен във връзка с преценката на съда, според която държавата на законно основание е отчуждила от Х. Д. жилищния имот, предоставен в обезщетение на ищците за одържавения им по чл. 8 ЗОЕГПНС (отм.) имот.
Твърди се противоречивото му разрешаване с решение № 86 от 19. 03. 2013 г. по гр. д. № 1025/2011 г. на ВКС, 2 г.о. и решение № 297 от 30. 05. 2009 г. по гр. д. № 2148/2008 г. на ВКС, 2 г.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК
Така твърдяното противоречие не е налице. В първия от цитираните актове е обсъждана разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ГПК, като е прието, че същата намира приложение само когато по силата на изрично законово овластяване процесуалната легитимация на ищеца се различава от материалноправната и същият предявява пред съда чуждо материално право. Прието е, че когато ответникът възразява, че спорното материално право принадлежи на трето лице, възражението е свързано с основателността, а не с допустимостта на предявения иск, тъй като касае материалноправната, а не процесуалната легитимация на ответника, която следва от правните твърдения на ищеца. Във второто решение на ВКС е приета недопустимост на решение по отношение на лице, което не е процесуален субституент на страна – носител на спорното материално право. В случая, искът е за защита правото на собственост на ищците върху процесния имот, предявен е от процесуалнолегитимирани лица, твърдящи да са носители на спорното материално право на собственост, срещу процесуално легитимирани ответници, оспорващи това им право. Допустимо е ответниците да въведат възражение за неосъществяване на сочените от ищците придобивни основания, както и възражение за придобити права, изключващи тези на ищците.
С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателите основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на делото касаторите ще следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата Л. Х. К. сумата 500 лв. разноски за настоящата инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 470 от 28. 02. 2017 г. по гр. д. № 3512/2016 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 с-в.
ОСЪЖДА М. А. М. и Д. А. М. да заплатят на Л. Х. К. сумата 500 лв. разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: