2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 192
гр. София, 03.04.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3967 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 12551/24.06.2019 г., подадена от ищеца Е. Д. М., чрез назначения му процесуален представител по делото адв. Д. С., и касационна жалба с вх. № 11329/07.06.2019 г., подадена от ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ), двете – срещу решение № 1204/21.05.2019 г., постановено по гр. дело № 2347/2017 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 679/02.02.2017 г. по гр. дело № 1018/2015 г. на Софийския градски съд (СГС), ответната ПРБ е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от повдигане и поддържане на обвинение за престъпление, за което ищецът е оправдан, ведно със законната лихва от 19.03.2012 г. до окончателното плащане; искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 100 000 лв.; в тежест на ответната ПРБ са възложени и разноски по делото.
Впоследствие (след образуването на касационното производство) ищецът Е. М. е подал лично и втора касационна жалба с вх. № 1379/12.02.2020 г. срещу същото въззивно решение.
Ищецът обжалва (и с двете си жалби) въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в осъдителната.
Заедно с втората си касационна жалба ищецът Е. М. е подал лично и молба с вх. № 1378/12.02.2020 г., с която е направил искания съдът да му предостави възможност лично да се запознае с делото в течение на два дни, както и да замени назначения му процесуален представител по делото. С определение № 47/19.02.2020 г. тази молба на ищеца е оставена без уважение.
С последваща молба с вх. № 2357/11.03.2020 г. ищецът иска отвод на съдебния състав, разглеждащ делото, като счита, че същият с горното определение нарушил правата му и го дискриминирал; сочи и че ще заведе дело срещу членовете на състава и срещу ВКС „за бавене, за дискриминация, за нарушение на правата на човека и за произвол“.
Съдът намира, че така изложеното от ищеца не попада в никоя от хипотезите на чл. 22 от ГПК, поради което молбата за отстраняване на съдебния състав от разглеждането на делото следва да се остави без уважение.
При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба с вх. № 1379/12.02.2020 г. на ищеца е процесуално недопустима, като просрочена. Препис от въззивното решение е редовно връчен на ищеца – чрез назначения му процесуален представител по делото адв. С., на 03.06.2019 г., предвид което едномесечният преклузивен срок за касационно обжалване по чл. 283 от ГПК, е изтекъл на 03.07.2019 г. (сряда). Ищецът е подал касационната си жалба с вх. № 1379/12.02.2020 г. на 07.02.2020 г. – чрез администрацията на затвора в [населено място], т.е. повече от 7 месеца след изтичането на срока.
Двете касационни жалби, по които е образувано делото (тази с вх. № 12551/24.06.2019 г., подадена от ищеца М. чрез назначения му процесуален представител по делото адв. С., и тази с вх. № 11329/07.06.2019 г., подадена от ответната ПРБ) са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част (отхвърлителна и осъдителна), поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. И двете страни не са подали отговор на касационната жалба на насрещната страна.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на двете страни по делото, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани по два напълно идентични правни въпроса по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно: 1) за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта; и 2) как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Обобщени и уточнени от настоящия съдебен състав (съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), тези два въпроса се свеждат до един, по-общо формулиран правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, настъпили вследствие незаконно обвинение, след извършване на задължителна преценка от съда на всички установени по делото, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост. Страните навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката (включително задължителната) на ВС и ВКС, като конкретно сочат: т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. (посочено и от двете страни), решение № 311/21.10.2013 г. по гр. дело № 1416/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 28/06.02.2018 г. по гр. дело № 1639/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (посочени от ищеца), т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 172/12.07.2017 г. по гр. дело № 4357/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 150/20.06.2018 г. по гр. дело № 4764/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (посочени от ответника).
Съдът намира, че не е налице, така наведеното и от двете страни, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по посочения (и уточнен) правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. По същия е налице константна дългогодишна практика на ВКС, включително задължителната такава, намерила израз в т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и в посочените от страните решения по чл. 290 от ГПК, които се основават на тази задължителна практика. Съгласно трайно установеното с нея тълкуване на закона, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления; продължителността на наказателното производство и дали то е приключило в разумен срок; вида на взетите мерки за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали по същото време срещу ищеца са били водени и други наказателни производства и ограниченията, произтичащи от тях; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, като се съобразяват и неимуществените вреди, които ищецът е търпял по същото време от други водени срещу него наказателни производства и по други причини, които не подлежат на обезщетяване по предявения иск. В този смисъл, подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
По настоящото дело въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, не в противоречие както неоснователно поддържат и двете страни, а в съответствие с тази константна практика на ВКС. Апелативният съд е обсъдил тежестта на двете повдигнати срещу ищеца обвинения, по които той е оправдан – за тежки умишлени престъпления по чл. 198, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 116, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 6, с чл. 115, с чл. 18, ал. 1 и с чл. 20, ал. 2 от НК – грабеж и квалифициран състав на опит за убийство, за първото от които е предвидено наказание лишаване от свобода до десет години, а за второто – и доживотен затвор; както и наложените на ищеца мерки за неотклонение: задържане под стража за период от една година, четири месеца и четири дни, домашен арест за период от осем месеца и три дни, парична гаранция, след това и подписка до приключването на наказателното производство. Съдът е отчел продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, надхвърляща разумния срок – шест години, единадесет месеца и двадесет и шест дни. Преценявайки доказаните по делото неимуществени вреди, техния интензитет и проявление във времето, въззивният съд е взел предвид и възрастта на ищеца – тридесет и девет годишен към датата на привличането му като обвиняем; както и конкретните му негативни преживявания, установени със свидетелските показания по делото – вследствие задържането му, домашния арест и медийните публикации той е бил отчаян и депресиран, не е можел да спи и да се храни нормално, имал е главоболие и болки в ставите, трудно е общувал и станал раздразнителен, близките и познатите му разбрали за обвинението, не могъл да си намери работа след излизането от ареста, страданията му от лошите условия там и от раздялата му със семейството му.
Апелативният съд от друга страна е отчел, че по делото са останали недоказани твърденията на ищеца, че единствената цел на ответната ПРБ била да му се навреди, както и в пряка причинно-следствена връзка от обвиненията, „изкуствено“ да е създадено негативно отношение към него в обществото. Въз основа заключението на съдебно-психиатричната експертиза по делото, съдът е намерил за недоказани по делото и твърденията на ищеца за трайно увреждане на психиката му – от експертното заключение е установено, че той е преживял психическо разстройство, но към настоящия момент такова не е налице у него. Недоказани са останали и твърденията на ищеца, че той бил с чисто съдебно минало. В обобщение въззивният съд е приел, че доказаните по делото негативни последици за ищеца не надхвърлят обичайните в подобни случаи, поради което размерът на обезщетението следва да съответства именно на тях. В тази връзка е изтъкнато и че при повдигане на обвинение и оправдаване на обвиненото лице, у последното несъмнено възниква чувство на несигурност, боязън и недоверие в правилната работа на правораздавателната система, като тежестта на обвиненията в конкретния случай допълнително натоварва негативните изживявания на обвиненото лице (ищеца) с оглед възможните последици при евентуално приключване на наказателния процес с осъдителна присъда; отново е изтъкнато и че ограничителните мерки, и в частност – задържането под стража ограничава по най-тежък начин свободното проявление на личността, както и че продължителността на разследването обосновава и относително продължителното въздействие от водения процес като стресогенен фактор.
При определяне размера на обезщетението, апелативният съд е взел предвид от друга страна, че по време на процесното, срещу ищеца е имало и други висящи наказателни производства, което не позволява да бъдат отдиференцирани вредите, произлезли пряко и единствено от процесното обвинение. Въззивният съд е взел предвид също и обремененото съдебно минало на ищеца, който е осъждан пет пъти за тежки умишлени престъпления против личността, собствеността и общоопасни престъпления, като част от наложените му наказания „лишаване от свобода“ са изтърпени ефективно от него. Съдът е намерил за неоснователни доводите и възраженията на ответната ПРБ, че при това положение на ищеца не следвало да бъде присъждано никакво обезщетение. В тази връзка е изтъкнато, че при всички случаи на незаконно обвинение лицето търпи неимуществени вреди, които подлежат на обезвреда, като е цитирана и е съобразена също практиката на ВКС (апелативният съд се е позовал конкретно на решение № 427/16.06.2010 г. по гр. дело № 273/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, последното сочено и в изложението на ответника), съгласно която съдебна практика, предишните осъждания и водените други наказателни производства са от значение за определяне размера на обезщетението, но не могат да изключат дължимостта му; в тези случаи претърпените неимуществени вреди следва да бъдат ценени с оглед предишните ефективно изтърпени присъди, които се явяват фактор при определяне размера на обезщетението, тъй като повдигнатото неоснователно обвинение се посреща различно от лице, спрямо което никога не е била упражнявана процесуална принуда, в сравнение с лице, което е извършвало престъпления и вече е било обект на наказателно преследване. В конкретния случай въззивният състав е споделил извода на първата инстанция, че негативните изживявания на ищеца, свързани с процесното обвинение, са му се отразили в относително по-малка степен, като в тази връзка е изтъкнато, че за част от процесния период той е бил в затвора, като предвид другите водени срещу него наказателни производства, към момента на определянето на мярката „задържане под стража“ по процесното наказателно производство той е бил вече задържан по друго следствено дело. Независимо обаче от тези обстоятелства, въззивният съд е приел, че ищецът е претърпял процесните по настоящото дело неимуществени вреди, произтекли от засягане на основни човешки права.
С така изложените подробни съображения, предвид които въззивният съд е споделил крайния извод и на първата инстанция, че справедливият размер на процесното обезщетение възлиза на 5 000 лв., този размер е определен като са взети предвид и е извършена преценка на всички правно-релевантни за това обстоятелства, приети за установени по делото, респ. – изцяло са приложени критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, което (както вече беше посочено) е в пълно съответствие с цитираната по-горе константната практика, включително задължителната такава на ВС и ВКС, на която се позовават и страните по делото. В тази връзка отново следва да се отбележи, че в посочените в изложенията към касационните жалби на страните, решение № 311/21.10.2013 г. по гр. дело № 1416/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 28/06.02.2018 г. по гр. дело № 1639/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 172/12.07.2017 г. по гр. дело № 4357/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 150/20.06.2018 г. по гр. дело № 4764/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, също са възприети горните принципни разрешения по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като в съответствие с това тълкуване са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационното обжалване – по процесуално допустимите касационни жалби на страните с вх. № 12551/24.06.2019 г. и с вх. № 11329/07.06.2019 г., не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателите основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; съдът не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване в хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата с вх. № 2357/11.03.2020 г. на Е. Д. М. за отвеждане на съдия Албена Бонева, съдия Боян Цонев и съдия Любка Андонова от разглеждането на настоящото гр. дело № 3967/2019 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба с вх. № 1379/12.02.2020 г., подадена от Е. Д. М. срещу решение № 1204/21.05.2019 г., постановено по гр. дело № 2347/2017 г. на Софийския апелативен съд.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване (по касационните жалби с вх. № 12551/24.06.2019 г. и с вх. № 11329/07.06.2019 г. на двете страни по делото) на решение № 1204/21.05.2019 г., постановено по гр. дело № 2347/2017 г. на Софийския апелативен съд.
Определението – в частта, с която едната касационна жалба на Е. Д. М. се оставя без разглеждане, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: