Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
60219_16_opr_288_55zzd_zenerg
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 192
София, 31.03.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 60219 /2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Производството e образувано по касационна жалба на [фирма] (ответник в исковото производство) срещу въззивно решение № 1020 от 18.05.2016 г. по възз.гр.д. № 1558 /2016 г на Софийския апелативен съд, т.о., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд в обжалваната му част, с която жалбоподателят е осъден да заплати на [фирма] 1) на основание чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД сумата 39 696.02 лева, представляваща платена от ищеца на ответника на отпаднало основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа за фотоволтаична електрическа централа „ФтЕЦ Пе Е. 6“ за периода 18.09.2012 г. – 30.04.2013 г., ведно със законната лихва от 05.09.2014 г. и на основание чл.86,ал.1 ЗЗД сумата 2 818.15 лева, лихва за забава върху главницата за периода от 24.12.2013 г. до 04.09.2014 г.; 2) на основание чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД сумата 30 578.65 лева, представляваща платена от ищеца на ответника на отпаднало основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа за фотоволтаична електрическа централа „ФтЕЦ Пе Е. 1“ за периода 01.10.2012 г. – 30.04.2013 г., ведно със законната лихва от 05.09.2014 г. и на основание чл.86,ал.1 ЗЗД сумата 2 392.17 лева, лихва за забава върху главницата за периода от 28.11.2013 г. до 04.09.2014 г.; както и разноски по делото в размер на 3 590.59 лева.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат обсъдени по-долу.
Насрещната страна [фирма] в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по търговско дело с цена на искове, за които не съществува ограничение за касационно обжалване.
От правна страна съдът е приел, че като е получил исковата сума на основание, което впоследствие е отпаднало, ответникът дължи връщането й със законни лихви.
Въззивният съд е посочил и обсъдил предпоставките за уважаване на исковете с правно основание чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД съгласно приетото с ППВС № 1 /1979 г. и е приел следното: 1) ищецът е производител на електрическа енергия чрез двете му собствени две фотоволтаични електрически централи; 2) ответникът е лицензиран оператор на собствена електроразпределителна мрежа с район, в който попадат двете централи на ищеца; 3) страните са обвързани от два договора от 27.12.2011 г., по силата на който ищецът се е задължил да осигурява на ответника достъп до електроразпределителната мрежа и пренос през нея на произведената от ищеца електроенергия срещу заплащане на цена за пренос в размер, определен от ДКЕВР, който 4) с решение от 14.09.2012 г., считано от 18.09.2012 г. е определил временни цени за достъп ; С влязло в сила решение на ВАС от 25.03.2013 г., потвърдено с решение от 19.06.2013 г., решението на ДКЕВР е отменено; 5) въз основа на решението на ДКЕВР и в периода между приемането му и отмяната му ответникът е начислил, а ищецът му е заплатил суми за достъп в размер на претендираните по делото.
САС е приел за спорен по делото въпроса дали след отмяната на решението на ДКЕВР е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на процесните суми. Приел е, че този въпрос предполага отговор на няколко въпроса: 1) какво е правното значение на решението на ДКЕВР спрямо възникването на вземане на ответника за събиране на цена за достъп през процесния период; 2) кое е основанието за заплащане на сумите – решението на ДКЕВР или договора между страните; 3) какви са последиците от съдебната отмяна на решението на ДКЕВР спрямо наличието на това основание.
По първия въпрос въз основа на кратък преглед на специалното енергийно законодателство въззивният съд е приел, че решението на ДКЕВР, с което Комисията упражнява правомощието си да регулира цените, по които операторите на мрежи предоставят услугите си, има конститутивно действие спрямо прилагането на определените цени от Е. в отношенията му с ползвателите на мрежата. Следователно, този административен акт (решението на ДКЕВР) е материалноправно условие за възникване на вземането на Е. за съответната цена в определения от Комисията размер, включително и за процесната временна цена за достъп.
По втория въпрос въззивният съд е приел, че
отношенията между ползвателя на електроразпределителната мрежа и електроразпределителното предприятие се уреждат от договори за присъединяване и за ползване на мрежата (чл. 104 ЗЕ). Но задължението на производителите на електрическа енергия за плащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа като елемент (клауза) от договорното отношение не е подвластен на волята на страните по договора, а подлежи на принудително административно регулиране от държавния енергиен регулатор. Следователно задължението за заплащане на цена възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент (сключен договор за достъп и пренос) и административноправен елемент (решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп – временна или окончателна). С оглед на изложеното съдът е приел, че задължението за заплащане на цена е възникнало от решението от 14.09.2012 г. на ДКЕВР.
По третия въпрос въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл.177,ал. 1,изр. 2 и чл.183 АПК отменителното съдебно решение има действие спрямо всички лица, независимо дали тези лица са участвали в съдебното производство по оспорване на акта. При това отмяната има обратно действие в случаите на индивидуален или общ административен акт, какъвто е процесният. Отмяната няма действие занапред, тъй като съгласно чл.195,ал.1 АПК такова е предвидено само по отношение на решенията, с които се отменят подзаконови нормативни актове, какъвто процесното решение няма. За този извод въззивният съд се е позовал на решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 ГПК. От изложеното съдът е приел извод, че това от своя страна е довело до отпадане с обратна сила и на договорната клауза за цената за достъп, включена чрез решението на ДКЕВР, която е основанието за дължимост на заплатената цена за достъп през процесния период.
Въззивният съд е изложил и следните мотиви: Не може да се приеме, че заплатената цена за достъп е дължима по аналогия на чл.326,ал.2 ТЗ. Процесният договор не е за търговска продажба, а и за процесната „цена за достъп“ не могат да се приложат критериите по чл.326,ал.2 ТЗ, тъй като няма с какво тя да бъде сравнена – на територията, на която ответникът осъществява дейността си, липсва друг оператор на разпределителна мрежа. за да се определи обичайната цена за тази услуга на тази територия. Не може да се приеме, че отпадането на цената следва да има действие занапред на основание чл.88,ал.1,изр.1 ЗЗД, в който смисъл е и задължителната съдебна практика – посочено е решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. Отмяната на административния акт за определяне на временните цени за достъп не може да се приравни по естеството си на развалянето на един договор, а е идентично като правна фигура с унищожаването на клаузата от договора за цената за достъп, имащо обратно действие дори и при договори с продължително или периодично изпълнение – отменимостта на административните актове се разглежда в правната теория и съдебната практика като форма на тяхната недействителност именно от категорията „унищожаемост“. Не е налице основание за прилагане по аналогия и поради това, че в случая липсва законова празнина, тъй като уредба на отношенията има и тя се съдържа в чл.55,ал.1 ЗЗД. Недължимостта на процесната цена за достъп не би поставила ответника в положението ищецът да ползва услугата „достъп до разпределителната мрежа“ безплатно, което би противоречало на принципа за възмездност в търговските отношения.
Въззивният съд е изложил и следните евентуални мотиви : Към момента на сключване на процесния договор цената за достъп е била един от компонентите на цената за пренос през електроразпределителната мрежа (чл.23,ал.2 от Наредбата за регулиране на цените на електрическата енергия, Обн. ДВ, бр. 17 /02.03.2004, отм. бр. 38 /19.04.2013 год.), като не е спорно, че такава цена за пренос ищецът е плащал и плаща и в момента. Следователно, със заплащането на предвидената по вид в договора и в Наредбата цена за пренос, ищецът на практика е заплащал и цена за достъп, тъй като тя е била част от цената за пренос. С процесното отменено решение на ДКЕВР се въвежда временна цена за достъп, без да се променя цената за пренос, т.е. въвежда се допълнително финансово задължение за услугата „достъп“, наред с предишното. Отмяната на решението на ДКЕВР води до отпадане с обратна сила на това допълнително финансово задължение, но не и до отпадане на досега съществуващото финансово задължение за цена за пренос, включващо и дължимата престация за услугата „достъп“. Ето защо тази услуга не е ползвана безвъзмездно през процесния период, така както тя не е ползвана безвъзмездно и в предишни периоди (за които ответникът не твърди безвъзмездно ползване), а дали тя е била справедливо икономически остойностена в рамките на общата цена за пренос, не е правен въпрос. Пълното разграничаване на цената за достъп от тази за пренос е извършена след процесния период в чл.29 от сега действащата Наредба № 1 /18.03.2013 за регулиране на цените на електрическата енергия.
Жалбоподателят извежда следните правни въпроси:
1) Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електропреносната мрежа да има и друг недоговорен източник (сложен фактически състав от договор и друг елемент) и кое би било непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическият факт с недоговорен произход; 2) Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието. Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки; 3) Допустимо ли е след промяна на правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд по реда на чл.146,ал.1,т.2 ГПК, въззивният съд да изгради изводите си за недоказаност на претенция (искова или възражение), без да е изпълнил задължението си за: а/ ново изложение на обстоятелствата, които са релевантни по смисъла на чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК; б/ без изрично оповестяване на новото разпределение на доказателствената тежест и в/ без да е указал на страната, че не сочи доказателства за обстоятелствата, чиято релевантност е определил съобразно новата правна квалификация; 4) Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти.
Въпросите, свързани с твърдения за задълженията на въззивния съд при промяна на правната квалификация на иска, за задълженията на въззивния съд да дава указания за разпределяне на доказателствената тежест (по приложението на чл.146,ал.1,т.5 ГПК) и за задължението на въззивния съд да посочи материалноправната норма, от чиято хипотеза извежда правнорелевантните факти, са процесуалноправни.
Първият процесуалноправен въпрос не е обуславящ. Въззивният съд не е променил правната квалификация на предявените искове. Първоинстанционният съд е бил сезиран с евентуално съединени искове с правно основание чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД, чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД и чл.59 ЗЗД . Той е уважил исковете на първото наведено основание, поради което е приел, че не дължи произнасяне по останалите евентуално предявени искове. Въззивният съд не е променил правната квалификация на исковете. В случай, че не установи първото наведено основание, той би следвало да разгледа евентуално предявените основания в определената от ищеца поредност.
Изводите на въззивния съд за основателност на исковете не се основават на различно приложение на правилото за разпределение на доказателствената тежест, поради което и вторият процесуалноправен въпрос не е обуславящ. Първоинстанционният съд е указал на страните как се разпределя доказателствената тежест по предявените при условия на евентуалност искове с правно основание чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД, чл.55,ал.1,пр.1 и чл.59 ЗЗД. Конкретно по исковете с правно основание чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД (по главното наведено основание) е указал на ищеца, че носи тежестта да докаже, че е платил процесните суми на ответника и че основанието за заплащането им е отпаднало, а на ответника – че носи тежестта а докаже правопогасяващите си и правоизключващи възражения, между които и наличието на основание за получаване на плащанията. В. ответникът ( [фирма]) излага доводи за наличие на основание на плащанията, което не е отпаднало, още в отговора на исковата молба (преди доклада по делото, извършен с определение по чл.146 ГПК) – сочи нормативната уредба и сключените въз основа на нея договори с ищеца ( [фирма]). Въззивният съд не е приел нещо различно за разпределението на доказателствената тежест по делото и не е бил длъжен да дава нови указания за разпределение на доказателствената тежест.
Въпросът, свързан със задълженията на въззивния съд (като съд, който разглежда спора по същество) да посочи материалноправната норма, от чиято хипотеза извежда правнорелевантните факти, е обуславящ, но не е разрешен както твърди жалбоподателят. Както беше посочено по-горе в резюме въззивният съд е основал правните си изводи на конкретно посочени материалноправни норми. По-конкретно изводите си по спорния правен въпрос дали след отмяната на решението на ДКЕВР е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на процесните суми и по обуславящия го въпрос какво е правното значение на решението на ДКЕВР спрямо възникването на вземане на ответника за събиране на цена за достъп през процесния период въззивният съд е основал на преглед на специалното енергийно законодателство, при което е обсъдил приложимите материалноправни норми. Също така и както беше посочено и по-горе въззивният съд е посочил и материалноправната норма, на която е основал крайния си извод, че цената, за достъп е била предвидена и заплащана два пъти – веднъж отделно и веднъж като компонент (част).
По въпросите, които се отнасят до действието във времето и последиците от постановената от ВАС отмяна на решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електропреносната мрежа, съответно – значението на отмяната за правоотношението между ищеца като ползвател на преносната мрежа и ответника (( [фирма]) като мрежов оператор. По тези правни проблеми е формирана практика на ВКС с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения : Решение № 212 от 23.12.2015 г. по т. д. № 2956 /2014 г. на І т.о., Решение № 155 от 11.01.2016 г. по т. д. № 2611 /2014 г. на ІІ т.о., Решение № 157 от 11.01.2016г. по т.д.№ 3018 /2014 г. на ІІ т.о., Решение № 7 от 26.04.2016 г. по т. д. № 3196 /2014 г. на ІІ т.о., Решение № 28 от 28.04.2016 г. по т. д. № 353 /2015 г. на ІІ т.о., Решение № 126 от 16.08.2016 г. по т. д. № 1592 / 2015 г. на ІІ т.о., Решение № 128 от 11.11.2016 г. по т. д. № 2354 /2015г. на ІІ т.о. и др. В тези решения безпротиворечиво се приема, че отмяната на индивидуалния административен акт за определяне на временни цени за достъп има обратно действие и има за последица отпадането на основанието, по силата на което е заплатена цена за достъп от дружествата, произвеждащи електроенергия от възобновяеми източници. Въззивното решение е в съответствие с посочените разрешения, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване по тези въпроси.
Към изложеното следва да се добави и че материалноправните въпроси за източника на задължението за плащане на цената за достъп до електропреносната мрежа; за правното значение на сключения договор и на актовете на регулаторния орган по определяне на цената за достъп за размера и дължимостта на цената за предоставената услуга за периодите на претенциите и по-специално приложими ли са в тези отношения общите правила за недействителност на сделките, не обуславят крайният извод на съда за неоснователност на исковете, тъй като (за процесните периоди) цената за достъп е начислявана и заплащана веднъж отделно и втори път като един от компонентите на цената за пренос, а ответникът не е доказал свои разходи за предоставения достъп, които не са включени в общата цена за използване на разпределителната мрежа нито в цената за крайния потребител (в цената за пренос). Т.е. плащането за едно и също нещо е двойно.
Материалноправните въпроси не обуславят решението по делото, тъй като (както вече беше посочено при обсъждане на процесуалноправните въпроси) първоинстанционният съд е указал на ответника, че в негова тежест е да докаже основанието, на което е получил плащането и въззивният съд не дължи да повтори тези указания нито може да допусне доказателствата (за извършването на разходи, които не са включени в недиференцираната цена по сключения договор за използване на разпределителната мрежа от производител нито се признават са включени в крайната цена на електроенергията, която заплащат потребителите), които страната е могла да представи в изпълнение на указанията на първоинстанционния съд. Що се касае до правната квалификация на предявения иск, без значение за решението по съществото на делото е дали съдът е приел, че процесната сума е платена без основание, или на отпаднало основание (според правната квалификация, посочена от ищеца и приета в практиката, изследвана от съда). В мотивите на решението изрично е посочено, че по сключения договор за използване на разпределителната мрежа от производител ищецът е дължал цена, която (без да ги разграничава) включва компонентата за достъп и компонентата за пренос, а ответникът не е доказал свои разходи за предоставения достъп, които не са включени в общата цена за използване на разпределителната мрежа нито в цената за крайния потребител.
Определената диференцирана цена за достъп би се дължала, ако наред с нея е определена също и диференцираната цена за пренос – тези две цени се дължат кумулативно. При положение, че определената диференцирана цена за достъп съществува паралелно със съществувалата недиференцирана цена за използване на разпределителната мрежа, дължима може да е само тази част от диференцираната цена за достъп, която отчита невключените специфични разходи в общата цена за използване на разпределителната мрежа, доколкото тези специфични разходи не са включени в цената за крайния потребител. В противен случай плащането би било двойно. Също без значение за решението по съществото на делото е правното естество на актовете на ДКЕВР и какви са последиците от провеждащия се и приключил съдебен контрол върху тях – определянето на цена от ДКЕВР не означава, че тя се дължи от всички, без оглед на другите действащи цени. Правно значение (с оглед предмета на делото) има как актовете, определящи двете цени, се отнасят един към друг според естеството на признатите разходи, които са включени в съответната цена: недиференцираната за „ползване” на мрежата и диференцираната за „достъп” до мрежата. Кумулативно могат да се дължат само двете диференцирани цени – за „достъп” и за „пренос”. Кумулирането на съществуващата недиференцирана (обща) цена за „ползване” с коя да е от двете диференцирани цени (за „достъп” или за „пренос”) би довела до двойно плащане.
Поради изложеното с изведените въпроси не е осъществено основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от спора жалбоподателят няма право на разноски. А искането на насрещната страна за заплащане на направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 600 лева съгласно списък на разноски, е основателно и доказано с представения договор за процесуално представителство и протокол разписка.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1020 от 18.05.2016 г. по възз.гр.д. № 1558 /2016 г на Софийския апелативен съд, т.о.
Осъжда [фирма] да заплати на [фирма] сумата 3 600 (три хиляди и шестстотин) лева разноски за процесуално представителство в касационната инстанция.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2