О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 192
гр. София, 04.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на трети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4857 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 2656 от 13.07.2016 г., подадена от А. И. С. и Д. И. С. чрез адвокат Е. П. от АК – Б., против въззивно решение № 2840 от 27.05.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 58/2016 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, ГО, І въззивен състав.
Ответникът по касация [фирма], представляван от Р. П. П., е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез адвокат И. С. от АК – Б., в който възразява срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Жалбата отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 2737 от 04.12.2015 г., постановено по гр.д.№ 429/2015 г. по описа на Районен съд – Сандански, с което е отхвърлен предявения от А. И. С., Д. И. С., В. Б. С., И. Е. С. – Ч. и Р. Е. С. срещу [фирма], представляван от Р. П. П., иск по чл. 108 ЗС относно 730 кв.м. / идеални части от поземлен имот с идентификатор 65334.300.3019 по КККР на [населено място], целия имот с площ от 2 360 кв.м.
Въззивният съд е посочил, че за да е налице релевираното от касаторите (част от ищците по делото) придобивно основание по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, по делото е следвало да се установи съществуването при условията на кумулативност на следните предпоставки: 1) установено право на собственост в полза на наследодателя на ищците върху процесния недвижим имот към момента на одържавяването му; 2) отнемането му без законово основание или не по установения от закона ред в периода от 1944 г. до 1989 г.; 3) имотът да е собственост на държавата, общините, обществени организации или на техни фирми или дружества по чл. 61 ТЗ към 22.11.1997 г.; 4) бившият собственик на имота да не е бил обезщетен чрез изплащане на парично обезщетение или с друг имот; 5) имотът да съществува реално до размерите, в които е отчужден. Прието е за установено наличието на първите две от изброените предпоставки, както и отсъствието на третата и четвъртата. По отношение на отрицателната предпоставка е посочено, че отстъпването на имот в обезщетение на бившия собственик е установено от издадената на основание чл. 100 З. заповед № 866 от 06.07.1977 г., с която на наследодателя на ищците И. С. е предоставен в обезщетение тристаен апартамент на стойност 8 197 лева в [населено място], записан по негова молба на сина му Д. И. С.. Доводите на настоящите касатори (въззивници пред окръжния съд), че районният съд неправилно не е упражнил косвен съдебен контрол по отношение посочената заповед, не са споделени с мотив, че искането в тази насока е направено едва в писмената защита, към който момент по аргумент от чл. 147, т. 1 ГПК цитираното възражение е било преклудирано.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК по въпросите :
(1) относно обсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, както и за съдържанието на мотивите на въззивната инстанция – с довод, че въззивното решение противоречи на Р № 691 от 02.02.2011 г. по гр.д.№ 1620/2009 г. на ВКС, І г.о. и Р № 796 от 02.02.2010 г. по гр.д.№ 1660/2009 г. на ВКС, І г.о. ;
(2) Поражда ли правни последици заповед, издадена на основание чл. 100 З. /отм./, която не е подписана и може ли да се приеме, че има обезщетение с равностоен имот по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ, когато в заповедта има неяснота и липсват доказателства в чия полза е присъдено обезщетението, липсват доказателства за заплатена разлика между цената на отчуждения имот и посочения за обезщетение имот, липсват доказателства за спазване на процедурата по чл. 102 З. (отм.) и липсват доказателства за съобщаването на заповедта на заинтересованите лица и влизането й в сила ? – с довод, че въззивното решение противоречи на Р № 1840 от 13.05.1983 г. по гр.д.№ 733/1983 г. на ВС, І г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Първият поставен от касаторите въпрос по същността си е оплакване за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, поради което не съставлява правен въпрос по смисъла на понятието, разяснен с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Той не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване, което прави безпредметно изследването дали е налице допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият въпрос няма обуславящо значение за изхода на спора. Напълно обосновано в мотивите на окръжния съд е прието, че доводите срещу валидността на заповед № 866 от 06.07.1977 г. са преклудирани. Същата е приобщена към доказателствата по делото в о.с.з.29.09.2015 г. по молба на ответника по иска, в отговор на която процесуалният представител на касаторите е заявил, че документа е относим и приемането му е допустимо. По силата на чл. 143, ал. 3 ГПК това е бил момента, в който за касаторите е съществувала възможността да заявят възраженията си, включително срещу валидността на заповед № 866 от 06.07.1977 г., след изтичането на който е настъпила преклузията по чл. 146, ал. 3 ГПК, предвид отсъствието на предпоставките по чл. 147 ГПК. Заявеното с писмената защита на ищците искане да се упражни косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК е процесуално недопустимо и не е подлежало на обсъждане по същество както от районния, така и от окръжния съд. Като се е произнесъл в същия смисъл, въззивният съд е процедирал в съответствие с чл. 146, ал. 3 ГПК, а несъгласието на касаторите с извършените от съда процесуални действия не обуславя извод за наличие на общото основание за допускане на обжалването.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2840 от 27.05.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 58/2016 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, ГО, І въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: