6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 192
София, 07.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова ч.гр.д. № 3806/2018 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по подадена от Н. Т. Д. и И. Т. Д., чрез адвокат В. В., частна касационна жалба против определение № 1997 от 26. 06. 2018 г. по ч. гр. д. № 2576/2018 г. на Софийския апелативен съд, с което е оставена без уважение жалбата на Н. Т. Д. и И. Т. Д. срещу определение от 25. 04. 2018 г. по гр. д. № 2239/2018 г. на СГС, I-19 състав в частта, с която производството по делото в частта по предявените от Н. Т. Д. и И. Т. Д. против Й. А. А. и [фирма] установителни и ревандикационни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и по чл. 108 ЗС за имоти, находящи се в съдебния район на Окръжен съд Сливен, е прекратено и спорът в тази част е препратен на Окръжен съд – Сливен, по подсъдност. Излагат се съображения за незаконосъобразност на определението и се иска допускането му до касационно обжалване и отмяната му.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване. Има и позоваване на чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на определението.
Ответниците по частната жалба Й. А. А. и [фирма] не изразяват становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени данните по делото, прие следното:
Частната жалба е допустима. Подадена е от лице имащо право на жалба, в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – въззивно определение, потвърждаващо първоинстанционно определение по чл. 121 ГПК, с което е постановено прекратяване на производството по част от исковете и изпращането им на друг равен по степен съд, по компетентност (ТР № 1/9. 12. 2013 г. по т.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС, т. 9, б.“в“) и съответства на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК.
Не са налице твърдяните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение.
Делото е образувано по искова молба, подадена от Н. Т. Д. и И. Т. Д. против Й. А. А. и [фирма], с която са предявени за общо разглеждане следните искове:
а/. срещу Й. А. А. и [фирма] – иск с правно основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 42, б.“б“ ЗН, за прогласяване нищожността на саморъчно завещание, оставено от Р. Д. Д., починал на 27. 01. 2017 г., в [населено място], с последен постоянен адрес [населено място], р-н „К. село“, от 1. 03. 2015 г., с което същият завещава на Й. А. А. цялото си движимо и недвижимо имущество, което притежава към смъртта си; твърди се, че завещанието не е написано и подписано от завещателя;
б/. срещу Й. А. А. – искове с правни основания чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на посочения ответник, че ищците са собственици на 18 бр. недвижими имоти, един от които е с местонахождение в [населено място], а останалите – в [населено място] и на територията на Община – С.; като придобивни основания се сочат наследяване по закон на Р. Д. Д. и придобиване на имотите от последния по силата на завещание, оставено от майка му Н. Д. Д.;
в/. срещу [фирма] – искове с правни основания чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху 5 бр. недвижими имоти (прехвърлени от ответника Й. А. на дружеството), всички находящи се [населено място].
Съставът на градския съд е прекратил производството по делото в частта по исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу Й. А. – за имотите, находящи се в района на Община – С., както и по всички искове по чл. 108 ЗС срещу [фирма], и е изпратил делото в частта по тези искове на ОС – Сливен, по подсъдност. Приел е, че съгласно разпоредбата на чл. 109 ГПК, ОС – Сливен е местно компетентният окръжен съд по исковете за собственост, както и че за спазването на местната подсъдност по местонахождението на недвижимия имот съдът следи служебно.
За да потвърди първоинстанционното определение, апелативният съд е приел, че предвидената в чл. 109 ЗС местна подсъдност е задължителна, а не изборна или факултативна, поради което не може да бъде дерогирана поради връзка между предмета на предявените искове, на осн. чл. 210, ал. 2 ГПК. Приел е, че съгласно чл. 210, ал. 1 ГПК ищецът може да предяви с една искова молба няколко иска само ако те са подсъдни на същия съд. Приел е, че позоваването на съдебна практика, допускаща предявяване на иска за делба по избор на ищеца в случаите, в които съсобствените имоти се намират в районите на различни съдилища, не може да бъде пренесена към исковете за собственост, с оглед особения характер на делбеното производство.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят четири въпроса, първият от които е: как следва да бъде определена местната подсъдност при предявени обективно и субективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 25, ал. 1 ЗН, вр. чл. 42, б.“б“ ЗН – за прогласяване нищожност на саморъчно завещание, чл. 124, ал. 1 ГПК – за установяване собствеността върху недвижими имоти, притежавани от завещателя към смъртта му, и чл. 108 ЗС – за установяване на собствеността и предаване на владението върху недвижими имоти, притежавани от завещателя към смъртта му – с оглед местонахождението на недвижимите имоти или с оглед основанието, от което ищците извличат своето право на собственост, респ. отричат претендираното от ответната страна право.
Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 19 от 14. 01. 2016 г. по гр. д. № 6198/2015 г. на ІV г.о. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросът е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но не е решен в противоречие с цитираното по-горе определение на ВКС. Обсъжданият в същото въпрос е различен – как се определя местната подсъдност при делба на наследство и при делба на съсобствен имот. Прието е, че при делба на наследство местната подсъдност се определя съгласно правилото на чл. 110 ГПК (по местооткриване на наследството), а при делба на съсобствен имот – съгласно чл. 109 ЗС (по местонахождението на недвижимия имот), като е приложима нормата на чл. 116 ГПК. Поставеният от жалбоподателя въпрос е различен и не е разгледан в посоченото определение, обсъждащо подсъдността по местонахождението на недвижимия имот в делбеното производство. По изложените съображения, не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение по този въпрос.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят не е обосновал защо счита, че разглеждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, представляващи единно основание за достъп до касация. Липсата на практика по даден въпрос, само по себе си, не е достатъчно, за да обоснове допускане до касационно обжалване.
Вторият, третият и четвъртият въпрос са следните: а/. допустимо ли е дерогиране на подсъдността по чл. 109 ГПК и чл. 110 ГПК, поради връзка между предмета на предявените обективно съединени искове; б/. при колизия между подсъдността по чл. 109 ГПК и чл. 110 ГПК, коя подсъдност притежава примат и намира ли приложение правилото, че специалната норма (в случая – чл. 110 ГПК) дерогира приложението на общата (чл. 109 ГПК); в/. допустимо ли е производството по установителната част и по осъдителната част на иска по чл. 108 ЗС да бъде разделено по реда на чл. 210, ал. 2 ГПК.
И по трите въпроса се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК –по втория и третия се сочи противоречие с определение № 19 от 14. 01. 2016 г. по гр. д. № 6198/2015 г. на ВКС, ІV г.о. и определение № 365 от 18. 07. 2011 г. по ч. гр. д. № 312/2011 г. на ВКС, І г.о., а по четвъртия – противоречие с определение № 53 от 20. 01. 2015 г. по ч. гр. д. № 7297/2014 г. на ІV г.о., както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика по въпросите.
Въпросите не са обусловили решаващите изводи на съда и не са от значение при преценка местната подсъдност по предявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 124, ал. 1 ГПК, тъй като два от тях касаят приложението на чл. 110 ГПК и чл. 109 ГПК при предявен иск за съдебна делба на наследствени недвижими имоти, намиращи се в различни съдебни райони, а последният въобще не е обсъждан и не е от значение за изхода на частното производство.
Дори да се приеме, че въпросите са относими към настоящия случай и е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, то не са налице и специалните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното определение. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, поради липса на противоречие между поставените въпроси и въпросите, разгледани в посочените по-горе актове на ВКС. С първото определение е прието, както бе посочено по-горе, че искът за делба на наследствени недвижими имоти се предявява пред районния съд по местооткриване на наследството, а не по местонахождението на имотите, а искът за делба на съсобствени имоти – по местонахождението на имотите. С второто е приета обжалваемост на определението, с което се отказва включване в делбата на недвижими имоти. С третото е прието, че не подлежи на спиране производство по предявен иск по чл. 108 ЗС, по който страни са бивши съпрузи, до приключване на производството по предявен иск по чл. 23, ал. 1 СК, предявен от същия ищец срещу същия ответник, за трансформация на лично имущество, тъй като в посочената хипотеза искането за установяване преобразуване на лично имущество по чл. 23, ал. 1 СК представлява установителната част на предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице по съображения, идентични с изложените по-горе по първия поставен въпрос.
Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Очевидната неправилност на определението се аргументира с допуснато нарушение на с чл. 210, ал. 2, вр. чл. 109 ГПК, с оглед съдържащият се в мотивите към акта решаващ извод, че спазването на специалната местна подсъдност по местонахождението на недвижимия имот, предвидена в чл. 109 ГПК, е задължително условие за допустимост на обективно съединяване на искове по чл. 210, ал. 1 ГПК и дерогира възможността по чл. 210, ал. 2 ГПК за общо разглеждане на предявените обективно съединени искове, поради връзка между тях. По съществото си оплакването се свежда до неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на процесуалноправна норма.
Посоченият порок, дори да съществува, не е от такова естество, че да обуслови очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като тежестта му не е от такава степен, че да води до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, в която хипотеза неправилността на акта би била явна.
За яснота следва да се допълни, че съответен на разпоредбите на чл. 109 ГПК, чл. 119, ал. 2 ГПК и чл. 210, ал. 1 и ал. 2 ГПК е правен извод, според който е недопустимо обективно съединяване на искове за собственост по чл. 108 ЗС и чл. 124, ал.1 ГПК помежду им и/или с обуславящ ги иск по чл. 25, ал. 1, вр. чл. 42, б.“б“ ЗН, ако по отношение на исковете за собственост е нарушено изискването на чл. 109 ГПК. Разпоредбата на чл. 116 ГПК следва да се тълкува и прилага във връзка с чл. 210 ГПК, а на алинея 2 от чл. 210 – във връзка с алинея 1 от същата норма, предвиждаща условията, при които е допустимо обективно съединяване на искове, едно от които е те да са подсъдни на един съд. Това условие по принцип не е абсолютно, освен в случаите, при които подсъдността е абсолютна и за нея съдът следва да следи служебно – напр. специалната местна подсъдност по чл. 109 ЗС. В тези хипотези условието по чл. 210, ал. 1 ГПК исковете да са местно подсъдни на един съд е задължително, за него съдът следва да следи служебно и неспазването му прави недопустимо общото разглеждане на исковете, дори и при връзка на обусловеност между тях. При разделното им разглеждане ще е налице основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по обусловените искове (в случая исковете за собственост по чл. 108 ЗС и чл. 124, ал. 1 ГПК) до приключване на производството по обуславящия ги иск (в случая по иска по чл. чл. 25, ал. 1, вр. чл. 42, б.“б“ ЗН).
Не обосновава извод в обратен смисъл, при исковете за собственост по чл. 108 ЗС и чл. 124, ал. 1 ГПК, приетата в практиката приложимост на чл. 116 ГПК при иск по чл. 34 ЗС за делба на съсобственост и изричното правило на чл. 110 ГПК при делба на наследство, предвид особения характер на делбеното производство, регламентирано от специални норми (напр. чл.341, ал. 2 ГПК, несъдържаща изискване делбените имоти да се намират в един съдебен район, както и цитираната разпоредба на чл. 110 ГПК).
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1997 от 26. 06. 2018 г. по ч. гр. д. № 2576/2018 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 2 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: