О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.192
гр.София, 26.02. 2010 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети януари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 1148/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Ц. С. Б. от гр. С. е подала касационна жалба вх. № 3* от 30.06.2009 год. срещу въззивното решение от 21.05.2009 год. по гр.дело № 2493/2008 год. на Софийския градски съд, въззивно отделение, ІV-в състав, с което е оставено в сила решението от 25.06.1999 год. по гр.дело № 944/1998 год. на Софийския районен съд, гражданска колегия, 40-ти състав. С последното е отхвърлен предявения от жалбоподателката и от С. С. Б. и С. С. Л. иск по § 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ срещу П. Х. Т. за установяване нищожността на договор за покупко-продажба, предмет на нотариален акт № 13, т.VІІ, нот.дело № 950 от 25.03.1964 год., с който ответникът закупил от ОТКЗєÔ Г. баня, дворно място от 0.720 дка, съставляващо парцел ****ХІ-246 в кв.21 по плана на гр. С., м. Бояна К. и за възстановяване правото на собственост върху имота.
Поддържат се оплаквания за нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила с искане за отмяна на решението и уважаване на предявения иск.
Като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се сочи: а/ противоречие с практиката на Върховния касационен съд по приложното поле и предмета на иска по § 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ с позоваване на решение № 2* от 13.01.2003 год. по гр.дело № 2668/2001 год. ІV г.о., решение № 1* от 20.07.1999 год. по гр.дело № 1962/1998 год. ІV г.о. и решение № 88 от 27.04.2004 год. по гр.дело № 957/2003 год. ІV г.о.; б/ приложената от въззивния съд норма на чл.11, ал.5 от ПрУ на ТКЗС не е достатъчно ясна по въпроса какво се има предвид под „регулационен план”; в/ имат ли компетентност регламентираните в чл.41 на ПрУ на ТКЗС „общи събрания чрез пълномощници” да вземат решения за продажба на имотите, внесени от член-кооператорите?
П. да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. съобрази следното:
По делото е безспорно, че наследодателят на ищците С е бил собственик на нива от 3430 кв.м. в м.”К”, землище на с. Б., която с опис-декларация от 26.01.1958 год. внесъл в ТКЗС Б.
Регулационният план за вилна зона „Б” бил утвърден със заповед № 5292/27.08.1958 год., като от имот № 246 били образувани парцел **** с площ 1476 кв.м. и парцел **** с площ 908 кв.м. Със заповед № 396 от 05.12.1964 год. парцел **** бил разделен на парцел ****нов/ и парцел ****ХІ-246, които към 08.06.1998 год. – приемане заключението на вещото лице били застроени.
Прието е,че с договор за покупко-продажба от 25.03.1964 год., предмет на нотариален акт № 13, т.VІІ, нот.дело № 950/1964 год. ТКЗєÔ- Г. баня Б. прехвърлило на А. С. П. и П. Х. Т. собствеността върху дворно място с площ 1476 кв.м., съставляващо парцел **** от кв.21 по плана на гр. С., м. Бояна К. при граници: улица, парцел ****, парцел ХVІІ и парцел ****. Със съдебна спогодба по гр.дело № 3493/1965 год. на Софийския народен съд от 26.11.1965 год. в дял на ответника П се паднал процесния парцел ****ХІ-246 в кв.21 по плана на гр. С., м. Бояна- К. с площ 723 кв.м., при съседи: Асен С. П. , парцели ІV, VІ и ХVІІ.
За да потвърди решението на първата инстанция за отхвърляне на иска по § 4и, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ въззивният съд приел, че при сключване на продажбата на процесния имот на 25.03.1964 год. са били представени съответните документи, установяващи спазването на изискванията на чл.11, ал.5 ПУ на ТКЗС, според който условия за валидността на извършената от ТКЗС сделка на разпореждане са: да имала обект земи, включени допълнително в регулационния план на селището; да е било взето решение на общото събрание за продажба и получените суми да се внасят във фонд „Н” на ТКЗС. Съдът е приел, че за извършване на продажбата е имало волеизявление на СГНС и решение на общото събрание на пълномощниците на ТКЗєÔ, взето с протокол № 4 от 05.11.1959 год. в съответствие с чл.41, ал.1 от ПУ на ТКЗС, като е зачетена доказателствената сила на нотариалния акт, доколкото ищците не са оборили верността на този официален свидетелстващ документ и е направен извод, че при извършване на сделката от 25.03.1964 год. не е установено да е нарушена разпоредба, обуславяща порок, водещ до недействителност.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Липсва противоречие на въззивното решение с решение № 2* от 13.01.2003 год. по гр.дело № 2668/2001 год. ВКС, ІV г.о., решение № 1* от 20.07.1999 год. по гр.дело № 1962/1998 год. ВКС, ІV г.о. и решение № 88 от 27.04.2004 год. по гр.дело № 957/2003 год. ВКС, ІV г.о. Въззивният съд е очертал приложното поле на § 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ, като е посочил, че то обхваща онези случаи, при които правото на собственост не може да бъде възстановено, тъй като е извършен законен строеж, започнал преди 01.03.1991 год., но при осъществяване на придобиването от ТКЗС, което е несобственик, е допуснато нарушение на действали към момента на извършване на сделката нормативни актове или е използвано служебно или партийно положение или е налице злоупотреба с власт. Съдът е посочил, че противоправното поведение на купувача по сделката е основанието, въпреки извършения законен строеж, законът да предпочете правата на бившия собственик. Според въззивния съд, основателността на иска по § 4и, ал.1 ПЗР на ЗСПЗЗ се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: а/ земята да е била прехвърлена от несобственик и б/ това да е станало в нарушение на нормативни актове, като извън предмета на спора остават обстоятелствата: извършен ли е строеж, към кой момент и дали са спазени нормативните изисквания, обуславящи законността му.
Приетото от въззивния съд при очертаване предмета на спора по установителния иск по § 4и, ал.1 ПЗР на ЗСПЗЗ не е в противоречие с решение № 2* от 13.01.2003 год. по гр.дело № 2668/2001 год. на ВКС, ІV г.о., в което по повод предявен иск по чл.108 ЗС за ревандикация на незастроен имот бивша земеделска земя е прието, че с оглед пасивната легитимация е приложима разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ /ДВ, бр.98 от 28.10.1997 год./. Посочено е, че независимо от съобразеността на извършеното от ТКЗС разпореждане в полза на трето лице с изискванията на действащото по време на прехвърлянето законодателство, това разпореждане не е породило вещноправното си транслативно действие, което е отнето с обратна сила с цитираната разпоредба и третите лица не могат да запазят правата си, ако се касае за земеделска земя, включена в регулационния план на населеното място и притежаваща характеристиката на незастроен имот. Добавено е, че с оглед последващата промяна в ЗСПЗЗ с новата разпоредба на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ, постановката на т.1, б.”б” от тълк.решение № 2/1996 год. на ОСГК на ВКС, че правата на третите лица-приобретатели по действителни сделки с ТКЗС се запазват, следва да се счита за отменена с промяната на закона. В решение № 2* от 13.01.2003 год. по гр.дело № 2668/2001 год. на ВКС, ІV г.о. е проведено разграничение между хипотезите на чл.10, ал.7 и § 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ от чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ, като е посочено, че приложното поле на иска за обявяване нищожността на разпореждането с регулирана бивша земеделска земя от ТКЗС в полза на трето лице е относимо само към хипотезите на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, но не и към незастроени имоти.
Аналогичен казус е предмет на разглеждане в решение № 1* от 20.07.1999 год. по гр.дело № 1962/1998 год. ВКС, ІV г.о. като по повод иск за ревандикация е посочено, че не е необходимо обявяване действителността на договор, който по изричното разпореждане на закона /чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ/ не може да доведе до прехвърляне правото на собственост и доколкото спорният имот не е бил застроен, конкретният случай не е могъл да се квалифицира като попадащ в хипотезата на изключението по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ.
В решение № 88 от 27.04.2004 год. по гр.дело № 957/2003 год. на ВКС, ІV г.о. е разгледан случай, при който е отхвърлен предявен от трети лица, закупили имот от ТКЗС срещу лицата, на които същият имот е възстановен от поземлената комисия, установителен иск за собственост. Прието е, че възникналата конкуренция правилно е била разрешена и че правоимащите по земеделската реституция трябва да предявят иск по § 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ /и то в рамките на преклузивния срок/, само ако случаят попада в някое от изключенията, предвидени в чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ – например ако продаденият имот е в регулация и е застроен с жилищна сграда.
В обобщение, липсва основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, при което да е налице противоречиво разрешаван от съдилищата материалноправен въпрос.
Не е налице и предпоставка по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвано въззивно решение ще е от значение за точното прилагане на закона, когато при разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им. В т.2 на изложението на основанията за допускане касационно обжалване жалбоподателката най-напред поддържа довод, че разпоредбата на чл.11, ал.5 от ПУ на ТКЗС не е достатъчно ясна, тъй като „… видно от чл.13 на У. за утвърждаване на ПУ на ТКЗС и за държавното ръководство на ТКЗС /обн. в И. бр.14 от 1958 г./ продажбите по чл.11, ал.V от ПУ на ТКЗС касаят земи в блоковете на ТКЗС, и този факт се установява с изрично удостоверение от Общинския народен съвет, което е условие за валидността на продажбите с тях”. Всъщност, с този довод се поддържа оплакване за неправилно приложение на материалния закон досежно приетото от въззивния съд, че по силата на чл.11, ал.5 ПУ на ТКЗС, стопанството е могло да извършва разпоредителни сделки със земеделски земи, включени допълнително в регулационния план на селището. Такова оплакване обаче би могло да се проверява само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. Твърдението, че нормата на чл.11, ал.5 ПУ на ТКЗС не е достатъчно ясна не е аргументирано с оглед нейната редакция, а чрез съпоставянето й с друга разпоредба, поради което не може да послужи за основание за разглеждане на жалбата по същество по реда на чл.290 ГПК.
Изложеното от жалбоподателката, че не съществува яснота какво се има предвид под „регулационен план” отново е във връзка с оплакването за нарушение на материалния закон, а и на процесуалния закон, изразяващо се според нея в игнориране на данните по делото за наличие на предхождащ дворищната регулация уличнорегулационен план, към момента на внасяне на имота в стопанството. Както се посочи, по оплакванията за нарушения на материалния закон, както и на съдопроизводствените правила, съставляващи касационни основания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, ВКС се произнася само ако е налице поне едно от основанията по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК. Несъмнено, съдържанието на „уличната регулация” по ЗПИНМ/в сила от 01.01.1950 год. до 01.06.1973 год./ е по-широко от наименованието й и надхвърля кръга на уличната мрежа, доколкото с нея се отреждаха терени не само за улици, булеварди, площадки, градини и паркове, но и за комплекс от други мероприятия на народните съвети, учрежденията, стопанските и обществените организации по изграждане на населените места. Независимо от това, не е налице хипотеза, която да попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, т.е. да съществува непълнота или неяснота на приложимите за конкретния казус материалноправни норми, респ. да се касае за произнасяне за първи път по аналогичен правен спор или с решението на въззивния съд да е било изоставено едно тълкуване на закона и да е възприето друго.
В т.3 на изложението също се поддържа оплакване за незаконосъобразно разширяване приложното поле на чл.11, ал.5 ПУ на ТКЗС, доколкото въззивният съд е приел, че „общите събрания чрез пълномощници” по чл.41 от ПУ на ТКЗС имат компетентността на общото събрание на член-кооператорите, т.е. твърди се, че е нарушен материалния закон /чл.281, т.3 ГПК/.
В заключение, не е налице основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 21.05.2009 год. по гр.дело № 2493/2008 год. на Софийския градски съд, въззивно отделение, ІV-в състав по жалба вх. № 3* от 30.06.2009 год. на Ц. С. Б. от гр. С., ул.”И” № 12.
О. е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: