О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 192
гр. София, 10.04.2009 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на втори април през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 41 по описа за 2009г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 от ГПК и чл. 213, б. „б” във връзка с чл. 70 и чл. 65, ал. 1 от ГПК /отм./ и § 2, ал. 2 от ПЗР на ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. П. К., Ж. К. К. и С. К. К. – Суркова, тримата от с. М., обл. Смолянска срещу решение № 615 от 06.02.2008г. по в. гр. д. № 257/2007г. на Апелативен съд Пловдив, 4 граждански състав, с което е оставено в сила решение № 2* от 09.11.2006г. по гр. д. № 1370/2004г. на Пловдивски окръжен съд. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен предявеният от К. Ж. К. , на чието място са конституирани наследниците му М. П. К., Ж. К. К. и С. К. К. – Суркова, срещу С. С. Д. иск за унищожаване на издадения на 10.05.2003г. запис на заповед за сумата 38 500 лв. в полза на С. С. Д. поради измама като неоснователен и недоказан.
Касаторите поддържат, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и че тези въпроси се решават противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Ответникът С. С. Д. от гр. А. не изразява становище по касационната жалба.
Подадена е и частна жалба от М. П. К., Ж. К. К. и С. К. К. – Суркова, тримата от с. М., обл. Смолянска чрез пълномощника им адв. Л срещу определението от 03.10.2007г. по гр. д. № 257/2007г. на Апелативен съд Пловдив, 4 граждански състав, с което М. П. К., Ж. К. К. и С. К. К. – Суркова са осъдени на основание чл. 65 от ГПК /отм./ да заплатят солидарно допълнителна държавна такса в размер 513 лв. по сметка на Пловдивски апелативен съд.
Частните жалбоподатели поддържат становище, че определението е неправилно, незаконосъобразно, тъй като неправилно съдът е приел, че отлагането на делото се дължи на процесуалното им поведение. Изложени са доводи, че е недопустимо поставянето на тежестта върху процесуалната бързина за сметка на обективното, компетентно и вярно доказване на съществени факти и обстоятелства, както и че служебният ангажимент на адв. М по друго дело е основателна причина за отлагане на разглежданото дело. Молят определението да бъде отменено.
Ответникът С. С. Д. от гр. А. не изразява становище по частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
По касационната жалба:
Касационната жалба е подадена от надлежни страни в предвидения в чл. 283 от ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въпреки редовността на касационната жалба от външна страна, настоящият съдебен състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС /т. 1/, решаван противоречиво от съдилищата /т. 2/ или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /т. 3/. Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и от който зависи изходът на делото. Той следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е винаги специфичен по делото.
С въззивното решение – предмет на касационната жалба е оставено в сила първоинстанционното решение, с което предявеният иск за унищожаване на издадения на 10.05.2003г. запис на заповед за сумата 38 500 лв. в полза на С. С. Д. поради измама е отхвърлен. За да направи извод, че искът е неоснователен, въззивният съд е приел, че обективно не е установена сочената от ищеца /наследодателя на касаторите/ причина за предприемане на действията, довели до твърдяната измама – нито един от документите не установява наличието на парично задължение от 38 500 лв., нито от 35 000 лв. на ЕТ „К” към К. К. Обсъждайки събраните доказателства, включително и свидетелските показания, решаващият съдебен състав е приел, че не е установено наличието на елементите на измамата, обуславящи унищожаемостта на атакувания запис на заповед, а именно наличие на сделка, едната страна по която да е в заблуждение, предизвикана умишлено от другата страна или трети лица и сделката да е сключена поради заблуждението. Според въззивната инстанция К. като опитен търговец е бил наясно със съдържанието и действителните правни последици от издаването на записа на заповед. Направен е извод, че твърденията относно механизма, с който ищецът заявява, че е бил въведен в заблуждение при издаването на процесния запис на заповед, са неубедителни, като са изложени подробни доводи в тази насока.
Касаторите не са изложили съществените материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според тях са решени в противоречие с практиката на ВКС, респективно са решавани противоречиво от съдилищата. С оглед данните по делото настоящият съдебен състав счита, че същественият материалноправен въпрос е: подведен ли е ищецът от ответника да издаде процесния запис на заповед чрез умишленото му въвеждане в заблуждение.
Този въпрос не е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Основният материалноправен въпрос налице ли е умишлено въвеждане в заблуждение на ищеца от ответника с цел издаването на процесния запис на заповед е обусловен от конкретните факти по делото и тяхното доказване. Като е обсъдил релевираните доводи на страните и събраните писмени и гласни доказателства, въззивният съд е направил констатации за твърдените в исковата молба измамливи действия, и излагайки подробни съображения, е стигнал до извода, че не е установено наличието на елементите на измамата, обуславящи унищожаемостта на атакувания запис на заповед. Приетото от въззивната инстанция не е в противоречие с приложеното решение № 1101/25.01.2007г. по т. дело № 679/2005г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., тъй като въпросът за въвеждането на ищеца в заблуждение от насрещната страна с цел да бъде мотивиран към сключване на определена правна сделка е конкретен по всяко дело, подлежи на доказване и се решава след обсъждане и преценка на инвокираните от страните по спора доводи и възражения и събраните доказателства. Непротиворечива и трайно установена е практиката на ВКС, че измамата представлява умишлено въвеждане в заблуждение на едно лице с цел то да бъде мотивирано към сключване на определена правна сделка, от което следва, че основният въпрос по иск с правно основание чл. 29, ал. 1 от ЗЗД, който трябва да бъде изяснен е налице ли е умишлено въвеждане на ищеца в заблуждение с цел той да бъде мотивиран да сключи посочените в исковата молба правни сделки, чиято унищожаемост е предявена. В настоящия случай този въпрос е решен от въззивния съд въз основа на събраните и обсъдени в тяхната съвкупност и взаимовръзка доказателства, доводи и възражения на страните.
Представените решение № 276/18.07.2006г. по т. дело № 562/2005г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 553/20.10.2006г. по т. дело № 456/2005г., ВКС, ТК, І т. о. са неотносими към спора, тъй като не се отнасят до конститутивния иск по чл. 29, ал. 1 от ЗЗД.
Оплакванията, съдържащи се в касационната жалба и допълнението към нея, фактически съставляват оплакване за необоснованост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила /чл. 188, ал. 1 от ГПК/ и представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 3 от ГПК, а не основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато същественият правен въпрос в обжалваното въззивно решение е решаван противоречиво от съдилищата. Разпоредбата визира влезли в сила противоречиви решения по идентичен материалноправен или процесуалноправен въпрос на различни съдилища, включително и на отделни състави на ВКС. Представените от касатора решение № 276/18.07.2006г. по т. дело № 562/2005г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 553/20.10.2006г. по т. дело № 456/2005г., ВКС, ТК, І т. о. и решение № 1101/25.01.2007г. по т. дело № 679/2005г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. не установяват противоречива съдебна практика по съществения за спора правен въпрос.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд.
По частната жалба:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в предвидения в чл. 214, ал. 1 от ГПК /отм./ преклузивен седмодневен срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да осъди частните жалбоподатели да заплатят на основание чл. 65, ал. 1 от ГПК /отм./ допълнителна държавна такса в размер 513 лв., Пловдивски апелативен съд е приел, че делото следва да се отложи за разпит на свидетелите за следващо съдебно заседание, но отлагането се дължи на процесуалното поведение на страната, която е имала възможност и е следвало да доведе допуснатите свидетели в съдебното заседание на 03.10.2007г. Изложени са съображения, че ангажиментът на пълномощника по друго дело в друг по-късен час не е основателна причина за неявяването на процесуалния представител и за недовеждането на свидетелите.
Определението е правилно и съобразено с разпоредбата на чл. 65, ал. 1 от ГПК /отм./, съгласно която страната, която причини отлагане на делото чрез предявяване на искания, посочване на факти или доказателства, които е могла да заяви или посочи своевременно, заплаща допълнителна държавна такса в размер на 1/3 от първоначално платената, но не по-малко от 100 лв., както и други разноски, посочени в ал. 1 на чл. 65 от ГПК /отм./. Свидетелите са допуснати по искане на въззивниците /частните жалбоподатели/ при режим на довеждане с определение от 20.06.2007г. В продължение на три месеца и две седмици въззивниците са имали възможност да осигурят присъствието им в съдебно заседание на 03.10.2007г. Правилни са съображенията на въззивната инстанция, че ангажиментът на пълномощника по друго дело в друг по-късен час не е основателна причина за неявяването на процесуалния представител и за недовеждането на свидетелите. Отлагането на делото на основание чл. 107, ал. 2 от ГПК /отм./ се извършва, ако страната и пълномощникът й не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани. В конкретния случай нито въззивниците, нито процесуалният им представител са били възпрепятствани да се явят в съдебното заседание на 03.10.2007г. поради такава причина. Ангажиментът по друго дело на процесуалния представител не е от категорията на препятствията, които страната да не може да отстрани. Адв. Маламова е била упълномощена от въззивниците и по другото дело, чието заседание е насрочено за по-късен час /гр. дело № 63/2007г. на Пловдивски окръжен съд, ХVІІ състав/, страните и процесуалният им представител са знаели своевременно за двете съдебни заседания и при това положение въззивниците са могли да организират защитата си чрез упълномощаване на друг процесуален представител по настоящото или по другото дело. Като не са направили това, въззивниците са станали причина за отлагане на делото, поради което законосъобразно въззивният съд е постановил определението за внасяне на допълнителна държавна такса.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение е правилно и трябва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, ВКС на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 615 от 06.02.2008г. по в. гр. д. № 257/2007г. на Апелативен съд Пловдив, 4 граждански състав.
ПОТВЪРЖДАВА определението от 03.10.2007г. по гр. д. № 257/2007г. на Апелативен съд Пловдив, 4 граждански състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едноседмичен срок от съобщението пред друг тричленен състав на Търговска колегия на ВКС на РБ само в частта, с което е потвърдено определението на Пловдивски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.