7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№193
ГР. София, 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 5.02.2020 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №2611/19 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта и допускането на касационните жалби на Районен съд Пловдив/ПРС/ и Районен съд Асеновград/АРС/ срещу въззивното решение на Апелативен съд Пловдив по гр.д. №361/18 г. в частта, с която са уважени до размер от по 2 000 лв. обективно съединените искове на А. Ч. срещу касаторите с пр. осн. чл.2б ЗОДОВ, за обезщетяване на претърпени от ищеца неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане в разумен срок на нчхд №89/04 г. по описа на ПРС /за периода 8.10.2004 -23.05.2007 г./ и на нчхд №405/07 г. по описа на АРС/за периода 26.06.2007 г. -15.11.2010 г./. В частта до пълния предявен размер от по 26 000 лв. срещу всеки ответник исковете са отхвърлени.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.
За допускане на обжалването касаторът ПРС се позовава на чл.280, ал.1,т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Поставя като значими за спора и за точното прилагане на закона следните правни въпроси: При присъждане на парично обезщетение за забавено правосъдие и повече от един ответници – съдилища, които са разглеждали съответното дело, от какви критерии следва да се ръководи решаващият състав при разграничаване на претендираните от ищеца неимуществени вреди по период на възникване и по причина за появата им, за да ангажира отговорността на конкретния ответник? Как се прилага общественият критерий за справедливост по см. на чл.52 ЗЗД? Длъжна ли е въззивната инстанция да прецени всички конкретно и обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД? Очевидната неправилност на въззивното решение обосновава с изложените в касационната жалба съображения във връзка с касационното основание по чл.281, т.3 ГПК неправилност на въззивното решение.
За допускане на обжалването касаторът АРС се позовава на чл.280, ал.1,т.3 и ал.2, пр.трето ГПК по правните въпроси от предмета на спора: Налице ли са предпоставките за субективно съединяване / на исковете/, предвидени в чл.215 ГПК и ако не са налице следва ли въззивната инстанция да констатира допуснатото нарушение на първоинстанционния съд, който не е уважил направеното възражение за разделяне на делото, след което да предприеме действия за отстраняване на допуснатото нарушение? При преценка дали е допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по пар.6 от Конвенцията, следва ли да се има предвид общият срок, през който то е било висящо пред различни съдилища, без единият да има възможност да влияе върху дейността на другия ? Ако това е така, допустимо ли е да бъде уважен иск за заплащане на обезщетение за претърпени вреди поотделно, основан на действията на всеки от ответниците? Кои процесуални действия на съда биха могли да бъдат преценявани в производството по чл.2б ЗОДОВ като такива, нарушаващи предписанието за разумен срок и причиняващи закъснения, за които са отговорни държавните органи – ответници?
Очевидната неправилност на въззивното решение обосновава с доводи за грешни фактически и правни изводи на въззивния съд, с необоснованост на въззивното решение и нарушение на съдопроизводствените правила при постановяването му / осн. по чл.281,т.3 ГПК/.
По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че производството по заведеното от ищеца, като частен тъжител нчхд за престъпление по чл.130, ал.1 НК/ гледано от ответните съдилища за посочените периоди/е продължило общо пред двете съдилища 6 години 4 месеца и 20 дни. Пред ПРС то е било висящо за посочения период с продължителност 2 години, 7 месеца и 15 дни , а пред АРС – за посочения период с продължителност 3 години, 4 месеца и 20 дни. Производството не може да бъде определено като сложно от фактическа и правна страна. То е за престъпление по чл.130, ал.1 НК – причиняване на лека телесна повреда и макар че е срещу четирима подсъдими, не е налагало изслушване на множество свидетели, приемането на голям обем писмени доказателства и на различни по вид експертизи. По делото са разпитани девет свидетели и е назначена съдебно-медицинска експертиза за причинените на тъжителя травматични увреждания.
Въззивният и първоинст. съд са изброили предприетите от ПРС по нчхд №89/04 г. процесуални действия и са приели, че наказателното производство не е проведено от този съд с необходимата бързина. Делото е отлагано няколкократно и е насрочвано през продължителни периоди от време. Отлагането от една страна се е дължало на поведението на подсъдимите, с оглед обезпечаване на правото им на защита, но и на поведението на съда от друга страна, изразяващо се в липсата на активност за ускоряване развитието на процеса чрез насрочване на делото в кратки срокове, предварително съгласуване на датата на следващото съдебно заседание с пълномощниците на подсъдимите за избягване на тяхна служебна заетост и проверка по съответния ред на издадените болнични листове. Правени са и отводи от съдебните състави в период от шест месеца, който не съответства на фактическата сложност на това процесуално действие.
По нчхд № 405/2007 г. на АРС са проведени голям брой съдебни заседания и са извършени съответните процесуални действия. На някои от заседанията не е бил даден ход на делото поради неявяване на подсъдимите поради заболяване и/или на техните защитници поради служебни ангажименти, веднъж делото е отложено поради заболяване на тъжителя и веднъж поради служебни ангажименти на неговия пълномощник. АРС е положил значителни усилия да намери подходящи дати за разглеждане на делото чрез насрочването му в разумен срок след проведени консултации с пълномощниците на подсъдимите за тяхната заетост, респ. за възможността им да се явят по делото, като по този начин се е опитал да ускори и приключи производството.
Основната причина за продължителността на разглеждането на делото пред този съд са направените от частния тъжител и приети от съда два отвода на посочените съдии, наложили извършването отново на всички процесуално-следствени действия и събирането на доказателствата по делото.
Въззивният съд е отбелязал по повод на отводите пред АРС, че при наличие на основания за отвод искането е следвало да бъде направено от тъжителя / сега ищец/ още при определяне на съответните съдии за докладчици по делото, а не след като те са го разглеждали в период от година – година и половина, като този извод се отнася и до необходимостта посочените съдии сами да си направят отвод своевременно, ако са считали, че са налице предпоставките на чл. 29, ал. 2 от НПК.
Въззивният съд е приел , че е налице забавяне и в периода 08.04.2010 г. – 18.08.2010 г., когато производството е било прекратено от АРС с определение от 08.04.2010 г., което впоследствие е било отменено с определение от 14.06.2010 г. от окръжния съд и делото е върнато за разглеждане от АРС.
С оглед на така установените обстоятелства, инстанциите по същество са приели, че по процесното частно наказателно производство е допуснато отклонение от изискването за разглеждане на делото в разумен срок, в каквато насока са и констатациите в протокола на Инспектората при Висшия съдебен съвет, в производството по чл.60а и сл. ЗСВ. Срокът от повече от шест години, изтекъл от образуване на производството до постановяване на оправдателната присъда от АРС, несъмнено не е разумен по см. на чл. 6, пар.1 от Конвенцията за разглеждане и решаване на дело, което не се характеризира със значителна правна и фактическа сложност.
Въззивният съд след преценка на събраните по делото доказателства е приел, че ищецът е търпял вреди, изразяващи се в негативни емоционални изживявания от продължителността на наказателното производство. Имал е тревоги, притеснения, поставен е бил в ситуация на несигурност от изхода на производството, търпял е отрицателното му отражение в ежедневието си, съобразявал е личния си живот с необходимостта да изпълнява процесуалните си задължения, като се явява многократно в съдебни заседания. По време на продължилия сравнително дълго съдебен процес, от който ищецът е очаквал да получи съдействие, той е изживял неприятни емоции, бил потиснат, станал нервен, нарушен бил сънят му, претърпял душевен дискомфорт, ограничил контактите си. Забавянето на производството е предизвикало у ищеца повече разочарование в първия му етап / пред ПРС/, който бил много тежък и мъчителен за него и цялото му семейство – не можел да спи, имал големи притеснения, променил се външно. Отрицателните изживявания се запазили и при разглеждане на делото пред АРС.
Именно тези негативни емоции, според въззивната инстанция, са в причинно-следствена връзка с нарушаване на правото на ищеца делото му да се разгледа и приключи в разумен срок и те следва да бъдат обезщетени като неимуществени вреди в настоящото производство. Отчетени са установените вреди, описани по-горе, както и неустановеността на друга част от сочените от ищеца вреди / здравословни проблеми, трайни негативни отражения върху психиката му, загуба на авторитет в обществото, затруднена професионална реализация и финансови затруднения/. Обезщетението е определено в размер на по 2 000 лв. за всеки от ответниците при прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД .
При тези данни по делото не са налице основания за допускане на обжалването и по двете жалби. Основанието на иска по чл.2б от ЗОДОВ е установено спрямо всеки от ответниците, въз основа на данните за движението на двете частни наказателни дела, образувани пред всеки съд – ответник за разглеждане на заведеното от ищеца частно наказателно производство. Принципът за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост на осн. чл.52 ЗЗД е приложен съобразно указаното в ППВС №4/68 г. – след преценка на конкретните обективно съществуващи обстоятелства на случая, разкриващи обема и изражението на причинената на ищеца морална вреда
Исковете срещу двамата ответници са обективно съединени и въззивният съд се е произнесъл по всеки от тях, отчитайки периода на разглеждане на делото от всеки съд – ответник, но и общия период на висящността му, с оглед на правата и интереса на ищеца от разглеждане на производството в разумен срок. Допустимо е уважаването на иск срещу всеки ответник за причинените от него вреди. В този смисъл е и практиката на ВКС – така в р. по гр.д. №448/10 г. на трето г.о. е посочено, че солидарността / чл.53 ЗЗД, преди новата ал.2 на чл.4 ЗОДОВ, ред. 2019 г./ е установена в полза на кредитора и той решава срещу кои длъжници и как да предяви правото си на обезщетение. Преценката за причиняващите неоправдана забава на производството действия / бездействия/ на ответника е конкретна и се прави въз основа на данните за движението на делото – брой и честота на заседанията, причини за отлагане на делото, отменени като незаконосъобразни действия на съда, своевременност на самоотводите и пр., както е приел и въззивният съд.
Поради изложеното не се установяват основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – поставените въпроси са разработени в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства.
Не се установява и осн. по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС /напр. опр. по ч.т.д. №3006/19 г. на второ т. о./ е прието, че очевидната неправилност на въззивното решение е особено тежък негов порок, сравним с посочените в същата разпоредба вероятна нищожност и недопустимост на решението. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, предвидена в чл. 281, т. 3 ГПК като основание за касационно обжалване, за която ВКС не се произнася в производството по чл. 288 ГПК – ТР № 1/19.02.10 г. ОСГТК..
За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материалния и процесуален закон, и от необоснованост /на които се позовават в настоящия случай касаторите/, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Не са налице основания за допускане на обжалването и по двете жалби, поради което ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив по гр.д. №361/18 г. от 8.03.19 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: