О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
София, 19.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2625/2018 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 313 от 26.02.2018 г. по гр.д.№ 2154/2017 г. на Варненския окръжен съд е отменено решение № 2795 от 07.07.2017 г. по гр.д. № 1459/2016 г. на Варненския районен съд и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на М. Й. Г. и Н. Н. Г., че „Илюминейтид” ЕООД със седалище и адрес на управление в [населено място], е собственик на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор …. по КК на [населено място], с площ 846 кв.м, находящ се в [населено място], м. „Ф. и К.”, въз основа на изтекла в полза на дружеството придобивна давност за периода от 2008 г. до 19.05.2014 г., и ответниците са осъдени да му предадат владението върху този имот, както и да заплатят разноски за първоинстанционното и за въззивното производство.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационни жалби от ответниците М. Й. Г. и Н. Н. Г., и от третото лице – помагач на страната на ответниците А. Т. В..
Жалбоподателите Г. поддържат, че изводът на въззивния съд, че дружеството е придобило правото на собственост в резултат на изтекла в негова полза придобивна давност, е формиран при липса на доказателства за упражнявана върху имота фактическа власт от ищеца. Поддържат също, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е обсъдил показанията на разпитаните свидетели във връзка с всички обстоятелства по делото и е възприел показанията на сочения от ищцовото дружество свидетел, без да изложи мотиви защо дава вяра на същия, а не кредитира показанията на свидетеля на ответника.
Аналогични са оплакванията за неправилност на въззивното решение, релевирани с касационната жалба на А. Т. В..
Искането за допускане на касационно обжалване касаторите обосновават с твърдение за наличие на основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към всяка касационна жалба.
Ответникът по касация „Илюминейтид” ЕООД изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че с договор за покупко – продажба, сключен на 22.01.2008 г. във формата на нотариален акт, ищецът „Илюминейтид” ЕООД е закупил от Д. А., Г. А., З. А., Б. А., Д. И., К. К. и А. А. недвижим имот, находящ се в [населено място], м. ”Ф. и К.”, съставляващ ПИ № …. с площ 1000 кв.м, а по скица – 846 кв.м. От своя страна продавачите са закупили този имот на 19.05.2005 г. от Н. Г. Н. и П. Р. Н., които са се легитимирали като собственици с Решение № 1402 от 15.09.1993 г. на Кмета на община Варна за възстановяване на основание чл. 2 ЗВСВНОИ на наследниците на П. Р. Н. на правото на собственост върху лозе с площ 1000 кв.м в м.”П.”, съставляващо бивш имот № 647, отчужден през 1989 г. по реда на ЗТСУ за „Производствена база на ВМИ- В.”.
Идентичността между бивш имот пл.№ …., имот пл.№ …. и процесния с идентификатор …. е установена от приетата по делото съдебно- техническа експертиза.
С решение № 1652 от 01.06.2006 г. на ОСЗ- гр. Варна е признато правото на собственост на наследниците на И. С. А. в съществуващи/ възстановими/ стари реални граници върху нива от 10 дка в землището на [населено място], м. „Ф.”. В решението не са описани граници и съседи на този имот, нито поредния му номер в заявлението за възстановяване. Няма данни имотът да е индивидуализиран графично чрез скица или по друг начин. Съдът е констатирал и това, че в заявлението за възстановяване на право на собственост на наследниците на И. А. са били посочени 6 имота с обща площ 12.5 дка, сред които не фигурира заявен имот в м.”Ф.”.
С констативен нотариален акт № …., т…., дело № …. г. от …. г. на нотариус, вписан в регистъра на НК под № 205, издаден по реда на чл. 587, ал.1 ГПК, И. К. К. и К. К. К. като наследници на И. С. А. са признати за собственици на няколко поземлени имота, в това число и имот с идентификатор …., идентичен с имот № …. по предходен план, целият с площ 846 кв.м. Правото си на собственост същите са удостоверили с цитираното по- горе решение № 1652 от 01.06.2006 г. на ОСЗ-Варна. Назначената по делото съдебно – техническа експертиза не е установила по какъв начин и на какво основание признатият за възстановяване имот – нива от 10 дка се идентифицира с имотите, посочени в констативния нотариален акт.
С нотариален акт № …., т…., дело № …. г. от …. г. И. К. и К. К. продали този имот на А. Т. В.. С нотариален акт № …., т…., дело № …. г. от …. г. А. В. продала имота на М. Й. Г..
Въззивният съд е приел, че решение № 1403 от 22.02.1993 г. на Кмета на община Варна, с което е възстановено правото на собственост върху имот пл.№ …. в полза на праводателите на ищцовото дружество Н. Н. и П. Н. е издадено в нарушение на компетентността на органа по реституция, поради което представлява нищожен административен акт и не поражда реституционно действие. Изводът е обоснован с това, че решението е подписано от заместник – кмет на община Варна въз основа на заместване, без по делото да е установено отсъствието на титулярното длъжностно лице. Затова ищецът „Илюминейтид” ЕООД не е придобил правото на собственост върху спорния имот на основание договора за покупко- продажба. Приел е обаче, че ищецът се легитимира като собственик на имота на второто твърдяно при условията на евентуалност придобивно основание- придобивна давност по чл. 79, ал.2 ЗС, като е осъществявал върху него фактическа власт чрез трето лице за времето от 2008 г. до 14.05.2014 г. За да обоснове този извод се е позовал на показанията на разпитаните по делото свидетели – по един, ангажиран от всяка от страните, като е преценил, че между тях няма противоречие относно обстоятелството, че до 2014 г. фактическата власт е упражнявана от дружеството, тъй като свидетелят на ответника е установил пред съда факти, осъществили се след лятото на 2014 г., когато предвидената в закона 5-годищна давност в полза на дружеството вече е била изтекла.
Поставените от жалбоподателката А. В. правни въпроси, по които се иска допускане на въззивното решение до касационна проверка по същество, са: 1/ Може ли да се приеме, че е налице владение на недвижим имот, без да се упражнява фактическа власт върху него, а е достатъчно ”лицето във всеки един момент да е могло по свое желание да извършва действия в имота”. 2/ Следва ли въззивният съд да обоснове изводите си защо изключва доказателства по делото, събрани и обсъдени в първоинстанционното производство. Така формулирани, и двата въпроса не кореспондират с мотивите към обжалвания съдебен акт, а отразяват тезата на касационната жалбоподателка, че до 2014 г. никой не е упражнявал фактическа власт върху имота и съответно – несъгласието й с направените от въззивната инстанция фактически изводи по спора, които са в обратен смисъл. Въззивният съд не е приел, че абстрактната възможност едно лице да извършва фактически действия в имота представлява упражняване на фактическа власт, а че дружеството е владяло имота чрез трето лице – свидетеля Н., на когото управителят на дружеството възложил да се грижи имота. Този свидетел посещавал имота през различни периоди за да го наглежда и почиства от трева и бурени „за да не изглежда пустеещ”. Неговите показания са съпоставени с показанията на св. В., който е посетил за пръв път имота след м. май 2014 г. заедно с бащата на жалбоподателката, и е направен извод, че между тях липсва противоречие, тъй като касаят различни времеви периоди, а фактите, които установява св. В. са се осъществили след изтичане на срока по чл. 79, ал.2 ЗС. Поради това поставените въпроси не са обуславящи изхода на делото и по тях не следва да се допуска касационно обжалване.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпросите, повдигнати от жалбоподателите М. Г. и Н. Г., каещи задължението на въззивния съд да извърши анализ на свидетелските показания; при наличие на противоречие между тях и останалия доказателствен материал да изложи съображения защо дава вяра на показанията на един свидетел, а на друг- не; да обсъди всички релевантни по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност; да прецени способността на всеки свидетел да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда; да съобрази при какви обстоятелства свидетелят е узнал тези факти и за кое време от развитието на правоотношението се отнася всеки факт. В случая въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС при разрешаване на тези въпроси, тъй като свидетелските показания са обсъдени поотделно и във връзка с останалите събрани по делото доказателства; съпоставени са помежду си и е констатирано, че не са в противовес и не се изключват взаимно именно поради това, че впечатленията на свидетелите относно състоянието на имота са от различни периоди от време. Свидетелят Н. е заявил пред съда, че при посещение на имота през 2014 г. е установил, че старата ограда е премахната и е поставена нова, с метална врата, която се заключва с катинар, и тези негови показания не са в противоречие с показанията на св. В., според когото оградата е поставена през 2014 г., след като А. В. е закупила имота.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 313 от 26.02.2018 г. по гр.д.№ 2154/2017 г. на Варненския окръжен съд
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: