О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
София, 23.03. 2012 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари, две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело № 1257/2011 г.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. И. В., К. И. В. и Д. И. В., срещу въззивно решение от 21.06.2011г. по гр.д. № 503/2011г. на Окръжен съд – Велико Търново. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поставя въпрос – погасява ли се по давност правото да се иска възстановяване на запазена част по чл.30 ЗН. Сочи се, че е налице решение по материалноправен въпрос – предявен иск за делба на дворно място и постройки като правилното му решаване е от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответниците по касация не изразяват становище по чл.287, ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №10/05.01.2011г. на Великотърновски районен съд по гр.д.№495/2009г., с което отхвърлен предявеният от Г. И. В., К. И. В. и Д. И. В. против Х. Г. С. и А. Г. Т. иск с правно основание чл.30 ЗН за възстановяване на запазената част от наследството на И. В. И.,поч.1984г., отхвърлен е като неоснователен предявеният от същите ищци срещу същите ответници иск за делба на дворно място и построените в него жилищна и стопанска сграда /подробно описани/.
За да постанови решението си въззивният съд е приел за установено, че ищците са наследници по закон на И. И., поч.1984г., а ответниците са наследници по закон на втората му съпруга К. И., поч.2005г. /деца от първия и брак/. Двамата съпрузи са закупили процесния имот на 05.03.19880г. по реда на ЗСГ през 1980г. Със саморъчно завещание от 03.12.1980г./депозирано в нотариата/ И. И. е завещал ? ид.ч. от имота, представляващ СИО на Х. С. и на М. В. – дъщеря на К. и И. И., поч.2007г. След смъртта на И. по молба на Х. С. от 17.12.1984г. саморъчното завещание е обявено по надлежния ред и е съставен съответният протокол. През 1992г. К. И. е прехвърлила на сина си А. Т. ? ид.ч. от имота. С оглед на подробно описани последващи прехвърлителни сделки, ответникът А. Т. е придобил останалите идеални части от имота и е станал негов индивидуален собственик. Възраженията за нищожност на завещанието са приети за недоказани,тъй като то отговаря на изискванията на чл.24 и чл.25,ал.1 ЗН. Отхвърлено е като неоснователно и възражението за недействителност на последващите прехвърлителни сделки, по силата на които Т. е придобил процесния имот, в т.ч. и позоваването от страна на ищците на разпоредбата на чл.33,ал.1 ЗС. По отношение на иска по чл.30,ал.1 ЗН за възстановяване на запазената част въззивният съд е приел, че той е погасен по давност, съгласно ППВС№7/1973г. Срокът е започнал да тече от момента, в който заветникът е упражнил правата си по завещанието с молбата още през 1984г. за обявяването му за публично, както и със снабдяването от заветниците с констативен нотариален акт №138/1993г. за собственост на имота на основание същото завещание.
Даденото от въззивния съд разрешение на поставения от касатора въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280,ал.1,ал.3 ГПК. Въззивният съд е достигнал до извод, съобразен със задължителната практика на ВКС – т.3,б.”г” от ППВС №7/1973г. Съобразно разясненията, дадени с ТР№1/2009г., ОСГТК за да е налице хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, то разрешаването на повдигнатия правен въпрос следва да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. за еднообразното тълкуване на закона, което по начало е насочено към отстраняване на непоследователната и противоречива съдебна практика или към промяна на създадена вече практика, или към осъвременяване на тълкуването и с оглед изменения в законодателството и обществените условия. С оглед наличието на задължителна съдебна практика и съобразяването и от въззивния съд, не може да се приеме, че са налице сочените от касатора хипотези на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, налагащи осъвременяване на тази съдебна практика или създаване на нова практика по прилагане на цитираната законова разпоредба.
Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като няма релевантно искане.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 21.06.2011г. по гр.д. № 503/2011г. на Окръжен съд – Велико Търново.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: