6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№193
София,28.03.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 945 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, Х-ти граждански състав, постановено на 06.11.2015г. по в.гр.д.№1877/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от общината срещу И. А. А. иск за признаване за установено, че [община] е собственик на недвижим имот, представляващ масивна сграда на два етажа, построена през 1938г., находяща се в поземлен имот №1123, включен в УПИ I – градина и обществено обслужване в кв.43 по регулационния план на [населено място] с административен адрес: [населено място], [улица], със застроена площ от 250кв.м.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на Конституционния съд по въпроса имат ли гражданско процесуалните норми обратно действие при висящи заварени неприключили производства, като е приел, че нормата на чл.496, ал.2 ГПК след изменението й /ДВ.бр.49 от 29.06.2012г./ няма ретроактивно действие по отношение на заварено висящо производство за възлагане на процесния имот по проведена публична продан. Поддържа се също така, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и по въпроса може ли да се въвежда за първи път възражение по делото едва във въззивната инстанция.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба И. А. А. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице, като съображенията за това са следните:
По реда на чл.124, ал.1 ГПК [община] е предявила иск за приемане за установено по отношение на И. А. А., че посочения в исковата молба имот е нейна собственост, въпреки че с постановление за възлагане от 24.11.2011г. след провеждане на публична продан имотът е възложен на ответника.
С обжалваното решение е прието, че предявеният иск е неоснователен.
Прието е, че за събиране на вземането, което взискателят [фирма] е имал към [община] съдебният изпълнител е провел публична продан на процесния имот в периода 15.10.2011г.-15.11.2011г. и с постановление за възлагане, съставено на 24.11.2011г. имотът е възложен на И. А. А.. Прието е, че към този момент съгласно нормата на чл.496, ал.2 ГПК купувачът придобива всички права върху имота, т.е. става негов собственик, от деня на постановлението за възлагане, а не от влизането му в сила, както по-късно е изменена нормата /ДВ.бр.49/2012г., в сила от 03.07.2012г./. С оглед на това е прието, че правата на купувача следва да се преценяват с оглед действащата към момента на съставяне на постановлението за възлагане редакция, макар нормата да е процесуалноправна и според общия принцип има незабавно действие, защото следва да бъдат преценени материалноправните предпоставки за възникване на вещното право на собственост в патримониума на купувача, които веднъж възникнали и завършили със съставяне на постановлението за възлагане от 24.11.2011г. не могат да се заличат с обратна сила с изменението на процесуалния закон.
Поради това е прието, че обстоятелството, че по-късно с решение №60, взето с протокол №13/28.05.2012г. на Общинския съвет на [община] процесния имот е обявен за публична общинска собственост не може да се противопостави на правото на собственост на купувача. Прието е, че върху този извод не влияе и евентуалното плащане на цялата дължима сума, защото се твърди това да е станало след съставяне на постановлението за възлагане, съответно след внасянето на цената от купувача, което според въззивния съд не е основание за прекратяване на процедурата по глава 43 ГПК, понеже законодателят в тази глава не е уредил такава възможност.
Посочено е също така, че постановлението за възлагане е било обжалвано от длъжника, но с оплакване за занижена оценка на имотите, която жалба е оставена без разглеждане. И доколкото не се поддържа хипотеза на чл.496, ал.3 ГПК е прието, че съставеното постановление за възлагане е прехвърлило правото на собственост върху спорния имот в патримониума на И. А..
Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за правното действие и последици на постановлението за възлагане на недвижим имот с оглед действащата към момента на издаването му редакция на чл.496, ал.2 ГПК съответства на практиката на ВКС по приложението на тази разпоредба /решение №365/22.10.2012г. по гр.д.№17/2012г. на Първо ГО на ВКС/.
На практиката на ВКС съответства и даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за възможностите съдът в рамките на спор за собственост да се произнася по действителността и правните последици на постановление за възлагане на недвижим имот / решение №365/22.10.2012г. по гр.д.№17/2012г. на Първо ГО на ВКС; решение №153/12.07.2013г. по гр.д.№1317/2013г. на Второ ГО на ВКС; определение №81/20.02.2012г. по ч.гр.д.№498/2011г. на Първо ГО на ВКС; определение №683/22.10.2015г. по ч.гр.д.№4764/2015г. на Четвърто ГО на ВКС/.
Не може да бъде споделена тезата на касатора, че е налице поддържаното от него основание за допускане на касационно обжалване по въпроса имат ли гражданскоправните норми обратно действие при висящи заварени неприключили производства.
Посоченото от касатора решение №1095/27.07.2001г. на ВКС, Трето ГО по гр.д.№2486/2000г. касае съвършено различна хипотеза, а именно приложението на нормата на §6аПЗР ЗППДОбП след изменението й, обн.ДВ.бр.20/2000г., с което отпада задължението на кредиторите да уведомяват органа по чл.3 от закона за вземанията си, когато те произтичат от трудови правоотношения. В соченото решение е прието, че нормата на §6а ПЗР ЗППДОбП в редакцията й след изменението, се прилага и за висящите заварени производства, респ. за всички трудови дела, по които не са постановени влезли в сила съдебни актове. Даденото в това решение разрешение на поставения въпрос не може да намери приложение в настоящия случай, тъй като касае процесуална норма, въвеждаща срок за заявяване на материално право, а не момента, в който настъпват правните последици от вече издаден акт на съдебен изпълнител /в настоящия случай постановление за възлагане/. По същите съображения следва да се приеме за неотносимо към настоящия случай и разрешението, дадено в посоченото в изложението решение №1053/30.07.2001г. на Трето ГО на ВКС по гр.д.№1959/2000г., касаещо приложението на нормата на §39 ПЗР на ЗИД КЗОО по заварени висящи производства-тази норма регламентира реда за разглеждане на делата за установяване на трудови злополуки и професионални заболявания, а не момента, в който настъпват правните последици на актовете, издадени в производството по КЗОО.
Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че изразеното от Конституционния съд на Република България становище относно действието на гражданскоправните норми във времето, дадено в би могло да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване. На първо място по причина, че гражданскопроцесуалния закон не предвижда подобно основание за допускане на касационно обжалване. И на второ място по причина, че даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на изразеното от Конституционния съд на Република България становище /т.е. не би могло да се обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК/-в решение №14/21.12.2010г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело №17/2010г., с което е обявена противоконституционност на §18 ПЗР на Закона за изменение на Закона за Националния архивен фонд /обн.ДВ.бр.59/31.07.2010г./ е прието, че както в практиката, така и в доктрината няма противоречиво разбиране, че два вида гражданскоправни норми винаги имат обратно действие : на първо място тълкувателните, защото разкриват съдържанието на тълкуваната норма от момента на приемането й, и на второ място гражданскопроцесуалните, защото се прилагат незабавно и спрямо всички висящи дела. Становището следователно касае действието на гражданскопроцесуалните норми, приложими в исковото производство, но не и на норми, които макар да се съдържат в процесуален закон, да са материалноправни по своя характер, каквато е и нормата на чл.496, ал.2 ГПК. По отношение на такива правни норми /например нормите, касаещи придобиване правото на собственост по силата на възлагателно решение в делбеното производство/ съдебната практика категорично приема, че нямат обратно действие, а се прилагат само по дела, по които все още не са настъпили правните последици от акт, постановен въз основа на тази правна норма в старата й редакция. Ако обаче актът е вече постановен, новата редакция на нормата не намира приложение.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса може ли да се въвежда за първи път възражение по делото едва пред въззивната инстанция. Въпросът е поставен във връзка с обстоятелството, че ответникът не е направил възражение срещу твърдението на общината за обратното действие на сега действащата редакция на разпоредбата на чл.496, ал.2 ГПК в първоинстанционното производство и поддържаната от касатора теза, че в нарушение на своите правомощия въззивният съд е разгледал непредявено в сроковете по ГПК възражение и неправилно е приел, че процесуалната норма на чл.496, ал.2 ГПК няма обратно действие.
Поддържаната от касатора теза не може да бъде споделена, тъй като времевите предели на действието на една приложима в конкретен случай правна норма се определят от съда въз основа на закона независимо от обстоятелството дали е налице позоваване от която и да е от спорещите страни. В същия смисъл следва да бъде възприето и изразеното от проф.Ж. С. становище, на което касаторът се позовава, което също касае действието на процесуалния закон по висящо защитно производство, каквато характеристика изпълнителното производство няма.
В случая не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по причина, че основният въпрос по делото за възможността правата на купувача на публична продан да бъдат запазени в хипотеза, при който в периода от постановяване на възлагането да влизане в сила на възлагането длъжникът е платил /което е основание за прекратяване на изпълнителното производство/ е разрешен в съдебен акт, постановен по реда на чл.290 ГПК- Решение №19/10.08.2015г. по гр.д.№1812/2014г., Четвърто ГО на ВКС, в което е прието, че правото на собственост се придобива от деня на постановлението за възлагане, дори то да е обжалвано, което съответства на нормата на чл. 496, ал.2 от ГПК (в противен случай няма как да се запазят правата на купувача – в периода от постановяване на възлагането до влизане в сила на възлагането длъжникът може да плати и това е основание за прекратяване на изпълнителното производство, въпреки че купувачът надлежно е платил). Ако възлагането бъде отменено, тогава с обратна сила отпада и придобивното основание, от което следва, че отпадат и правата на купувача (не може да се легитимира като собственик), отпадат и правата на последващите приобретатели, тъй като никой не може да прехвърли това, което не притежава. При прекратяване на производството обаче, след постановлението за възлагане, купувачът запазва правата си (чл. 433, ал. 3 ГПК). Ретроактивно действие има само отмяната на постановлението за възлагане с акт на съда.
Поради това следва да се приеме, че касаторът не обосновава в касационната жалба и изложението към нея наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 06.11.2015г. по в.гр.д.№1877/2015г. по описа на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА [община] с ЕИК[ЕИК], с адрес : [улица], [населено място], на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на И. А. А. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.4 сумата 2000лв. /две хиляди лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: