О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
гр. София, 28.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3687 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3535/23.05.2019 г., подадена от И. В. М., чрез адвокат Б. Х., срещу решение № 85 от 12.04.2019 г. по гр. д. № 70/2019 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е отменено решение № 196 от 30.10.2018 г. по гр. д. № 41/2018 г. на Районен съд – Каварна, като вместо него е постановено друго такова, с което съдът е признал за установено по отношение на И. В. М., че към момента на одобряване със заповед № РД-18-15/29.03.2006 г. на ИД на АГКК на кадастралната карта на [населено място] С. О., П. Н. О. и С. Н. О. са собственици на отразена графично като оцветена в жълт цвят в комбинирана скица на ПИ *** и ПИ *** (приложение № 10 от заключението на вещото лице инж. К. Б.), реална част с площ от 59 кв. м от поземлен имот с идентификатор ***, заснета погрешно в пространствените предели на поземлен имот с идентификатор ***, вместо в пространствените предели на съседния поземлен имот с идентификатор ***, и несъответно на вътрешната имотна граница по координатни точки 1, 2, 3, 4 и 5 от комбинираната скица на ПИ *** и ПИ *** (приложение № 10 от заключението на вещото лице инж. К. Б.), която скица, приподписана от съда, представлява неразделна част от решението.
Въззивният съд е посочил, че по делото е предявен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, като същият има за цел да установи дали общата граница между имотите на страните е правилно отразена в кадастралната карта, съответно към кой от двата поземлени имота принадлежи площта, заключена между границата по кадастралната карта и съществуващата на място ограда. Изложил е, че при действието на кадастралния и регулационния план на населеното място от 1949 г., през 1973 г. И. В. О. била призната за собственик по наследство и давностно владение на недвижим имот – парцел *-*, кв. 58 по регулационния план на [населено място], и съответно със сключен през същата година договор се разпоредила с 1/2 ид. ч. от същия имот в полза на своя син Н. Г. О.. След разпоредителната сделка от 1973 г. от И. В. О. в полза на Н. О. и съобразно документираните в нотариален акт № 264/1973 г. уговорки за начина на разделното му ползване от прехвърлител и приобретател, парцел *-*, кв. 58 по плана от 1949 г. бил фактически поделен на две реални части, границите между които били материализирани на място чрез поставяне на ограда, а впоследствие и заснети като самостоятелни имоти. Фактическото изграждане на оградата довело до заснемането й като кадастрална граница между имотите на ищците и ответницата, а впоследствие и като регулационна такава. Съдът е приел, че извършеното кадастрално разделяне на бившия имот парцел *-*, кв. 58 и попълването на кадастралния план от 1976 г. с два новообразувани самостоятелни имота с пл. № № * и *, а впоследствие и отреждане за тях на парцели * и * в кв. 41 с плана от 1990 г., не било съобразено с правилото, че под граници на имотите по кадастралния план се разбират външни видими знаци, които разграничават собствеността на имотите върху самия терен. Въззивният съд е изложил, че при липса на доказателства за извършена делба между съсобствениците на имота, обозначен по плана от 1949 г. като парцел *-*, кв. 58 и при действието на който И. В. О. била призната за негов собственик по наследство и давностно владение, тя и наследодателят на ищците били съсобственици при равни права в имота по плана от 1949 г., респективно в двата новосъздадени имота по плановете от 1976 г. и 1990 г. Приел е, че между страните не е спорно, че те и праводателите им осъществявали след 1973 г. и понастоящем самостоятелно владение върху имотите в границите и площите на тяхното обозначаване по плановете от 1976 г. и 1990 г., както и че вътрешната имотна граница е разположена по протежението на северните стени на две сгради; материализираната на място вътрешна граница с ограда от мрежа с бетонни колове съответства на кадастралната и регулационната граница, заснети в плановете от 1976 г. и 1990 г. Съдът е визирал, че през годините нямало спорове между страните и техните наследодатели относно границите и начина на ползване, като била упражнявана фактическа власт върху имоти, представляващи самостоятелни обекти на право на собственост, а не върху реални части от тях. Предвид последното, съдът е заключил, че в случая забраната по чл. 59 ЗТСУ (отм.) не намира приложение. Приел е, че владението им било явно и необезпокоявано и продължило повече от 10 години, считано от 1973 г., поради което бил осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС и отделните имоти са притежание на страните по давност. Изложил е, че ако от един общ имот са били образувани два самостоятелни урегулирани имота, от съществено значение е кога е била прокарана вътрешната регулационна граница, къде е била ситуирана и дали в последващите регулационни планове е била предвидена промяна по отношение на тази граница. Посочил е, че по делото е установено състоянието на имотите на страните при първоначалното им урегулиране като два самостоятелни, както и последващо погрешно заснемане на вътрешната имотна граница по кадастралния план от 1999 г. Това грешно кадастрално заснемане обусловило отразяването й като регулационна граница по плана от 2001 г., възпроизведена и в кадастралната карта от 2006 г. Съдът е изложил мотиви, че с оглед на установените по категоричен начин в производството релевантни за спора факти и обстоятелства, а именно образуването на самостоятелни имоти и парцели от общ и принадлежащ на един собственик имот през 1976 г., самостоятелно владение от отделните съсобственици, осъществявано по отношение на отделните имоти в пространствените им предели и граници за периода от 1973 г. и понастоящем, съвпадащите имотни и парцелни граници по плановете от 1976 г. и 1990 г., е следвало да бъдат приети за имотни, нанесени като такива в кадастралния план от 1999 г. и регулацията от 2001 г., създадена по тях. Посочил е, че в случая не става дума за придаване на части от съседни имоти, а за кадастрална грешка, възпроизведена в регулационния план, поради което приложението на тази регулация не подлежи на изследване. Посочил е, че приложен план е налице, когато настъпят условията за превръщане на парцелните граници в имотни линии, като изключение от това правило е случаят на налична грешка в кадастралния план, която създава привидност за наличие на придаваеми по регулация части.
Въз основа на така изложеното, въззивният съд е заключил, че в случая е налице несъответствие между границата на собственост и отразената в кадастралната карта граница между имотите на ищците и ответницата, което води до извод за основателност на предявения иск. Посочил е, че с първоинстанционното решение искът е уважен, но е приел, че Районен съд – Каварна е формулирал непрецизен и неясен диспозитив по отношение на спорните 59 кв. м, които е посочил като притежание на ищците, разположени в североизточната част от имот с идентификатор ***, собственост на ответника, заснемана погрешно като част от имота на ответника. Визирал е, че спорните 59 кв. м действително принадлежат на ищците, като собственици на имот с идентификатор ***, но понастоящем и съобразно актуалното заснемане са част от имота на ответницата с идентификатор *** и именно това следва да бъде посочено в съдебния акт, за да послужи съдебно установеното наличие на грешка за отстраняването й; правилно районният съд е дал словесно и графично описание на спорните 59 кв. м, последното съобразно комбинирана скица, но не е направил същата изрично неразделна част от съдебния акт с приподписване.
Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. М. твърди, че Окръжен съд – Добрич се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, и който въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Счита решението и за недопустимо, както и за очевидно неправилно – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Относно недопустимостта на въззивното решение жалбоподателката сочи, че същото е едновременно отменително и потвърдително на решението на районния съд, като независимо от мотивите на Окръжен съд – Добрич, че искът следва да бъде уважен по други съображения и на друго основание, на практика съображенията и преценката му са същите като Районен съд – Каварна, като диспозитивът на въззивното решение повтаря диспозитива на първоинстанционното такова.
В изложението е формулиран следният въпрос, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по него липсва съдебна практика: Допустимо ли е въззивният съд да отменя първоинстанционното решение и да постановява ново със същия изход от спора в неговия диспозитив.
В изложението се твърди и че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 8/23.02.2016 г., т. 4 и т. 5, тъй като претенциите на ищците се основават на твърдения за придобивни права на оригинерно основание – въз основа на изтекла придобивна давност, което би следвало да бъде претендирано по друг съдебен ред, а не по чл. 54, ал. 2 ЗКИР.
Жалбоподателката излага и че ищците не са доказали в процеса твърденията си за придобиване на процесната площ по давност, както и за наличие на допусната грешка при изработване на кадастралната карта; позовава се на противоречие в самата искова молба, сочещи по нейно виждане на изначална необоснованост на твърденията и доводите на ищците при посочване на правната квалификация на иска, респ. на неправилна поставена от двете съдебни инстанции правна квалификация. На последно място И. М. излага, че неправилната правна квалификация е довела до очевидна неправилност на решението.
Ответниците по касационната жалба са депозирали отговор, съгласно който считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване; намират касационната жалба неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
В исковата молба И. С. О., П. Н. О. и С. Н. О. твърдят, че са собственици на дворно място, находящо се в [населено място], [улица], с площ от 695 кв. м, заедно с жилищна сграда в него. Имотът бил придобит от наследодателя им Н. Г. О. с нотариален акт № 204, том І, дело № 205/1973 г. и по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] представлява имот с идентификатор ***, с площ по скица от 622 кв. м. Сочат, че ответницата И. В. М. е собственик на съседния поземлен имот с идентификатор ***, с площ по скица от 809 кв. м, а по документи за собственост – 740 кв. м. Двата имота представлявали някога един имот – парцел *-* в кв. 58 по регулационния план на [населено място], с площ от 1 410 кв. м, собственост на И. В. О.. Последната с горепосочения нотариален акт № 204/1973 г. прехвърлила срещу задължение за издръжка и гледане на Н. Г. О. 1/2 ид. ч. от имота, като по плана на [населено място] от 1976 г. от този имот били образувани два имота – * и *. С нотариален акт № 47, том І, дело № 82/1993 г. И. В. О. прехвърлила също срещу задължение за издръжка и гледане на бащата на ответницата И. В. М. – В. Г. О., дворно място от 740 кв. м, урегулирано в парцел *-* в кв. 41 по плана на [населено място], заедно с къща. От придобиването на имота през 1973 г. наследодателят на ищците и те владеели парцел *-* в кв. 41 непрекъснато, спокойно и явно във вярно заснетите му граници по плановете от 1976 г. и 1990 г., поради което и го придобили по давност. По кадастралния план от 1999 г. и регулационния план от 2001 г. очертанията и площта на имота им, съответно границата между имотите на страните, били променени и не отговаряли на действителното положение, като реална част от имота на ищците, с площ от 65 кв. м (с форма на триъгълник, разположена на североизток и граничеща с имота им), била заснета като част от този на И. В. М.. Тази грешка била възпроизведена и в кадастралната карта на населеното място от 2006 г. Това обусловило подаване през 2016 г. от страна на наследодателя на ищците на заявление за изменение на КККР на [населено място], но поради подаване на възражение от страна на ответницата, бил постановен отказ за промяна на границата между имотите. Въз основа на така изложеното ищците молят съда да признае за установено по отношение на ответницата, че те са собственици на спорната реална част от имот, с площ от 65 кв. м, погрешно заснета по кадастралния план от 1999 г., кадастралния и регулационния план от 2001 г. и кадастралната карта от 2006 г. на [населено място] като част от имота на ответницата.
С отговора на исковата молба И. В. М. е оспорила иска по съображения за недопустимост и неоснователност на заявената претенция. Посочила е, че кадастралните планове представляват снимка на имотите, която отразява действителните им очертания към момента на изработването, като ищците не упражнили правата си да възразят срещу грешки или пропуски в кадастралния план от 1999 г. и в регулационния план от 2001 г. Оспорила е придобиването от ищците на реални части от имот по давност, предвид законовата забрана за това. Изложила е, че площта на имота й и неговите граници не били променяни.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Обжалваното решение на Окръжен съд – Добрич е валидно и допустимо.
Въззивният съд е квалифицирал правилно иска, въз основа твърденията в исковата молба, като такъв по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Действително става дума за спор за материално право между страните, но същият е предизвикан от сочената грешка при заснемане на имотите на страните в кадастралния план от 1999 г., която грешка е била възпроизведена в регулационния план от 2001 г. и в кадастралната карта от 2006 г. В резултат на грешката, спорната реална част от 65 кв. м от имота на наследодателя на И. С. О., П. Н. О. и С. Н. О. е била отразена като част от имота на И. В. М..
Не е налице твърдяната недопустимост на въззивното решение поради отмяната на първоинстанционното решение и постановяването на друго със същия диспозитив. В случая, въпреки еднаквия правен резултат от спора пред първата и втората съдебни инстанции, в диспозитивите на двете решения е налице разлика в описанието на имота, по отношение на който искът е уважен. Тъй като нормите на ГПК в подобни хипотези не предвиждат възможност решението на долната инстанция да бъде коригирано с постановяването от въззивната инстанция на диспозитив за изменението му, единствената правна възможност за Окръжен съд – Добрич е била да отмени решението на районния съд и да постанови друго, в което да опише спорния имот съобразно приетото в мотивите си.
Предвид горното, не следва да се допуска касационно обжалване по въпроса, по отношение на който жалбоподателката се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като същият, така както е зададен, не съответства на обстоятелствата по делото.
По отношение на соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на обжалваното пред ВКС решение с постановките на Тълкувателно решение № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е формулиран въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице и сочената очевидна неправилност на въззивното решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Ответниците по касационната жалба имат право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 500 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 85 от 12.04.2019 г. по гр. д. № 70/2019 г. на Окръжен съд – Добрич.
ОСЪЖДА И. В. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на И. С. О., ЕГН [ЕГН], П. Н. О., ЕГН [ЕГН] и С. Н. О., ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място], [улица], разноски по делото в размер на 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: