О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
София, 30.03.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2769/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК във връзка с пар.74 от ПЗР на З. (ДВ.бр.86/26.10.2017г.).
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №735 от 31.03.2017г., постановено по в.т.д.№5375/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о., 11 с-в, с което е обезсилено решение №38/21.07.2016г. по т.д.№4880/2013г. на Софийски градски съд, VІ-3 с-в, и е върнато делото на СГС за ново разглеждане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на разпоредбата на чл.269 ГПК. Според касатора въззивният състав не е изследвал и не се е произнесъл относно валидността на всички процесуални действия на първата инстанция, обусловени от нередовността на исковата молба. В касационната жалба се сочи, че с оглед обстоятелствената част на исковата молба, единственият път за защита на ищеца е чрез установителния иск по чл.440 ГПК. Твърди се, че първоинстанционният съд безкритично е приел искането на ищеца за изменение на иска по чл.228 ал.3 ГПК, независимо от обстоятелството, че искането съдържа недопустим за установителен иск по чл.440 ГПК осъдителен петитум. Излагат се съображения за незаконосъобразност на определението на СГС за изменение на иска при наличие на нередовна искова молба. Претендира се отмяна на въззивното решение и уважаване на иска по чл.440 ГПК, респ. – връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд на етап „поправка на исковата молба” с цел отстраняване на допуснатите от СГС процесуални нарушения.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е формулиран следния процесуалноправен въпрос, който според касатора е обусловил решаващите изводи на съда и за който се твърди, че е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/9.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК., а именно:: „Задължен ли е въззивния съд при констатирана нередовност на исковата молба и произтичащата от това грешна правна квалификация на иска, да предприеме действия по чл.129 ГПК или може да ограничи проверката си само до наведените във въззивната жалба основания за недопустимост, които касаят последващи процесуални действия, чиито порок е пряка последица от нередовността на исковата молба?”
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответника [фирма], в който се поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че поставеният от касатора въпрос е решен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на процесуалния спор като се акцентира върху недопустимостта на определението на СГС, с което е изменен иска и с което [фирма] е конституирано като ответник по делото. Претендират се разноски за касационната инстанция.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответника [фирма].
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №38/21.07.2016г. по т.д.№4880/2013г. на СГС, VІ-3 с-в, е прието за установено, че сумата от 32 092.75лв., върху която е насочено принудително изпълнение по изпълнително дело №2013790040131 на ЧСИ Р. М. с взискател [фирма] и длъжник [фирма], не принадлежи на длъжника, а е собственост на ищеца [фирма]. С обжалваното пред настоящата инстанция решение №735/31.03.2017г., по в.т.д.№5375/2016г. на Софийски апелативен съд, въззивният състав е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото на СГС за ново разглеждане.
Във въззивното решение е изложена следната хронология на процесуалните действия на съда и на страните при разглеждане на делото пред първата инстанция:
1.) първоинстанционното производство е образувано по предявен от ищеца [фирма] против ответника [фирма] иск с правно основание чл.55 ЗЗД за връщане на получена без правно основание сума – грешно преведена, като в исковата молба е посочено, че на 01.08.2013г. ищецът е извършил банков превод по фактура №000000038/02.07.2013г., но вместо на доставчика му по фактурата – [фирма], сумата била преведена на ответника [фирма]. Според обстоятелствената част на исковата молба сметката на ответника била запорирана на 01.08.2013г. със запорно съобщение на ЧСИ Р. В. по изпълнително дело с взискател [фирма] и длъжник [фирма] като в петитума на исковата молба се претендира осъждането на ответника [фирма] да възстанови на ищеца погрешно преведената сума в размер на 32 092.75лв.
2.) с молба от 08.11.2013г. ищецът [фирма] на основание чл. 228 ал.3 ГПК е поискал изменение на иска като моли да бъдат конституирани като ответници [фирма] и ЧСИ Р. В.. С молбата по чл.288 ал.3 ГПК, освен конституирането на нови ответници, се иска от съда да признае за установено по отношение на тримата ответници – [фирма], [фирма] и ЧСИ Р. В., че имуществото върху което е насочено изпълнение в размер на сумата от 32 092.75лв. по образуваното изпълнително дело, не принадлежи на длъжника [фирма], а на ищеца [фирма], както и да осъди този от ответниците, в чиято банкова сметка се намира сумата, да я заплати на ищеца [фирма].
3.) с определение от 14.01.2014г., постановено на основание чл. чл.228, ал.3 ГПК, първоинстанционният съд е конституирал като ответници по делото [фирма] и ЧСИ Р. В..
4.) с молба от 10.01.2014г. – след дадени от съда на 03.12.2013г. указания по повод предмета на иска, ищецът [фирма] е уточнил, че искът е с правно основание чл. 440, ал.1 от ГПК.
5.) с определение от 22.01.2015г. съдът е конституирал отново като ответник [фирма], но е оставил без уважение искането за конституиране на ЧСИ Р. В. (вече конституирана на 14.01.2014г.), като е приел, че е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.440 ал.1 във вр. с чл.124 ал.1 предл.1 ГПК за сумата от 32 092.75лв.
Въз основа на така изложената хронология на процесуалните действия в първата инстанция въззивният състав е приел, че първоначално предявеният осъдителен иск по чл.55 ЗЗД против ответника [фирма] е бил изменен в отрицателен установителен иск с правно основание чл.440 ал.1 във вр. с чл.124 ал.1 предл.1 ГПК, като освен против първоначалният ответник искът е бил насочен (поради естеството му) и против [фирма] . Според апелативния съд разгледаният от СГС отрицателен установителен иск с правно основание чл.440 ал.1 във вр. с чл.124 ал.1 предл.1 ГПК, е с различно от пърноначално заявеното основание – осъдителен иск за неоснователно обогатяване по чл.55 ЗЗД, т.е., според съда е налице различие както в правопораждащия факт, така и в съдържанието на спорното право. Въззивният състав е посочил, че уреденият с нормата на чл.440 ГПК иск е специален, който осигурява защитата на всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, поради което е недопустимо изменение на осъдителен иск за неоснователно обогатяване по чл.55 ЗЗД в иск по чл.440 ГПК с различен предмет и страни. В заключение апелативният съд е обосновал извода, че като се е произнесъл по непредявен иск, първоинстанцинният съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено, а делото да бъде върнато за ново разглеждане на СГС за произнасяне по иска, с който е сезиран.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Формулираният от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправен въпрос: „Задължен ли е въззивния съд при констатирана нередовност на исковата молба и произтичащата от това грешна правна квалификация на иска, да предприеме действия по чл.129 ГПК или може да ограничи проверката си само до наведените във въззивната жалба основания за недопустимост, които касаят последващи процесуални действия, чиито порок е пряка последица от нередовността на исковата молба?”, не е обусловил решаващите изводи на съда и като такъв не обосновава наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Нито първоинстанционния съд, нито въззивният състав, са констатирали нередовност на исковата молба, с която е предявен осъдителния иск от [фирма] против [фирма] с правно основание чл.55 ЗЗД, което твърдение на касатора е включено в цитирания въпрос като предпоставка за необходимост от предприемане на действия по чл.129 ГПК. Решаващият аргумент на апелативния съд да приеме недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск е свързан с извода във въззивното решение, че допуснатото от СГС изменение от осъдителен иск по чл.55 ЗЗД в установителен иск по чл.440 ГПК по реда на чл.228 ГПК с промяна на предмета и на страните по спора, е незаконосъобразно. В тази връзка поставеният от касатора въпрос е неотносим към решаващия извод на въззивния състав и не съставлява значим въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, съобразно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от това следва да се отбележи, че постановките в т.5 от Тълк. решение №1/9.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК, (на които се позовава касатора като основание за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК), са неотносими за конкретния процесуален спор, доколкото същите касаят правомощията на касационната инстанция за обезсилване на въззивното решение при констатирана от нея нередовност на исковата молба, а не за отмяна на въззивно решение, с което е обезсилено като недопустимо първоинстанционно решение и делото е върнато за ново разглеждане.
На основание чл.81 ГПК касаторът следва да бъде осъден за заплати на [фирма] направените от ответното дружество разноски за касационната инстанция в размер на 1 500лв., съобразно отразеното плащане в представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение №735 от 31.03.2017г., постановено по в.т.д.№5375/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о., 11 с-в.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място],[жк]бл.120 вх.В да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], район „В.”,[жк][жилищен адрес] сумата 1 500лв. /хиляда и петстотин лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: