О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
София, 07.03.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ : Евгений Стайков
Галина Иванова
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 1746/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Х. Г. Г. против решение №103 от 6.03.2015г., постановено по в.гр.д. №1212/2014г. по описа на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено решение №1705 от 13.11.2014г. по гр.д.№3769/2014г. на Плевенски районен съд.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и че е необосновано. Твърди се, че от събраните по делото доказателства не се установява, че процесният товарен автомобил е собственост на трето лице като предпоставка за разваляне на договора по реда на чл.189 ал.1 ЗЗД. Сочи се, че в тежест на ищеца е доказването на обстоятелствата за наличие на евентуална евикция при продажба на чужда вещ, което ищецът не е сторил в хода на производството. Същевременно се излагат съображения за допуснато нарушение на процесуалните правила от страна на първоинстанционния съд, свързано с неизготвянето на доклад по чл.146 ал.1 ГПК, нарушение, което не е било отстранено и от въззивния състав. На последно място се посочва, че въззивният състав в нарушение на чл.236 ал.2 ГПК не е изложил собствени мотиви относно преценката на доказателствата и на защитните тези на страните.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси, за които твърди, че е налице допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК: 1.„Допустимо ли и е съдът да приеме, че приложеното постановление на прокуратурата е достатъчно, за да се приеме, че са установени правата на третото лице върху вещта?” и 2.”Допустимо ли е правата на трето лице върху вещта да се „удостоверяват” от приложеното постановление на прокуратурата и може ли за наличието им съдът да прави косвени изводи, след като няма преки доказателства за това, че процесната вещ принадлежи изцяло на трето лице?”. Касаторът поставя и два въпроса, за които сочи наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а именно: „Представлява ли съществено процесуално нарушение на съда липсата на доклад, който да отделя спорното от безспорното, да дава указания за това, кои са подлежащите на доказване факти и обстоятелства и чия е тежестта на доказване на тези факти и длъжен ли е въззивният съд да отстрани това нарушение на първоинстанционния съд?” – въпрос, за който се твърди, че е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №458/23.11.2011г. по гр.д.№73/2011г. на ВКС, І г.о., решение №886/13.12.2010г. по гр.д.№1553/2009г. на ВКС, І г.о., решение №28/12.11.2012г. по т.д.№1012/2011г. на ВКС, ІІ т..о. и „Задължен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви в решението си и може ли да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, когато те са непълни?” – въпрос, който според касатора е решен в противоречие с ТР №1/4.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ВКС, ОСГК.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. Сочи се, че поставените от касатора въпроси не са от значение за изхода на конкретния правен спор, нито са решени в противоречие с практиката на ВКС. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на жалбата с оглед липсата на касационните основание по чл.281 т.3 ГПК за отмяна на обжалваното решение.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение на Плевенски окръжен съд е потвърдено изцяло първоинстанционното решение на Плевенски районен съд, постановено по гр.д.№3769/2014г гр.д.№807/2014г., с което ответникът Х. Г. е осъден да заплати на [фирма] общо сумата 24 169 лв., от която 23 700 лв. – заплатената продажна цена по договор за покупко-продажба на МПС от 5.11.2013г., 324.12 лв. – заплатена нотариална такса по договора, 80 лв. – заплатен данък за придобиване на МПС, 31 97 лв. – заплатен данък МПС, 23.05 лв. – заплатена застрахователна премия по застраховка „гражданска отговорност”, 10 лв. – разходи за седмична винетка, както и да му заплати законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 19.08.2014г. до окончателното изплащате на сумата.
В атакуваното пред настоящата инстанция решение въззивният състав е приел за установено, че на 5.11.2013г. между страните по делото е сключен договор за продажба с нотариална заверка на подписите на товарен автомобил „Мерцедес С. 216 Ц.”, въз основа на който ищецът [фирма] като купувач е заплатил на ответника Х. Г. уговорената продажна цена от 23 700 лв. Прието е за установено, че във връзка със сключения договор, ищецът е направил претендираните от него разноски за нотариална такса, данъци, застраховка и винетка. Посочено е, че съдът приема за установено, че процесният товарен автомобил е бил обявен за издирване по сигнал за издирване на автомобила, въведен в Ш. информационна система /ШИС/ на 12.06.2013г., както и че на 6.11.2013г. дружеството е предало процесния автомобил на служител на ІV-то РПУ с протокол за доброволно предаване на вещи по чл.69а ал.2 ЗМВР.
Във въззивното решение е отразено, че според приетото по делото като доказателство Постановление от 21.12.2013г. на Софийска градска прокуратура, автомобилът е бил обявен за издирване в ШИС с шенгенски идентификатор от Република Франция като за собственик на автомобила е обявено лицето А. С.. След предаване на автомобила на органите на МВР, е бил уведомен Сектор S. Д.. В хода на проверката е било установено, че Х. Г. е закупил автомобила от Е. Й., който от своя страна е закупил същия във Франция от фирма „Е.”-гр.А. сюр С.. Първоначалната регистрация на автомобила в България е от 4.06.2013г. /преди въвеждането на сигнала в ШИС/. След като е установено чрез експертиза, че не е правено изменение на номера на рамата на автомобила, българските власти са информирали Бюро S. Франция, че в 30-дневен срок френските власти могат за изпратят молба за правна помощ или друго волеизявление, в което се съдържа информация отнасяща се по въведения и/или потвърдения сигнал, съдържаща изрично искане за връщане на вещта. В отговор S. Франция е информирало съответния сектор в България, че собственик на автомобила е А. С. и той е заинтересован от връщането на вещта, което съставлява изрично волеизявление за връщане на вещта.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск е уважен изцяло, въззивният състав е приел, че от събраните по делото доказателства в достатъчна степен са установени правата на трето лице върху вещта по смисъла на чл.189 ал.1 ЗЗД, което обуславя правото на купувача да развали договора и да претендира връщане на цената и направените разноски по договора и по поддържането на вещта. Според въззивният съд при посочените обстоятелства купувачът не е бил длъжен да предприема допълнителни действия да брани правото на собственост върху закупения автомобил от третото лице, което е обявило автомобила за издирване и от името на което е направено искане за връщане на вещта чрез органите, обслужващи ШИС. В обжалваното решение е прието, че договорът е развален с подаването на исковата молба, съдържаща изявление в този смисъл.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставените от касатора въпроси: 1.„Допустимо ли и е съдът да приеме, че приложеното постановление на прокуратурата е достатъчно, за да се приеме, че са установени правата на третото лице върху вещта?” и 2.”Допустимо ли е правата на трето лице върху вещта да се „удостоверяват” от приложеното постановление на прокуратурата и може ли за наличието им съдът да прави косвени изводи, след като няма преки доказателства за това, че процесната вещ принадлежи изцяло на трето лице?” не отговарят на характеристиката на въпроси по чл.280 ал.1 ГПК като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/2010г. от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009 на ВКС,ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посочените два въпроса са свързани именно с възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждането на постановлението като доказателство по делото и имат значение за правилността на решението. Доколкото Постановлението на СГП от 21.12.2013г., /с което е постановено процесната вещ да бъде предадена на лицето, посочено от компетентните власти на държавата, въвела сигнала/, е допустимо доказателствено средство, ползващо се с доказателствена сила, въпросите относно неговата конкретната доказателствена стойност за конкретния спор /кои факти се установяват с това доказателство и в каква степен/, са въпроси, свързани с обосноваността на решението, която не може да бъде предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Не следва да се допуска касация на обжалваното решение и във връзка с въпроса: „Представлява ли съществено процесуално нарушение на съда липсата на доклад, който да отделя спорното от безспорното, да дава указания за това, кои са подлежащите на доказване факти и обстоятелства и чия е тежестта на доказване на тези факти и длъжен ли е въззивният съд да отстрани това нарушение на първоинстанционния съд?”. Въпреки, че настоящият състав споделя виждането на касатора, че докладът, направен от първоинстанционния съд е непълен с оглед липсата на разпределяне на доказателствената тежест, недостатък, който не е отстранен и от въззивния състав, поставеният въпрос не се явява обуславящ за правния спор по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Несъмнено е, че с оглед правилото на чл.154 ал.1 ГПК в тежест на ищеца по иска по чл.189 ал.1 ЗЗД е да докаже, че вещта принадлежи на трето лице. Независимо, че в доклада по чл.146 ал.1 ГПК първоинстанционния съд не е указал на ищеца, че нему принадлежи доказателствената тежест за установяване на посоченото обстоятелство, както първоинстанционният съд, така и въззивният съд са приели, че предявеният иск е доказан. В тази връзка липсата на указание как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите за доказване факти, може да бъде предпоставка за допускане на касационно обжалване, в случаите, когато съдът е приел, че ищецът не е установил фактите, на които основава своите искания, респ., че ответникът не е установил фактите, на които основава своите възражения. В случая допуснатото процесуално нарушение от въззивния съд, не се е отразило върху доказването на обстоятелствата, които са в тежест на ищеца, поради което поставеният въпрос не е значим за изхода на делото. Следва да се има предвид, че твърдението в касационната жалба, че неправилно въззивният съд не е уважил искането на касатора /въззивник/ за изискване и прилагане наДП ЗМ-1564/2014г., не е свързано с допуснатата непълнота в доклада, а е въпрос относно наличието на предпоставката по чл.266 ал.2 т.2 ГПК за представяне на доказателства пред въззивната инстанция /искането е направено с оглед твърдение на въззивника, че след приключване на делото пред първата инстанция, въззивникът е уведомен, че автомобилът е на паркинг във В./.
Не може да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване и с оглед поставения от касатора въпрос: „Задължен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви в решението си и може ли да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, когато те са непълни?” . Въпроса се основава на твърдението на касатора, че въззивният съд не е изготвил собствени мотиви и че е препратил изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, които от своя страна са непълни. Въпреки, че въззивният състав е направил препращане по чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, във въззивното решение са обсъдени събраните по делото доказателства и доводите на страните и са изложени мотиви относно релевантните за спора факти. В тази връзка поставеният от касатора процесуалноправен въпрос не е обуславящ за изхода на спора.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускането на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените от касатора допълнителни основания за това. Не следва да се присъждат разноски в полза на ответното дружество, тъй като с отговора на касационната жалба не са представени доказателства за направени разходи във връзка с касационното обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №103 от 6.03.2015г., постановено по в.гр.д. №1212/2014г. по описа на Плевенски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :