3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
София, 07.03.2018г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести март две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Светла бояджива
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №3974/2017г.по описа на Върховния касационен съд
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 15.06.2017г. по гр.д.№383/2017г на АС София, с което е уважен частично иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ.
Жалбоподателят –ПРБ , чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението , в частта му с която е уважен предявения иск, са разрешени правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Жалбоподателят М. А. И., чрез процесуалния си представител поддържа в частта му с която е отхвърлен предявения иск, са разрешени правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е отхвърлил иска на М. А. И. срещу П РБ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на повдигнато незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.195, ал.1 НК, за разликата от 11 000 /единадесет хиляди/лв. до 35 000/тридесет и пет хиляди/лв., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част до пълния размер от 50 000 лева.
Установено е, че на ищеца-жалбоподател М. И. е било повдитнато обвинение за престъпление по чл.195, ал.1 НК, по което същия е бил оправдан с влязла в законна сила присъда, което е основание да бъде ангажирана отговорността на държавата, чрез нейните органи – прокуратура.
Съдът е взел предвид факта, че в рамките на цялото наказателно производство ищецът е бил с най-леката мярка за процесуална принуда „Подписка”, която му е била определена от разследващите органи, както и че наказателното производство е приключило с влязъл в законна сила акт на съда след около 11г., който не може да се определи като разумен срок по смисъла на чл.6 КЗПЧОС.
Съдът е посочил, че не се установява твърдяната популярност на пострадалия в бизнес средите, който по време на повдигане на обвинението е работил като шофьор, както и че се опровергава твърдяната причинна връзка между незаконните действия на прокуратурата и влошеното здравословно състояние. Следва да се отчете и обстоятелството, че на 14.10.2005г. на ищеца е било повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, което е било по-тежко наказуемо от процесното, и е приключило през 2010г. Съобразен е и факта, че в рамките на съдебната фаза на процеса не е била постановявана осъдителна присъда по отношение на ищеца. Последният е бил оправдан на първа инстанция и присъдата на наказателния съд не е била протестирана от прокуратурата. Съдът е счел, че в полза на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение, което да бъде адекватно на претърпените морални страдания в размер на 11 000лв.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК П РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за преценка на всички доказателства и за точното приложение принципа на справедливостта при обезщетяване на неимуществените вреди от незаконно наказателно преследване съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК, /ред. Дв.в бр.47/2009/ за допускане на касационно обжалване. Представя решения на състави на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД.
Жалбоподателят М. А. И., в изложение по чл.284, ал.3 ГПК, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора:за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, от значение за спора и точното приложение на чл.52 ЗЗД. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК /ред. Дв.в бр.47/2009/ за допускане на касационно обжалване. Представя решение на състави на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД.
С оглед данните по делото и изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и по двете жалби, на сочените в тях основание. Поставените за разглеждане въпроси са относими към преценката за “справедливото” обезщетяване на неимуществените вреди от незаконно наказателно преследване. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите от незаконните действия на правозащитните органи. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС / по смисъла на т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г., решение от 09.06.2010г. по гр.д.№1091/2009г. на ВКС и решение от 20.12.2010г. по гр.д.№1889/2009г. на ВКС.
В съответствие с практиката на ВКС съдът е дал отговор и на въпроса за задължението на съда да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доказателства по делото. В трайната и задължителна съдебна практника на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 год., по гр.д.№ 1413/ 2009 год. на IV-то г.о., от 24.03.2010 год., по гр.д.№ 47/2009 год., от 12.10.2010 год., по гр. д. № 1246/2009 год. на IV-то г.о. и от 08.11.2011 год., по т. д.№ 823/2010 год. на II т.о. и др., касационната инстанция е подържала, че въззивният съд, като съд по същество на спора, следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи.
С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и по двете жалби на сочените в тях основания.
С оглед изхода по спора на страните не следва да се присъждат разноски пред настоящата инстанция.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 15.06.2017г. по гр.д.№383/2017г на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: