О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
гр. София, 10.04.2009 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми април през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 67 по описа за 2009г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Г. С. от гр. С. чрез процесуалния му представител адв. И срещу решение № 147 от 09.07.2008г. по гр. д. № 815/2007г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав в частта, с която е отменено решение от 31.01.2007г. по гр. д. № 1390/2005г. на Софийски градски съд, ГК, І отд., 4 състав в частта, с която предявеният от „Ц” АД, гр. С. срещу Г. Г. С. иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД е отхвърлен и в частта за разноските и ответникът Г. Г. С. е осъден да заплати на „Ц” АД, гр. С. на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД сумата 24 842,33 лв. – получена без основание на 06.03.2003г., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2005г. до окончателното изплащане и 2 134,10 лв. – разноски пред двете инстанции.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано със следните твърдения: посочването на различна правна квалификация от първоинстанционния и въззивния съд са основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК; в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд не е обсъдил съществено и неоспорено от другата страна доказателство, а именно вносна бележка № D00062 от 27.12.2002г. за внесена от ответника /касатора/ сума в размер 24 842,33 лв. на депозит в ЦКБ АД – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; съдът не е приложил точно, както материалния, така и процесуалния закон, което според касатора е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответникът „Ц” АД, гр. С. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че същата е недопустима, като изложените основания са извън приложното поле на касационното обжалване, тъй като касаторът не е посочил на кои решения на ВКС противоречи обжалваното решение, не е посочил и представил влезли в сила решения, които да противоречат на обжалвания въззивен съдебен акт и които да установяват противоречива съдебна практика. Изложени са и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в предвидения в чл. 283 от ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въпреки редовността на касационната жалба от външна страна, настоящият съдебен състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС /т. 1/, решаван противоречиво от съдилищата /т. 2/ или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /т. 3/. Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и от който зависи изходът на делото. Той следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е винаги специфичен по делото.
При постановяване на въззивното решение Софийски апелативен съд е приел, че първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, но тъй като се е произнесъл именно по предявените факти, решението му не е недопустимо, не подлежи на обезсилване и спорът следва да се разгледа и реши по същество от въззивната инстанция по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. В подкрепа на този извод са изложени съображения, че квалификацията на спорното право се определя от твърденията на ищеца и ако съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешна правна норма, не се касае до произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон и въззивният съд следва да реши спора по същество.
Обсъждайки събраните доказателства, въззивният съд е приел, че съгласно договор за покупко-продажба на „К” АД в несъстоятелност и анекс № 1 към него „ЦКБ” АД е поела задължението за удовлетворяване на включените в списъка на кредиторите на „К” АД в несъстоятелност кредитори по чл. 95, ал. 1, т. 5 от ЗБ в размер на 72,04%, в който списък е включен и ответникът с вземане към банката в размер 34 484,08 лв. В изпълнение на задължението си ищецът разкрил обща сметка в клон София с № 4* от която сметка на 27.12.2002г. изплатил на Г. С. сумата 24 842,33 лв., представляващи 72,04% от вземането на С. към „К” АД /н/.становено е, че същия ден на 27.12.2002г. между „ЦКБ” АД – клон София и Г. С. е сключен договор за срочен влог в национална валута, открита му е сметка № 202455110/1614024555114, по която С. внесъл сумата от 24 842,33 лв. – срочен влог за 1 месец, като на същата дата е изтеглил от дебитната сметка сумата 400 лв. и са останали по дебитната сметка 24 442,33 лв. От 27.01.2003г. в „ЦКБ” АД е въведен нов програмен продукт и общата сметка № 4* е трансформирана в сметка 4594 806 000 1000024202 00 – Различни разчети с клиенти на „К” АД. От тази обща трансформирана сметка, а не от дебитната сметка на ответника по иска с № 202455110/1614024555114 на 06.03.2003г. на Г. С. като пълномощник на Г. С. е изплатена сума в размер на 24 842,33 лв. При тази фактическа обстановка въззивният съд е направил извод, че изплатената на 06.03.2003г. на Г. С. като пълномощник на Г. С. сума 24 842,33 лв. е изплатена без основание, тъй като тази сума вече е била изплатена на 27.12.2002г. Констатирано е, че на 06.03.2003г. Г. С. е внесъл в „ЦКВ” АД сумата от 20 000 лв. с посочено основание откриване на депозит.
Касаторът не е формулирал съществените материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според него са решени в противоречие с практиката на ВКС, респективно са решавани противоречиво от съдилищата или са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. С оглед данните по делото и доводите на касатора съществените правни въпроси са процесуални: 1/ може ли въззивният съд да квалифицира иска на друго правно основание, различно от посоченото от първоинстанционния съд; 2/ допустимо ли е въззивното решение, ако първоинстанционният съд е разгледал предявения иск, но е посочил неправилна правна квалификация; 3/ обсъдени ли са всички събрани доказателства и в частност вносна бележка № D00062 от 27.12.2002г. за внесена от ответника /касатора/ сума в размер 24 842,33 лв. на депозит в „ЦКБ” АД.
Първите два въпроса не са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Безпротиворечива и трайно установена е практиката на ВКС, че правното основание на иска се определя, както от първоинстанционния съд, така и от въззивната инстанция въз основа на правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба, твърдените от него факти и обстоятелства. Чрез релевираните факти и обстоятелства ищецът очертава спорното материално субективно право, което съставлява предмета на делото. Въззивният съд е длъжен да квалифицира правното основание на предявения иск, от една страна, за да извърши преценка за допустимостта на обжалваното решение и да прецени дали първоинстанционният съд е разгледал предявения иск, а от друга страна, да реши спора по същество, ако решението е допустимо. Когато първоинстанционният съд е обсъдил твърдените от ищеца факти и обстоятелства, но е определил неправилно правната квалификация на иска, въззивният съд е длъжен да посочи правилната правна квалификация и да разгледа спора по същество, тъй като решението не е недопустимо. В този смисъл Софийски апелативен съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е разгледал иска на предявеното основание по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД по същество, като е констатирал, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е неправилна, но тъй като СГС се е произнесъл по предявените факти, решението му не е недопустимо и не подлежи на обезсилване.
Въпросът дали са обсъдени всички събрани доказателства и в частност вносна бележка № D00062 от 27.12.2002г. за внесена от ответника /касатора/ сума в размер 24 842,33 лв. на депозит в „ЦКБ” АД касае правилността и обосноваността на обжалвания съдебен акт. Оплакванията в тази насока, съдържащи се в касационната жалба и уточняващите молби, доводите за нарушение на чл. 188 от ГПК /отм./ фактически съставляват оплакване за необоснованост и неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила /чл. 188, ал. 1 от ГПК/ и представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 3 от ГПК, а не основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато същественият правен въпрос в обжалваното въззивно решение е решаван противоречиво от съдилищата. Разпоредбата визира влезли в сила противоречиви решения по идентичен материалноправен или процесуалноправен въпрос на различни съдилища, включително и на отделни състави на ВКС. Представените от касатора решение № 1488/08.11.1999г. по гр. д. № 814/1999г. на ВКС, V г. о., решение № 189/14.07.2005г. по гр. д. № 2219/2003г., ВКС, ІV гр. о., решение № 228/14.02.2002г. по гр. д. № 1046/2001г. на ВКС и решение № 1444/04.11.1999г. по гр. д. № 753/1999г., ВКС, V г. о. не установяват противоречива съдебна практика по съществените за спора горепосочени процесуалноправни въпроси.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато същественият правен въпрос в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Точното прилагане на закона е във връзка с развитието на правото, а развитие на правото ще бъде налице, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, на непълни и неясни правни норми с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата или когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто не е настоящият случай. По съществените процесуални въпроси има формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, ВКС на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 147 от 09.07.2008г. по гр. д. № 815/2007г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.