5
определение по гр.д.№ 173 от 2012 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
София, 16.03.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четиринадесети март две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 173 по описа за 2012 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Р. Д. против решение от 15.11.2011 г. по в.гр.д.№ 423 от 2010 г. на Шуменския окръжен съд в частта му, с която е потвърдено решение № 12 от 12.02.2010 г. по гр.д.№ 1796 от 2009 г. на Шуменския районен съд за осъждане на Г. Р. Д. на основание чл.108 от ЗС да предаде на Р. К. Г., И. Г. П. и П. Н. А. апартамет № 78, находящ се в [населено място], [улица], бл.Е.-8, вх.4, ет.5.
В касационната жалба се твърди, че решението на Шуменския окръжен съд е недопустимо и неправилно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК като основания за допускане на касационно обжалване са посочени чл.280, ал.1,т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Твърди се, че е налице противоречие на решението със задължителна и незадължителна практика на ВКС /определение № 16 от 15.02.2011 г. по ч.гр.д.№ 67 от 2011 г. на ВКС, ГК, определение № 211 от 15.04.2011 г. по ч.гр.д.№ 198 от 2011 г. на ВКС, Трето г.о., определение № 645 от 30.06.2009 г. по гр.д.№ 611 от 2009 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 310 от 30.07.2010 г. по гр.д. № 1086 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., ППВС № 1 от 13.07.1953 г./ и че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото би било произнасянето на ВКС по следните правни въпроси: 1. Допустимо ли е при разглеждане и решаване на делото да вземе участие съдия, който е разглеждал спора по същество, 2. Допустимо ли е само въз основа на отбелязване на решението по исковата молба да се прави извод, че тя е била вписана, 3. Когато съдът се произнася по въпроса за поредността на вписванията, трябва ли да извърши констатация кога е направено всяко от тях, 4. Длъжен ли е съдът да укаже на страната, че не сочи доказателства за някои от фактите /кога е вписана исковата молба по иска с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД, предявена от Ч. и кога Д. е предала владението на процесния апартамент на Ч./, 5. Длъжен ли е съдът да изложи обосновани и безпротиворечиви мотиви и да обсъди всички доказателства, оплаквания и доводи на страните, 6. Може ли съдът да изследва непредставено доказателство /в случая искова молба по чл.26 от ЗЗД и искова молба по чл.19, ал.3 от ЗЗД/, 7. Допустимо ли е служебно да се повдига спор за достоверността и датата на документ /искова молба по чл.26 от ЗЗД и искова молба по чл.19, ал.3 от ЗЗД/, който не е представен по делото.
В писмен отговор от 09.02.2012 г. ответниците по касационната жалба оспорват същата.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да потвърди решението на първоинстанционния съд по иска с правно основание чл.108 от ЗС, въззивният съд е приел, че ищците по делото Р. К. Г., И. Г. П. и П. Н. А. са собственици на процесия апартамент по наследство от бившия собственик М. Т. С. и че ответницата Г. Р. Д. ползва този апартамент без основание, тъй като договорът, на който основава правата си /договор от 10.03.2005 г., сключен между М. С. и Г. Д. договор за прехвърляне на процесния апартамент срещу задължение за издръжка и гледане/ е обявен за нищожен с влязло в сила между страните съдебно решение по гр.д.№ 75 от 2007 г. на Шуменския окръжен съд. Във връзка с представеното от ответницата съдебно решение от 25.11.2009 г. по гр.д.№ 809 от 2009 г. на Шуменския районен съд за обявяване за окончателен на предварителен договор от 20.04.2005 г., сключен между ответницата Г. Р. Д. и С. Б. Ч. за прехвърляне на спорния апартамент, решаващите мотиви на въззивния съд са, че това доказателство не изключват правото на собственост на ищците върху имота, тъй като прехвърлителят по предварителния договор от 20.04.2005 г. Г. Д. не е била собственик на имота, поради което и постановеното съдебно решение за обявяване на този договор за окончателен не е довело до придобиване на правото на собственост от С. Ч..
Съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.гр.д.№ 1 от 2009 г. на О. на ВКС, общо основание за допускане на касационното обжалване е посочването от касатора на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК- такива, които са от значение за делото и въз основа на които съдът е формирал правните си изводи при разрешаване на спора. В случая болшинството от посочените от касатора въпроси не са такива по чл.280, ал.1 от ГПК:
Първият поставен въпрос /допустимо ли е при разглеждане и решаване на делото да вземе участие съдия, който е разглеждал спора по същество/ е напълно неотносим към настоящия спор за собственост по чл.108 от ЗС, при който съдиите, постановили въззивното решение, не са участвали в разглеждането на същия спор по същество. Двама от тях са участвали в разглеждането на дело между същите страни, касаещо друг спор- за прогласяване на нищожност на сключен между тях договор. В този смисъл посочените от касатора определения № 16 от 15.02.2011 г. по ч.гр.д.№ 67 от 2011 г. на ВКС, ГК и № 211 от 15.04.2011 г. по ч.гр.д.№ 198 от 2011 г. на ВКС, Трето г.о. са напълно неотносими към делото.
Вторият, третият, шестият и седмият поставени от касатора въпроси /допустимо ли е само въз основа на отбелязване на решението по исковата молба да се прави извод, че тя е била вписана; когато съдът се произнася по въпроса за поредността на вписванията, трябва ли да извърши констатация кога е направено всяко от тях; може ли съдът да изследва непредставено доказателство /в случая искова молба по чл.26 от ЗЗД и искова молба по чл.19, ал.3 от ЗЗД/ и допустимо ли е служебно да се повдига спор за достоверността и датата на документ /искова молба по чл.26 от ЗЗД и искова молба по чл.19, ал.3 от ЗЗД/, който не е представен по делото/ също не са въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 от ЗЗД, тъй като не са формирали решаващите правните изводи на съда при постановяване на решението по спора за собственост. Тези въпроси касаят действието на вписването на исковите молби и конкуренцията между вписани актове, които въпроси не са от значение за разрешаване на спора по настоящото дело: В случая не се касае за конкуренция на вписванията по смисъла на чл.113 от ЗС /тъй като няма две сделки за прехвърляне на собственост върху имот от собственика на двама различни приобретатели/, нито за защитно действие на вписването на исковата молба по иска с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД /тъй като няма прехвърляне на собственост върху имота-предмет на предварителния договор на трето лице след вписване на исковата молба по чл.19, ал.3 от ЗЗД/, а за прехвърляне на имот от несобственик на трето лице с решение по чл.19, ал.3 от ЗЗД, което прехвърляне във всички случаи не може да се противопостави на действителния собственик на имота, независимо от това дали исковата молба по делото по чл.19, ал.3 от ЗЗД е била вписана и кога е извършено това вписване- преди или след завеждането на исковата молба за прогласяване на нищожността на сделката, с която се легитимира прехвърлителя по предварителния договор. Извън гореизложеното следва да се посочи, че съдът въобще не е бил длъжен да се произнася по въпросите, касаещи предварителния договор и съдебното решение по чл.19, ал.3 от ЗЗД и действието на вписването на исковите молби и решения по чл.26 от ЗЗД и чл.19, ал.3 от ЗЗД, тъй като доводите на ответницата, свързани с тези доказателства /че имотът е придобит от трето лице по силата на съдебното решение по чл.19, ал.3 от ЗЗД и че вписването на исковата молба по иска с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД изключва правата на ищците върху процесния имот/ не са били заявени от ответницата нито в отговора на исковата молба, нито в първото по делото заседание, а предарителният договор и исковата молба по чл.19, ал.3 от ЗЗД въобще не са били представени по делото.
По четвъртият поставен от касаторката въпрос /длъжен ли е съдът да укаже на страната, че не сочи доказателства за някои от фактите /кога е вписана исковата молба по иска с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД, предявена от Ч. и кога Д. е предала владението на процесния апартамент на Ч./ не е посочена противоречива съдебна практика. Посоченото решение № 310 от 30.07.2010 г. по гр.д. № 1086 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о. е в съответствие с приетото в обжалваното решение- че задължението на съда по чл.146, ал.2 от ГПК да дава указания относно това кои са подлежащите на доказване факти се отнася само до факти, на които страната се е позовала в съответните процесуални срокове. В конкретния случай с определение от съдебно заседание от 12.01.2010 г. първоинстанционният съд е указал на страните кои са подлежащите на доказване факти с оглед твърденията на ищеца в исковата молба и на ответника в отговора му и в съдебното заседание, както и чия е тежестта на доказване. Тъй като в отговора на исковата молба и в първото по делото редовно съдебно заседание ответницата въобще не е оспорила твърдението на ищците, че владее процесния имот и не е заявила възражение, касаещо дейстието на вписването на исковата молба по чл.19, ал.3 от ЗЗД, съдът не е бил длъжен да й дава указания, че тези факти са недоказани. Поради това не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Тъй като по поставения от касатора въпрос вече има постановена задължителна практика на ВКС- решения по чл.290 от ГПК /например посоченото от самата касаторка решение по гр.д.№ 1086 от 2009 г. на ВКС/ и тъй като към настоящия момент не са настъпили промени в законодателството или в обществените отношения, които да налагат промяната на тази практика, не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, така както бе разяснено това в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.гр.д.№ 1 от 2009 г. на О. на ВКС.
По петия въпрос /длъжен ли е съдът да изложи обосновани и безпротиворечиви мотиви и да обсъди всички доказателства, оплаквания и доводи на страните/ също не е посочена противоречива съдебна практика. Посоченото определение № 645 от 30.06.2009 г. по гр.д.№ 611 от 2009 г. на ВКС, Четвърто г.о. не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.1 или т.2 от ГПК, тъй с него не са разрешени правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК- това определение е постановено в производство по чл.288 от ГПК, в което ВКС не се произнася по материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, а разрешава само един въпрос- дали е налице основание за допускане на касационно обжалване на конкретно съдебно решение. Посоченото ППВС № 1 от 13.07.1953 г. за формата и съдържанието на присъдата и решението е неотносимо към настоящия случай, тъй като е свързано с тълкуване и прилагане на норми от отменения ГПК от 1952 г., докато в настоящия случай се касае за решение, постановено по реда на новия ГПК, в сила от 2008 г., в чл.272 от който се съдържа коренно различна уредба относно това какво следва да съдържат мотивите на въззивното решение. В този смисъл не са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Шуменския окръжен съд. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, поради следното: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.02.2010 г. по т.гр.д.№ 1 от 2009 г. на О. на ВКС, това основание е налице или когато за конкретния казус няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата в случая правна норма е неясна, което налага нейното тълкуване, или когато поради промяна в законодателството или в обществените условия се налага да бъде променено едно вече дадено тълкуване на закона от ВКС. В случая по въпроса за мотивираността на решението на въззивния съд има правна уредба /разпоредбата на чл.272 от новия ГПК/, по приложението и тълкуването на тази разпоредба има постановена задължителна практика на ВКС /например решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д.№ 1413 от 2009 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр.д.№ 1246 от 2009 г. на ВКС, Четвърто г.о. и др./, обжалваното решение е съобразено с тази практика и от постановяването на тази практика до настоящия момент не са настъпили промени в законодателството или в обществените отношения, които да налагат промяната на тази практика.
Поради всичко гореизложеното касационното обжалване на решението на Шуменския окръжен съд не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 15.11.2011 г. по в.гр.д.№ 423 от 2010 г. на Шуменския окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.