5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
София, 17.04. 2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4151 от 2017 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№14347/18.08.2017г., подадена от А. А. Г. и В. Х. Г., двамата от [населено място] срещу решение №1644/11.07.2017г., постановено от Софийски апелативен съд, ГО, I състав по в.гр.д.№4575/2016г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това са отхвърлени предявените от касаторите против [фирма] /в несъстоятелност/ по реда на чл.97 ГПК/отм./ искове за установяване в отношенията между страните, че предявилите исковете лица са носители на право на строеж за мезонетен апартамент №19 на шести и седми жилищни етажи, с обща застроен площ от 140.98кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, съставляващо УПИ I-19, 20, кв.138 по плана на София, Зона Б-3, находящо се на [улица], закупено с нотариален акт 175, нотариално дело 18594/1996г. на нотариуса при СРС и в полза на дружеството е присъдена сумата от 432.09лв., представляваща направените по делото разноски.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 и ал.3 ГПК /в редакцията на ГПК, действаща към момента на подаване на касационната жалба/. Излагат се съображения, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл по въпроса следва ли да се зачете силата на пресъдено нещо по отношение на трети лица, приобретатели на имота по силата на правна сделка. Поддържа се също така, че съдът се е произнесъл и по въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно нормите на чл.113 и чл.114 ЗЗД намират ли приложение по отношение на трети лица, придобили право на строеж от суперфициар, задължен да изгради обектите; началото на течение на давностния срок по чл.67 ЗС от кой момент започва; следва ли да се взема предвид обективната невъзможност за осъществяване на правото на строеж.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба [фирма] /в несъстоятелност/, представлявано от синдика К. В. К., изразява становище, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
А. А. Г. и В. Х. Г. са предявили срещу „И. 2005“ /в несъстоятгелност/ по реда на чл.97 ГПК/отм./ иск за признаване, че са носители на право на строеж, придобито по договор за покупко-продажба, сключен през 1996г. в предвидената в закона нотариална форма за действителност / н.а.№ 175 по н.д.№ 18594/1996г./.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен, тъй като към момента на предявяването му правото на строеж е погасено по давност.
От фактическа страна е прието, че първоначално с н.а.№70 по н.д.№25139 от 14.11.1994г. собствениците на парцел I-19, 22 в кв.38 по плана на София взаимно си учредяват право на строеж върху описаните в договора обекти и учредяват на [фирма] право на строеж върху дворното място за построяване съгласно одобрен архитектурен проект на пететажна жилищна сграда, като изрично е уговорено, че учредителите на основание чл.66 ЗС дават на дружеството съгласие за продажба на изградените обекти, в това число и в незавършен вид, с изключение на обектите, запазени за учредителите.
Взето е предвид обстоятелството, че с н.а.№175 по н.д.№18594 от 04.09.1996г. [фирма] е продало на А. и В. Г. правото да се построи съгласно одобрения архитектурен проект мезонетен апартамент №19 на VI и VII етажи, както и че със съдебно решене от 15.01.2001г. на СРС по гр.д.№6269/2000г., влязло в сила на 09.07.2003г., е признато за установено по иск на собствениците на земята, че правото на строеж, учредено на 14.11.1994г. е погасено по давност на основание чл.67 ЗС поради неупражняването му в петгодишен срок.
Прието е, че на 10.10.2006г. с н.а.№96 по н.д.№296 собствениците на дворното място отново взаимно са си учредили право на строеж върху описани в нотариалния акт обекти и наред с това са учредили право на строеж и на [фирма] за построяване на пететажна сграда, след което на 23.11.2007г. с н.а.№100 по н.д.№466 [фирма] е продало на [фирма] право на строеж за построяване на седеметажна сграда в същия имот.
Въз основа на представената по делото заповед № ДК-23-113/26.11.2008г. на началника на Столичната РДНСК и изслушаната по делото СТЕ е прието, че за строителството на сградата са издавани три разрешения за строеж /№231/05.08.1996г.; № РД№59I09-152/03.05.1999г. и 754/05.11.2007г., като понастоящем строежът, който е започнал на 13.08.1996г., е с изпълнена стоманобетонова конструкция до плоча над шести етаж и магазини, като на пети и шести етажи не са иззидани стени, липсва седми етаж и покривна конструкция, като няма възможност последният архитектурен проект да бъде преработен и съобразен с правото на строеж на предявилите иска лица, а е необходимо изработването на нов архитектурен проект.
Взето е предвид и обстоятелството, че с решение, постановено по гр.д.№9411/2009г. по описа на СРС, 44 състав, влязло в сила на 17.04.2013г., е признато за установено по предявени от собствениците на земята искове, че А. и В. Г. не са носители на правото на строеж за построяването на мезонетен апартамент №19 на шести и седми жилищни етажи на сграда, която ще се построи в парцел I-19, 20, кв.138 по плана на София, прехвърлено им от [фирма] с н.а.№175/1996г.
Прието е, че по настоящия правен спор следва да се зачете установеното със сила на пресъдено нещо фактическо положение, установено по отношение на праводателите на настоящите страни, от което следва, че настоящите ищци като частни правоприемници на [фирма] нямат правна възможност да са носители на повече права, отколкото техния праводател и след като правото на строеж на праводателя е погасено по давност и това е установено с влязло в сила решение, няма как правото на строеж на частния правоприемник да продължава да съществува.
Изложени са съображения, че правото на строеж на ищците по настоящето дело представлява част от правото, на което е било носител [фирма] и погасяването на правото на строеж на дружеството води до погасяване на правото на строеж и на неговите частни правоприемници, доколкото обратното би означавало, че при изтичането на срока за упражняване на правото на строеж, ако неговият носител, за да избегне последиците на чл.67 ЗС, се разпореди с правото и правоприемникът не е засегнат от вече изтеклия давностен срок, то по този начин за един продължителен период от време собственикът на земята ще е обременен от неясното положение ще се построи ли обект върху неговата земя, кога и от кого.
Изложени са също така съображения, че законът изисква в един определен срок правото на строеж , учредено от собственика на земята, да бъде упражнено, т.е. да бъде построена договорената сграда до етап груб строеж, като ако това не бъде постигнато, правото на строеж на цялата сграда се погасява, независимо от извършените междувременно разпореждания с правото на строеж от суперфициаря на трети лица, в какъвто смисъл е и ТР 1/2011г. по тълк.д.№1/2011г. на ОСГК на ВКС, където изрично е написано, че за изключение от това правило може да се разсъждава при хипотезата, при която собствениците на земята са учредили право на строеж на отделни лица, за отделни имоти или за строителство на самостоятелни етапи. Прието е обаче, че подобна хипотеза в случая не е налице, тъй като собствениците на земята са учредили право на строеж на цяла сграда на [фирма] и така учреденото право е погасено по давност.
Прието е, че същият извод следва и от обстоятелството, че по отношение на собствениците на земята е прието за установено с влязло в сила решение, че А. и В. Г. не са носители на правото на строеж, доколкото ответникът в настоящето производство е правоприемник на собствениците на земята.
За неоснователно е прието възражението на предявилите иска лица, че по отношение на тях давност не е започнала да тече, след като нямат фактическа възможност да започнат да строят обекта си. Изложени са съображения, че това възражение би имало основание, ако правото на строеж от учредителите беше възникнало за отделни лица, за отделни обекти и по отделни договори, но в случая правото на строеж е възникнало за построяване на сграда от [фирма] и съответно, за да бъде упражнено по смисъла на чл.67 ЗС е било необходимо цялата сграда да е била изградена до груб строеж в срока по чл.67 ЗС, което се установява, че не е било осъществено. Прието е, че липсва основание правото на строеж, което са закупили предявилите иска лица от строителя-суперфициар, да се разглежда като самостоятелно право на строеж за самостоятелен обект, тъй като това право не изхожда от собствениците на земята, а представлява част от правото на строеж, на което носител е бившият суперфициар.
Въззивният съд е изложил няколко групи съображения, всяка от които самостоятелно обосновава извод за неоснователност на предявения иск. В подобен случая според практиката на ВКС е достатъчно едно от тези съображения да съответства на трайно установената или задължителна за съдилищата практика, за да се приеме, че основание за допускане на касационно обжалване не е налице, дори по отношение на останалите съображения подобен извод да не може да бъде направен. В този смисъл и в мотивите към т.1 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС е прието, че материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора е само онзи, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението и е възможно тези въпроси да бъдат повече от един. От значение е обаче дали всеки един от тях поотделно обуславя решаващите изводи на съда или тези изводи са последица от разрешаването на няколко въпроса. В случая изводите на въззивния съд за началния момент, от който започва да тече давностният срок по чл.67 ЗС, както и за момента, в който този срок изтича в хипотеза, при която първоначално собствениците на земята са учредили право за построяване на цяла сграда на едно лице, съответстват на задължителното тълкуване, дадено в ТР №1/2011 от 04.05.2012г. по тълк.д.№1/2011г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че давностният срок по чл.67 ЗС започва да тече в момента, в който договорът за учредяването му породи действие независимо от всякакви последващи прехвърляния, като само в случай че още при учредяването правото на строеж е отнесено към отделни обекти за различни лица, а не за цялата сграда, т.е. когато отделните суперфициари са сключили индивидуални договори със собственика на земята, може да се приеме, че упражняването на правото на строеж върху отделен обект е обусловено от фактическото изграждане на друг обект в същата сграда, което би имало значение за началния момент на давностния срок. Изразеното в това тълкувателно решение становище съдържа и отговора на поставените от касаторите по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпроси, поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване-даденото от въззивния съд разрешение на поставените от касаторите въпроси съответства на трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.67 ЗС.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №1644/11.07.2017г. по в.гр.д.№4575/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, I състав.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: