6
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 614/2011 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
гр.София, 22.03.2012 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 614/2011 година
Производството по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Лидия Д. М. /действуваща лично и със съгласието на майка си Р. С. Р./, А. Д. М., Н. П. Х., И. Ю. Ч./И. Е. Ч./ и Й. М. Г. от [населено място], подадена чрез процесуалния им представител адвокат П.С. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 725/22.07.2010 год., постановено по гр.дело № 197/2010 год. във всичките му отхвърлителни части. С това решение след частична отмяна на първоинстанционното осъдително решение на Софийски градски съд от 23.12.2009 год. по гр.дело № 2755/2007 год. по отношение присъденото в полза на наследниците на починалия при ПТП на 04.06.2002 год. Д. Д. обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е отхвърлил предявените срещу ответника-Гаранционен фонд искове за разликата над 15 000 лева до 50 000 лева – по отношение на сина му А. М., съответно – за разликата над 10 000 лева до 50 000 лева – по отношение на дъщерята Л. М., както и за разликата над 10 000 лева до 15 000 лева по отношение на лично пострадалия от катастрофата И. Ю. Ч. и за разликата над 7 000 лева до размера на присъдените от първоинстанционния съд в полза на ищеца Й. М. Г. 15 000 лева. В съответствие с присъдените главници са отхвърлени и акцесорните искове за мораторни лихви по чл.86, ал.1 ЗЗД за всеки един от касаторите. По отношение на Н. П. Х.-майка на загиналия Д. Д. въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на СГС, с което претенцията й за обезщетение за неимуществени вреди по чл.88 ЗЗ/отм./ срещу Гаранционния фонд е уважена за сумата 50 000 лева за колкото е била предявена. Предмет на касационната жалба е постановеното въззивно решене в отхвърлителните му части, както и в частта му, с която касаторите-ищци са осъдени да заплатят на ответника съответните съдебни разноски.
В касационната жалба се правят оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, свързани с правото на защита и участие на ищците-касатори в процеса. Излагат се съображения, че апелативният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди на наследниците на починалия при ПТП техен баща, както и по отношение претърпените болки и страдания на лично пострадалите при катастрофата И. Ч. и Й. Г.. Навеждат се доводи, че размерът на присъдените от апелативния съд обезщетения е занижен и несправедливо определен с оглед данните по делото и практиката на съдилищата. Изтъква се още, че не са обсъдени в цялост събраните по делото доказателства, неправилно са интерпретирани фактите по делото, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторите сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Навеждат се доводи за недопустимост на въззивното решение във връзка с нарушени процесуални права на касаторите по отношение участието и защитата им в процеса. Поддържа се становището, че апелативният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.52 и чл.86, ал.1 ЗЗД при определяне размера на обезщетението от непозволено и началният момент за изискуемост на мораторната лихва за вземането срещу Гаранционния фонд. Твърди се наличие на противоречива практика по поставените въпроси и разрешаването им в противоречие с постоянната практика на ВКС, позовавайки се на приложените към жалбата ППВС № 4/1968 год.; р.№ 61/06.07.2009 год. по т.дело № 751/2008 год. на ВКС, ТК, І т.о.; р. по гр.дело № 3921/2003 год. на СГС; р. по гр.дело № 1152/2007 год. на САС; р.№ 624/22.10.2007 год. по т.дело № 365/2007 год. на ВКС, ТК, І т.о.; определение № 32/25.01.2010 год. по т.дело № 679/2009 год. на ВКС, ТК, І т.о.; р. по дело № 3520/2007 год. на СГС и др.
Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд [населено място] изразява становище, че обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото намира, че същата е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва от съда с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с въззивното решение в обжалваната му част след частична отмяна на първоинстанционното решение апелативният съд е отхвърлил предявените от ищците-касатори срещу Гаранционен фонд искове по чл.88, т.1 ЗЗ/отм./ за обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 04.06.2002 год. по вина на неправоспособен водач, както следва: по отношение на децата на починалия Д. Д.-за разликата над 15 000 лева до 50 000 лева, за сина А. М. и за разликата над 10 000 лева до 50 000 лева за дъщерята Лидия М., а за лично пострадалите И. Ю. Ч.-за разликата над 10 000 лева до 15 000 лева и за Й. Г.-за разликата над 7 000 лева до 15 000 лева. В съответствие с размера на присъдените главници е намален и размера на мораторните лихви, като претенциите по чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени за периода от датата на ПТП – 04.06.2002 год. до предявяването на исковете по съображения, че по отношение на Гаранционния фонд е налице отклонение от общото правило на чл.86 ЗЗД и ответникът изпада в забава не от датата на увреждането, а от момента на отправената му покана, каквато в случая се явява подадената искова молба пред съда. Анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал, включително показанията на разпитаните свидетели, съдът е приложил въведения в чл.52 ЗЗД критерий за справедливост и съобразявайки се със задължителната практика на ВКС по приложението на цитираната правна норма е определил размера на дължимите обезщетения за всеки един от пострадалите. Отчетени са индивидуално редица обстоятелства, обосноваващи конкретния размер на обезщетенията – родствената връзка между загиналия и неговите наследници, възрастта на децата и взаимоотношенията с техния баща; намалената нужда от родителско покровителство по отношение на отраслия вече пълнолетен син, който е живеел в отделно домакинство в различни населени места; липсата на ясни доказателства за връзката на дъщерята Л.М. с баща й и нейните страдания поради загубата му. Намалявайки размера на обезщетенията на двамата ищци пряко пострадали при катастрофата, съдът е съобразил заключенията на медицинската експертиза и като е отчел вида на травмите, сравнително краткия срок за възстановяване и благоприятното протичане на оздравителния процес е приел, че определените от първоинстанционния съд обезщетения са завишени и не представляват справедлив еквивалент за претърпените от всеки от тях болки и страдания.
Така постановеното въззивно решение е валидно – постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт. Изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвували в последното съдебно заседание на 23.06.2010 год., когато е даден ход по същество на делото. Неподписването на съдебния протокол от председателя на състава не опорочава постановения съдебен акт, а оплакванията за допуснати процесуални нарушения, свързани с участието и правото на защита на касаторите във въззивното производство, са относими към правилността, а не към валидността на постановеното решение. В тази връзка неоснователни са и оплакванията в касационната жалба за недопустимост на въззивното решение, тъй като същото отговаря на изискванията за решаване на делото по същество. Недопустимо е решението, постановено при липса на право на иск или ненадлежното му упражняване; при десезиране на съда, както и при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка. В случая не е налице нито една от изброените хипотези.
С оглед данните по делото релевантният с оглед изхода на спора материалноправен въпрос, на който се позовават касаторите, е свързан с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди пи непозволено увреждане. По отношение на този въпрос, обаче, не е налице нито едно от твърдяните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Разликата в присъжданите от съдилищата различни размери на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане произтича от събраните доказателства и различните факти специфични за всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона – чл.52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий при определяне размера на обезщетението за този вид вреди. В този смисъл са указанията, дадени в т.11 от Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС, с които апелативният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение, като прилагайки цитираната разпоредба на ЗЗД е обсъдил конкретните факти и обстоятелства и значението им за размера на вредите. Що се отнася до преценката на отделните факти и доказателства по делото относими към определяне индивидуалния размер на обезщетението за всеки един от пострадалите при спазване принципа за справедливост, това е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, в който смисъл е и ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГКТК на ВКС.
Липсват основания за допускане на касационно обжалване и по отношение на втория материалноправен въпрос относно началния момент, от който започва да тече лихвата за забавено плащане на дължимото от Гаранционния фонд обезщетение за неимуществени по чл.88, ал.1 ЗЗ/отм./. Твърдяното в касационната жалба противоречие в съдебната практика е преодоляно с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 217/21.12.2010 год. по т.дело № 149/2009 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в което е прието, че по отношение на вземанията по чл.88, ал.1, т.3 ЗЗ/отм./, Гаранционният фонд изпада в забава и дължи мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, считано от деня на поканата за плащане на претендираното обезщетение, а не от датата на увреждането. Това е така, защото Гаранционният фонд не е застраховател нито делинквент, а законът му възлага отговорност за чуждо задължение и то в случаите, когато това е поискано от пострадалите. Тъй като към момента на възникване на спорните правоотношения – 04.06.2002 год. законът не предвижда определен срок за изплащане на процесните обезщетения, които се претендират на основание чл.88, ал.1, т.1 ЗЗ/отм./, а не като задължение от непозволено увреждане по чл.45 и сл.ЗЗД, приложение в случая намира общата разпоредба на чл.84, ал.2 ЗЗД, според която длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. Обжалваното решение е в съответствие с цитираната практика на ВКС. Впоследствие поставеният материалноправен въпрос е изрично законодателно разрешен с допълнението на чл.88 ЗЗ/отм./ с нови ал.4 и 5/обн., ДВ, бр.85/2004 год./, съгласно които пострадалото лице трябва да заяви претенцията си пред фонда с писмена молба придружена с доказателства относно застрахователното събитие, като в противен случай фондът не дължи разноски по делото, както и лихви за забава до датата на предявяване на исковата молба в съда.
Неправилно е позоваването на касаторите на решение № 61/06.07.2009 год. на ВКС по т.дело № 751/2008 год. на ВКС, ТК, І т.о., което в случая е неотносимо, тъй като касае предявен иск за обезщетение по чл.407, ал.1 вр.чл.405/отм./ТЗ срещу застрахователя на делинквента, а не срещу Гаранционния фонд, поради което е присъдена мораторна лихва от датата на застрахователното събитие – ПТП.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 725/22.07.2010 год., постановено по гр.дело № 197/2010 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: