О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
София, 22.08.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети май две хиляди и шестнадесета година в състав :
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№3431/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] –гр.София, срещу решение №243 от 13.08.2015г., постановено по в.т.д.№11/2015г. по описа на Варненски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение №946/20.10.2014г. по т.д.№1394/2013г. на Варненски окръжен съд, т.о.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно като незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не е назначил експертиза, която да бъде изготвена от вещо лице – специалист технолог в пивопроизводството, както и че незаконосъобразно не е допуснал разпит на свидетелите, които първоинстанционният съд е отказал да призове, след невъзможност за тяхното довеждане. Излагат се съображения, че съдът в своето решение е разгледал непредявен иск по чл.87 ал.1 ЗЗД, както и че незаконосъобразно е приложил разпоредбата на чл.57 ал.2 ЗЗД. В касационната жалба се поддържа, че въз основа на неправилно тълкуването по чл.20 ЗЗД на договора, е отхвърлена претенцията за неустойка. Претендира се отмяна на обжалваното решение и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане, респ. постановяване на решение по същество, с което да бъдат уважени изцяло предявените частични искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е поставил три процесуалноправни въпроса:
1.„За задължението на съда да назначи вещо лице, което притежава специални знания и е компетентно да даде точен отговор на релевантни въпроси”. Твърди се, че посоченият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в решение №275/18.11.2014г. по гр.д.№2620/2014г. на ВКС, І г.о.
2.„За задължението на въззивния съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения”. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с решение№220/7.10.2013г. по гр.д.№1428/2013г. на ВКС, ІІІ г.о.
3.„За задължението на съда да призове допуснатите свидетели тогава, когато страната първоначално е заявила, че ще ги доведе, а след това направи искане те да бъдат призовани.” Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №319/14.04.2000г. по гр.д.№860/1999г. на ВКС, І г.о, както и че същият е от значение за точното прилагане на закона по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
В изложението са формулирани и два материалноправни въпроса:
1.”За приложението на чл.57 ал.2 ЗЗД при задължение за предаване на вещ, произтичащо от договор за изработка”, който въпрос според касатора обуславя допускане на касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК
2.„За приложението на чл.57 ал.2 ЗЗД при задължение за предаване на родово определени вещи”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение№382/23.07.2010г. по гр.д.№365/2009г. на ВКС, ІV г.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговора от ответника по касация [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че обжалваното решение не следва да бъде допускано до касация, поради липсата на предпоставките за това по чл.280 ал.1 ГПК. Същевременно в отговора се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора и за потвърждаване на въззивното решение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
С решение №946/20.10.2014г., постановено по т.д.№1394/2013г. на Варненски окръжен съд, т.о. са отхвърлени като неоснователни исковете, предявени от [фирма] – [населено място], против [фирма] – [населено място], с правно основание чл. 57, ал. 2, чл. 86 и чл. 92, ал. 1 и ЗЗД, за присъждане на следните суми: сумата 67 000 лв., претендирана като част от стойност на недоставени 449.130 тона малц по сключен между страните договор за изработка от 16.04.2009г., от общо дължима сума в размер на 463 806.78 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателно погасяване на задължението, както и сумата 5000лв. – част от уговорена неустойка в чл. 13 от договора за забавено изпълнение върху главницата за периода 05.11.2009г. до 20.11.2009г., с общ размер на задължението за неустойка – 77 301.13 лв. С обжалваното пред касационната инстанция решение №243/13.08.2015г., по в.т.д.№11/2015г., въззивният състав от Варненски апелативен съд, ТО е потвърдил изцяло първоинстанционното решение.
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК в частта й, с която се обжалва въззивното решение, с което е потвърдено решението на окръжния съд за отхвърляне на предявения като частичен иск по чл.57 ал.2 ЗЗД за сумата 67 000 лв.
Касационната жалба не е допустима и следва да бъде оставена без разглеждане в частта й, с която се обжалва въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения като частичен иск за неустойка в размер на 5 000 лв. Претенцията по чл.92 ал.1 ЗЗД представлява самостоятелен иск по търговско дело и доколкото цената на този иск е под 20 000 лв. /без значение, че искът е предявен като частичен/, на основание чл.280 ал.2 т.1 ГПК решението в тази му част не подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения от ищеца [фирма] против ответника [фирма] иск с правно основание чл. 57, ал. 2, чл. 86 и чл. 92, ал. 1 и ЗЗД, за присъждане на сумата 67 000 лв., въззивният състав е приел, че обстоятелствената част на исковата молба сочи на иск с правно основание чл.87 ал.1 ЗЗД. В тази връзка съдът е посочил, че съгласно чл.87 ал.1 ЗЗД, когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си по причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като това разваляне има обратно действие /чл.88 ал.1 ЗЗД/, освен при договорите за продължително или периодично изпълнение като естествена последица от развалянето на договора е страните да си върнат престациите, които са си разменили, за да бъде възстановено преддоговорното състояние. Въззивният съд е отразил, че в процесния случай ищецът е категоричен, че договорът е развален с исковата молба без обаче да претендира връщане на даденото по него – пивоварен малц, а нещо друго – заплащане цената на произведения, но недоставен му малц, предмет на договор за изработка.
Съобразявайки се с поддържаната от ищеца правна квалификация на иска по чл.57 ал.2 ЗЗД, въззивният съд е изложил съображения, че нормата на чл.57 ал.2 ЗЗД следва да бъде разглеждана във връзка с разпоредбата на чл.57 ал.1 ЗЗД, която предвижда задължение за връщане на определена вещ, получена без основание, на неосъществено основание или на отпаднало основание, т.е. когато се касае за вещ, която е получена в някоя от хипотезите по чл.55 ал.1 ЗЗД. Съдът е посочил, че доколкото в обстоятелствената част на исковата молба такава хипотеза не е възпроизведена и при констатираното несъотвествие между сочените от ищеца правопораждащи факти с претендираните от него правни последици като следствие от приложение на посочената от него правна норма, налице е типичен случай на неоснователност на иска.
Съдът е изложил съображения за неоснователност на иска и в случая ако се приеме, че правната квалификация на предявения иск е чл.57 ал.2 ЗЗД. /въпреки несъответствието на обстоятелствената част на исковата молба с петитума/. Посочил е, че съгласно чл.1 ал.1 от Договора за изработка от 16.04.2009г. възложителят [фирма] е възложил, а изпълнителят [фирма] е приел да изработи на свой риск срещу възнаграждение насипен светъл пивоварен малц на ишлеме в количество 1 811 тона от 2 300 тона ечемик в срок до 05.07.2009г. Съгласно чл.3 ал.1 от договора цената на преработката на пивоварния ечемик в малц е била уговорена на 107 евро на тон малц без ДДС. Приел е също, че в уговорения срок изпълнителят е произвел 1 159,150 тона малц, от които ищецът е получил 710,020 това, а останалото количество от 449,130 тона не е доставено. Съдът е посочил, че ищецът е заплатил на ответника за периода от 22.04.2009г. до 5.10.2009г. сумата от 248 482.57 лв., която се дължи за произведените 1 187.38 тона малц /без ДДС/. На базата на събраните по делото доказателства, включително и от заключението на вещото лице, въззивният състав е приел, че възражението на ответника за неизпълнен договор от страна на възложителя поради неплащане на цялата дължима цена на малца е неоснователно.
Независимо от горното, съдът е приел, че от доказателствата по делото не се установява наличието на предпоставките по чл.87 ал.1 ЗЗД, даващи право на кредитора на развали договора. Посочено е, че ищецът няма претенция, че ответникът, в качеството си на изпълнител по договора за изработка, е имал задължението да произведе по-голямо количество малц от 1 159,150 тона. Съдът е изложил довода, че за да прецени дали ищецът се явява изправна страна по договора, в който случай ще има право да направи валидно изявление за развалянето му, следва да се вземат предвид и следните клаузи от договора: тази на чл.4 т.3, съгласно която изпълнителят се задължава да предаде на възложителя произведеното количество малц, като приемането и предаването се извършва франко кантара на изпълнителя в присъствието на възложителя; клаузата на чл.6, съгласно която изпълнителят има право да иска възложителят да му оказва необходимото съдействие за изпълнение на работата, както и да предостави график за товаренето на малца 7 дни предварително; както и разпоредбата на чл.10, съгласно която възложителят приема произведеното количество малц по силата на приемо-предавателен протокол или кантарна бележка, анализно свидетелство и фактура, ако същото е произведено в срок и съответства на договорираните качествени показатели. Според въззивният състав „след като в договора не е изрично изведено задължението на една от страните да покани другата страна да получи изработеното, възложителят е следвало да предприеме действия за защита на интереса си и да покани изпълнителя да престира”. Аргумент за този извод съдът е почерпил от задължението на възложителя да приеме извършената работа по чл.264 ал.1 ЗЗД, както и от разпоредбата на чл.68 б.б. ЗЗД, съгласно която ако местоизпълнението му не е определено от закона или договора, изпълнението трябва да се извърши в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението – така, както е разписано в чл.4 т.3 от договора – „франко кантара на изпълнителя”. Съдът е приел, че ищецът не представил доказателства, че е канил изпълнителя да престира, поради което не може да се направи извода, че възложгителят е изправна страна по договора. Отделно въззивният състав е приел за недоказано твърдението на ищеца, въз основа на което основава претенцията си по чл.57 ал.2 ЗЗД, че ответникът се е разпоредил с процесните 449,130 тона малц, посочвайки, че дължимата по договора престация е за родово определени вещи.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта му, подлежаща на обжалване.
Не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставените от касатора три процесуалноправни въпроса. На първо място следва да се отбележи, че въпрос №2.„За задължението на въззивния съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения” сам по себе си няма характеристиката на конкретен въпрос по см. на чл.280 ал.1 ГПК, относим и значим за конкретното дело. Ето защо този въпрос може и следва да бъде разгледан единствено като бъде инкорпориран в останалите два процесуалноправни въпроса, поставени от касатора.
Въпрос №1: „За задължението на въззивния съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, чрез назначаване на вещо лице, което притежава специални знания и е компетентно да даде точен отговор на релевантни въпроси” – не е значим за правния спор въпрос по см. на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода на делото е този, който е обусловил правните изводи по конкретното дело. В случая, въззивният състав е допуснал поисканата от [фирма] по поставената от дружеството-жалбоподател задача. Заключението на вещото лице е кредитирано от съда в подкрепа на тезата на касатора за неоснователност на възражението на ответника за неизпълнен договор от страна на възложителя поради неплащане на цялата дължима цена на малца. Решаващите изводи на съда за отхвърляне на исковата претенция не се базират върху заключението на вещото лице /отделен и въпросът, че заключението не е било оспорено от [фирма] при приемането му от въззивната инстанция/, поради което въпросът няма отношение към формиране на решаващата воля на съда.
Въпрос №3: „За задължението на въззивния съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения като призове допуснатите свидетели тогава, когато страната първоначално е заявила, че ще ги доведе, а след това направи искане те да бъдат призовани.” в случая също не е значим за спора, тъй като във въпроса не са отчетени конкретните основания, обусловили становището на въззивния съд да откаже искавето на въззивника за допускане на разпит на двама свидетели, а именно: че според въззивния състав поисканите свидетелски показания не са били събрани от първоинстанционния съд по вина на страната, която ги е поискала и че в тази връзка не е налице допуснато процесуално нарушение от първата инстанция. Следва да се има предвид, че предвидената в чл.266 ал.3 ГПК възможност на въззивния съд за преценка на допустимостта за събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд, предпоставя решаването на процесуалния въпрос с оглед конкретните обстоятелства по делото, а не по принцип. В тази връзка не може да се приеме, че въпросът е решен в противоречие с цитираното от касатора решение №319/14.04.2000г. по гр.д.№860/1999г. на ВКС, І г.о. / по настоящото дело нито пред първата инстанция, нито пред въззивната инстанция ищецът не е посочил имена и адреси на свидетелите, които е поискал да бъдат призовани/.
Нито един от двата материалноправни въпроса: №1.”За приложението на чл.57 ал.2 ЗЗД при задължение за предаване на вещ, произтичащо от договор за изработка” и №2 „За приложението на чл.57 ал.2 ЗЗД при задължение за предаване на родово определени вещи” не обосновават наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. И двата въпроса са зададени общотеоретично, без в тях да е посочена връзката им с конкретното дело. Липсата на връзка във формулировката на въпросите с конкретния правен спор, не се променя от обстоятелството, че в изложението и в касационната жалба, касаторът излага съображения за неправилното според него приложение от страна на въззивния съд на разпоредбата на чл.57 ал.2 ЗЗД. Съгласно задължителните указания в ТР 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за делото от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускането на касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] срещу решение №243 от 13.08.2015г., постановено по в.т.д.№11/2015г. по описа на Варненски апелативен съд, ТО, в частта й, с която се обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решение №946/20.10.2014г. по т.д.№1394/2013г. на Варненски окръжен съд, т.о., за отхвърляне на иска на [фирма] против [фирма] за сумата 5 000 лв. – част от уговорена неустойка в чл. 13 от договора за забавено изпълнение върху главницата за периода 05.11.2009г. до 20.11.2009г., с общ размер на задължението за неустойка – 77 301.13 лв.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №243 от 13.08.2015г., постановено по в.т.д.№11/2015г. по описа на Варненски апелативен съд, ТО, в останалата му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Търговската колегия на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването му на страните само в частта му, с която касационната жалба е оставена без разглеждане. В частта му, с която не е допуснато касационно обжалване, определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: