1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
гр. София, 27.03.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2309 по описа за 2018г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата Надежда С. М. от [населено място] чрез процесуален представител адв. София К. Н. срещу решение № 1558 от 25.06.2018г. по гр. дело № 1512/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав. С въззивния съдебен акт след частична отмяна на решение от 14.12.2017г. по гр. дело № 10404/2016г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 14 състав е отхвърлен предявеният от Надежда С. М. срещу „Дженерали застраховане“ АД, [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на сумата 25 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди по повод възникнало на 22.04.2016г. ПТП, ведно със законната лихва, считано от 27.07.2016г. до окончателното изплащане на сумата, като неоснователен; потвърдено е първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която предявеният от Надежда С. М. срещу „Дженерали застраховане“ АД, [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ е отхвърлен частично за разликата над 25 000 лв. до пълния предявен размер 50 000 лв., както и за лихва за периода от 22.04.2016г. до 26.07.2016г.; ищцата е осъдена да заплати на ответника следните суми: 900 лв. – юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни производства, 550 лв. – направени разноски за въззивното производство и 50 лв. – направени разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в касационната жалба и приложено към нея изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: за приложението на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, с оглед преценка вината на водача на МПС, предприемащ рязко спиране, преценката на събраните по делото доказателства и приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК.
Ответникът „Дженерали застраховане“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт А. П. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е формулирал правен въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция, а посоченият въпрос представлява оплакване за неправилност на решението по чл. 281 ГПК, както и поради липса на допълнителните предпоставки – касаторът не е посочил и обосновал на коя практика на ВКС решението противоречи, въпросите за приложението на чл. 20, ал. 1 ЗДвП и чл. 235, ал. 2 ГПК са фактически и съдът е извършил преценка на доказателствата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 100 лв.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в инкорпорираното в нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.
Въззивният съд е приел за установено, че на 22.04.2016г. около 14 часа, в [населено място], на [улица]в близост до спирка „Чайките“ водачът Д. Б. С. е управлявал автобус „Ч.“ с ДК [рег.номер на МПС] в посока ЖП гара към хотел „А. мак“. Ищцата Надежда М. е политнала и паднала в автобуса, когато шофьорът е употребил спирачка, за да спре на спирката при Първа инвестиционна банка. За да направи извод за неоснователност на предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, въззивният съд след обсъждане на своевременно представените допустими и относими доказателства е приел, че не са налице елементите от фактическия състав на деликта – противоправно поведение от страна на водача на автобуса, както и причинната връзка между него и настъпилата вреда за пострадалата, включително презумпцията за виновност по смисъла на чл. 45, ал. 2 ЗЗД е оборена. Аргументирал се е с обстоятелството, че по делото не е доказано пълно и главно твърдението на ищцата, че водачът на автобуса е завил рязко на спирката и така е извършил противоправно деяние – управление на МПС в нарушение на правилата на движение. Посочил е, че твърдението не се подкрепя нито от свидетелските показания, с изключение тези на свидетеля Г., които са преклудирани, нито от заключенията на допуснатите експертизи, нито от констативния протокол. Липсват доказателства водачът на автобуса да е нарушил правилата за движение по пътищата, тъй като не е бил засечен от друго превозно средство и респ. в опит да избегне ПТП с него да не е реагирал адекватно, или да е предприел аварийно спиране, при което ищцата е паднала. Съдът е приел за недоказано, че е налице противоправно деяние на водача, изразяващо се в нарушение на правилата за движение, установени в чл. 68, ал. 2 ЗДвП /водачът на ППС от редовните линии за обществен транспорт на пътници е длъжен да осигурява възможност за безопасно качване и слизане на пътниците/, чл. 68, ал. 3 ЗДвП /качването на пътници в превозните средства от редовните линии за обществен превоз и слизането от него е разрешено на спирките, когато превозното средство е неподвижно/ или евентуално чл. 132, т. 2 ЗДвП. Въззивната инстанция е изложила и следните аргументи: пострадалата е била на 78 години към датата на ПТП през 2016г. – възраст, която предполага забавени реакции; ищцата е станала от седалката преди окончателно спиране на автобуса на спирката, което очевидно е довело до загубата на равновесие и падане на пода; била е без придружител.
Въз основа на доказателствата въззивната инстанция е приела, че е доказано противното, а именно, че автобусът е спрял на спирката плавно, както и че залитането и падането на ищцата не е предизвикано от поведението на водача на автобуса, като последният с действията си не е причинил инцидента, нито е създал предпоставки за настъпването му. Поради неустановяването на противоправно поведение от страна на водача на автобуса и липса на деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД е направила извод, че застрахователят не дължи заплащане на обезщетение на увреденото лице въз основа на сключения договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с неговия работодател.
При установяване на фактическата обстановка въззивният съд е отчел, че Констативният протокол за ПТП с пострадали лица № 60 е съставен три месеца по-късно от инцидента – на 08.08.2016г. Обсъдил е заключението на авто-техническата експертиза, в което е посочено, че поради липса и невъзможност за установяване на изходни данни по някоя от посочените от вещото лице методики скоростта на движение на автобуса не е възможно да се определи; отчитайки, че автобусът е приближавал към спирката и в условията на градска инфраструктура, скоростта на движение е била в рамките на около 30-40 км/ч; възможно е водачът да е предприел маневра на отклоняване на автобуса към спирката и спиране на предназначеното за това място на автобусната спирка. Въз основа на заключението на авто-техническата експертиза в решението са изложени различните, посочени от вещото лице, варианти: ако спирането на автобуса е възникнало при някакво препятствие или опасност на пътното платно на спирката или около нея, при което водачът е реагирал със служебно спиране и при условията, че пътничката в автобуса от рязкото спиране е изведена от равновесие с политане и падане в салона, на пода на автобуса, избягването би могло да се осъществи, ако пътничката е била седнала, или е ползвала определените на местата около седалките, при вратите и др. дръжки за хващане, което би предотвратило политането и падането й, но доказателства в тази насока пред първа инстанция няма ангажирани; ако не са възникнали препятствия или опасност, изискващи по-рязко спиране от страна на водача, а същото е осъществено по-плавно и служебно, при което няма да се предизвика политане, изместване или друго действие, довело до загуба на устойчивост и падане на пода на пътничката, то инцидентът не би възникнал.
Няма данни по делото, от които да става ясно дали ищцата е ползвала предназначените за хващане по време на движение тръбни вертикални и хоризонтални дръжки в салона и парапети при вратите, или е пристъпвала към вратите за слизане на спирката. Не са посочени данни относно останалите пътници и тяхното разположение в близост и около нея. Не е ясно дали пътничката е имала наличен багаж, какви са били начинът й на придвижване, ситуация, определеният ъгъл и масовият център на тежестта в стойката й спрямо посоката на движение и в момента на спиране на автобуса.
Съдебният състав на САС е обсъдил показанията на свидетелите А. Х. М. /син на ищцата/ и Д. Б. С. /шофьор на автобуса/ и се е аргументирал защо и по отношение на кои факти и обстоятелства ги кредитира – по отношение на показанията на свидетеля М. е посочил, че съобразява възможната му заинтересованост по чл. 172 ГПК; по отношение на свидетеля С. – че показанията му са логично обосновани и вътрешно непротиворечиви, не са заинтересовани по смисъла на чл. 172 ГПК, доколкото вече е пенсионер и не е в служебна зависимост с работодателя – Градски Транспорт Благоевград, който е застрахован при ответното дружество; наказателно производство изобщо не е образувано. Посочил е, че свидетелят С. е своевременно поискан от ответника още с отговора на исковата молба пред първа инстанция, която го е допуснала, но след като е бил редовно призован по месторабота за последното открито съдебно заседание, вместо да наложи глоба за неявяване и да отложи делото, е заличила същия и е дала ход по същество. Поради допуснато от първоинстанционния съд съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК, искането за този свидетел във въззивното производство не е преклудирано и като такова е уважено от въззивния съд.
Съдебният състав е изложил подробни аргументи защо не кредитира разпитания във въззивното производство К. С. Г. – при положение, че инцидентът е станал една спирка преди края на маршрута, т. е. преди гаража, малко вероятно е вътре да е имало много пътници в работно време – около 14 часа, в работен ден; този свидетел не е останал на място, не е посочен като такъв в съставения 3 месеца по-късно констативен протокол, като шофьорът твърди, че имало още един пътник, който обаче е слязъл на предната спирка „Чайките“; свидетелят Г. не е поискан пред първа инстанция своевременно /за разлика от св. С./ за установяване на механизма на ПТП и е допуснат служебно от въззивната инстанция с оглед равнопоставност на страните.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора въпрос за приложението на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, с оглед преценка вината на водача на МПС, предприемащ рязко спиране, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като не съответства на мотивите на въззивното решение. Решаващият извод на въззивната инстанция за отхвърляне на иска е, че по делото е останало недоказано пълно и главно твърдението на ищцата, че водачът на автобуса е завил рязко на спирката и така е извършил противоправно деяние – управление на МПС в нарушение на правилата на движение, а именно чл. 132, т. 2 ЗДвП. Съдебният състав се е аргументирал защо счита, че залитането и падането на ищцата не е предизвикано от поведението на водача на автобуса, като последният с действията си не е причинил инцидента, нито е създал предпоставки за настъпването му. Отговорът на въпроса дали водачът на автобуса е предприел рязко спиране или не зависи от събраните по делото допустими и относими доказателства, които в настоящия случай са обсъдени от въззивната инстанция.
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по въпроса за преценката на събраните по делото доказателства и приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По този въпрос е формирана константна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, която не се налага да бъде променяна. Съгласно практиката на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивната инстанция е обсъдила своевременно представените по делото доказателства в тяхната взаимна връзка, като е отчела принципа на ранна преклузия и разпоредбата на чл. 266 ГПК.
Доколко въз основа на обсъдените доказателства съдебният състав е установил обективната фактическа обстановка и е приложил правилно правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността на обжалвания въззивен съдебен акт. Направените в тази насока оплаквания и доводи представляват оплаквания за правилността на въззивното решение и основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от Софийски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Касаторът трябва да заплати на ответника възнаграждение за юрисконсулт в размер 100 лв. За касационното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1558 от 25.06.2018г. по гр. дело № 1512/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав.
ОСЪЖДА Надежда С. М. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. 3 да заплати на „Дженерали застраховане“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 100 лв. /сто лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.