1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
гр. София, 30.03.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2171 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Г. Ц. М. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Е. Д. Г. срещу решение № 100 от 04.05.2017г. по в. т. дело № 96/2017г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което е отменено решение № 880 от 29.11.2016г. по т. дело № 426/2016г. на Окръжен съд Варна, Търговско отделение и е прието за установено в отношенията между [фирма], [населено място] и Г. Ц. М. от [населено място] съществуването на вземания на ищеца – кредитор по издадената в негова полза по ч. гр. дело № 16072/2016г. на Районен съд Варна, 26 състав заповед за изпълнение № 8230/17.12.2015г. срещу ответника – поръчител за сумата 14 631,85 евро, представляваща дължима незаплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от 14.03.2013г., договор за поръчителство от 14.03.2013г. към него и допълнително споразумение от 30.06.2014г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 15.12.2015г. до окончателното й изплащане, за сумата 1 872,09 евро – дължима и незаплатена редовна лихва за периода 20.07.2014г. – 15.12.2015г., за сумата 182,43 евро – дължима и незаплатена лихвена надбавка за забава за периода 21.08.2014г. – 15.12.2015г. и за сумата 60 евро – дължими такси и разноски към 15.12.2015г., и е отменено определение № 130 от 13.01.2017г. по т. дело № 426/2016г. на Окръжен съд Варна, Търговско отделение и Г. Ц. М. е осъден да заплати на [фирма] сумите: 2 248,69 лв. – разноски за заповедното производство, 2 598,69 лв. – съдебни разноски за първата инстанция и 2 210,58 лв. – съдебни разноски за въззивната инстанция.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага твърдението, че Банката не е упражнила надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с изявление, отправено до кредитополучателя Г. И. И., преди подаване на заявлението за незабавно изпълнение. Релевира доводи относно нередовно връчване на нотариалната покана до главния длъжник по реда на чл. 47 ГПК със залепване на уведомление на адреса по договора за потребителски кредит. Според касатора липсват безспорни доказателства, че на посочения адрес лицето не е открито на точно фиксирани дати, както и че е изпълнена процедурата по чл. 47, ал. 3 ГПК. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които се решават противоречиво от съдилищата:
1. Приема ли се за редовно връчването на нотариална покана спрямо адресата /длъжника – кредитополучател/ и спазени ли са процесуалните правила, установени в чл. 47 ГПК при непосочване в протокола за извършени действия относно връчване на нотариална покана, точно на кои дати и в кои часове на деня е посетен адреса, събрани ли са сведения от лица, от кои лица и без отбелязване към момента на връчването изготвена ли е справка относно постоянен и настоящ адрес? – противоречие с определение № 479 от 20.06.2011г. по ч. т. дело № 444/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 233 от 03.07.2014г. по гр. дело № 7723/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 231 от 15.10.2014г. по гр. дело № 4270/2014г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 47 от 17.01.2011г. по ч. т. дело № 719/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 559 от 16.07.2014г. по ч. гр. дело № 4222/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 298 от 10.07.2012г. по гр. дело № 505/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; противоречие с решение № 4181 от 26.10.2015г. по гр. дело № 527/2015г. на Районен съд Варна, потвърдено с решение от 12.02.2016г. по в. т. дело № 1985/2015г. на Окръжен съд Варна, решение от 07.10.2014г. по в. гр. дело № 341/2014г. на Окръжен съд Ловеч, влязло в законна сила с определение № 278/27.11.2015г. по т. дело № 453/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., определение от 07.2016г. по ч. гр. дело № 1147/2016г. на Окръжен съд Варна /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
2. Представлява ли изговетният протокол за извършени действия относно връчване на нотариална покана официален документ за обвързваща съда доказателствена сила и представлява ли доказателство за съдържащите се в него изявления на издателя, когато действията по посещение, търсене на постоянен и настоящ адрес, търсене на адресата, залепване на уведомление са извършени от друго лице, което е служител на нотариалната кантора, а не лично от съставителя, издателя на протокола в качеството му на помощник – нотариус? Налице ли е редовно връчване на нотариалната покана от служителя на нотариуса по реда на чл. 47 ГПК? – противоречие с определение № 479 от 20.06.2011г. по т. дело № 444/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 764/2013г. по ч. т. дело № 3834/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 10 от 05.01.2011г. по ч. гр. дело № 680/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 829 от 13.12.2010г. по гр. дело № 1527/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 233 от 03.07.2014г. по гр. дело № 7723/2013г. на ВКС, ГК, I г.о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; противоречие с определение от 06.2017 г. по ч. т. дело № 637/2017г. на Окръжен съд Варна /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
3. Надлежно ли е удостоверено настъпването на предсрочната изискуемост на вземанията на кредитора? – противоречие с определение № 47 от 17.01.2011г. по т. дело № 719/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 628 от 03.11.2015г. по ч. т. дело № 2968/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
4. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по спора, да обсъди събраните по делото доказателства в цялост във връзка с всички доводи на страните, да определи предмета на спора и относимите към него факти, като обсъди събраните в тази насока доказателства от страните? – противоречие с решение № 324 от 22.04.2010г. по гр. дело № 1413/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 422 от 03.06.2010г. по гр. дело № 805/2009г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 40 от 04.02.2015г. по гр. дело № 4297/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрк. М. Б. С. оспорва касационната жалба и релевира възражение за липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поддържа становище, че въззивният съд не е допуснал нарушения на материалния и процесуалния закон, като е преценил събраните по делото доказателства – нотариална покана, протокол, справка от Национална база данни „Население“ съобразно правните норми относно връчване на съобщения от нотариуса и неговата удостоверителна компетентност. Излага доводи, че нотариалната покана е връчена при спазване изискванията на производство по чл. 47 ГПК, в предвидения ред и форма. Ответникът претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното производство е образувано за установяване в отношенията между страните съществуването на вземания на ищеца /настоящ ответник/ [фирма] – кредитор по издадена в негова полза по ч. гр. дело № 16072/2016г. на Районен съд Варна, 26 състав заповед за изпълнение № 8230/17.12.2015г. за сумата 14 631,85 евро, представляваща дължима главница по договор за кредит от 14.03.2013г., допълнително споразумение от 30.06.2014г. и договор за поръчителство от 14.03.2013г. към него, ведно със законната лихва върху същата сума от 15.12.2015г. до окончателното й плащане, за сумата 1 872,09 евро – дължима и незаплатена редовна лихва за периода 20.07.2014г. – 15.12.2015г., за сумата 182,43 евро – дължима и незаплатена лихвена надбавка за забава за периода 21.08.2014г. – 15.12.2015г., за сумата 60 евро – дължими такси и разноски към 15.12.2015г., и за сумата 2 820 лв. – присъдени съдебни разноски.
Варненският апелативен съд е приел за основателно оплакването на въззивника относно приетото от първоинстанционния съд нередовно обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Счел е, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем е редовно извършено – на ответника – поръчител и настоящ касатор Г. Ц. М. с връчена лично нотариална покана на 13.08.2015г.; на кредитополучателя Г. И. И. – с нотариална покана при условията на чл. 47, ал. 1 ГПК със залепване на уведомление на адреса му по договора за потребителски кредит на 12.09.2015г. Решаващият съдебен състав е приел за връчена нотариалната покана по смисъла на чл. 47, ал. 5 ГПК, като е посочил, че при направени от помощник – нотариуса посещения на адреса в продължение на един месец през периода от 12.08.2015г. до 12.09.2015г. лицето не е намерено на адреса, не е намерено и друго лице, съгласно да получи съобщението и длъжникът не се е явил в нотариалната кантора да получи поканата в двуседмичен срок от залепването на уведомлението по чл. 47, ал. 2 ГПК. Установил е, че не е направено възражение, че адресът, на който кредитополучателят е търсен, е различен от постоянния му и настоящ адрес. Въз основа на представена в заповедното производство справка от Национална база данни „Население“ е констатирал, че адресът, на който нотариалната покана е изпратена и съобщена чрез фингирано връчване, е постоянният и настоящ адрес. Позовавайки се на договора за поръчителство от 14.03.2013г., Варненският апелативен съд е счел, че ответникът – поръчител отговаря за задълженията на кредитополучателя по договора за потребителски кредит, който банката – кредитодател е обявила за предсрочно изискуем, като е приел, че към 15.12.2015г. всички падежирали вноски след 20.07.2014г. са изцяло просрочени и непогасени, възлизащи в общ размер на 16 746,37 евро, от които главница – 14 631,85 евро, просрочена редовна лихва – 1 872,09 евро, лихвена надбавка за забава – 182,43 евро и такса предсрочна изискуемост – 60 евро.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора в т. 1, 2 и 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси се отнасят до процедурата по връчване на нотариална покана и в този смисъл са от значение за спора, тъй като са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивния съд. По отношение на тези въпроси не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Налице е изрична правна норма – чл. 50 ЗННД, съгласно която нотариусът може да възложи на определен служител в нотариалната кантора да връчва съобщения и книжа при условията и реда на чл. 37 – 58 ГПК /определение № 141 от 02.02.2010г. по ч. т. дело № 496/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., постановено по чл. 274, ал. 3 ГПК/.
Разпоредбите на ГПК не установяват срок и брой на посещенията на връчителя, които да са относими към всички случаи на призоваване чрез залепване – посещения в рамките на повече от месец са необходими за правилното приложение на чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 ГПК, но не и за призоваването по реда на чл. 47 ГПК. Разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ГПК не поставя изискване ответникът да не е напуснал адреса, а е достатъчно същият да не може да бъде намерен на адреса и да не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението /в този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 84 от 05.06.2014г. по т. дело № 1220/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 517 от 05.07.2011г. по ч. т. дело № 187/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 296 от 24.04.2013г. по ч. т. дело № 736/2012г. на ВКС, ТК, II т.о. и цитираното в него определение № 565 от 28.10.2009г. на ВКС по ч. гр. д. № 577/2009г., ГК., III г.о. и други съдебни актове/. Преценката за наличие на предпоставките по чл. 47 ГПК се извършва въз основа на отбелязванията върху нотариалната покана, а съобразно постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 47 от 17.02.2011г. по ч. т. дело № 719/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., удостоверяването на обстоятелствата, относими към връчването следва да се съдържа в самото съобщение за връчването върху нотариалната покана и конкретно да е посочена причината, обусловила приложението на чл. 47, ал. 2 ГПК. Със същото съставът на ВКС е приел, че не е достатъчно нотариусът само да отбележи, че връчването на екземпляр от поканата е съгласно чл. 47 ГПК, защото само от тази констатация не може да се установи дали са били налице законните предпоставки за връчване по този ред. Не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с определение № 47 от 17.02.2011г. по ч. т. дело № 719/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., тъй като в представеното нотариално удостоверяване и приложения към него протокол за извършени действия при връчване на поканата до длъжника е посочено, че уведомлението е залепено на адреса на длъжника, който съвпада с неговия постоянен и настоящ адрес с оглед извършена от нотариуса справка в Национална база данни „Население”; отбелязани са и причините, поради които нотариусът е предприел връчване по реда на чл. 47 ГПК – посещения на адреса в различни часове на деня и ненамиране на адресата в рамките на един месец, както и ненамиране на лице, което е съгласно да получи съобщението; изрично е посочено, че екземпляр от уведомлението е поставен в съответната пощенска кутия.
Не е налице и твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с решение № 233 от 03.07.2014г. по гр. дело № 7723/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о. В посочения съдебен акт е прието, че връчването чрез залепване на уведомление е на адреса, посочен по делото, който не съвпада с регистрирания негов настоящ адрес съобразно изискването на чл. 38 ГПК, докато в процесния случай връчването на нотариалната покана чрез залепване на уведомление е извършено на настоящия адрес на кредитополучателя, който съвпада и с постоянния адрес, като от съдържанието на нотариалното удостоверяване и протокола за извършени действия се установява, че въпреки положените усилия /посещения в различни часове на деня в периода от 12.08.2015г. до 12.09.2015г./ служителят на нотариалната кантора не е могъл да установи, че адресатът Г. И. И. пребивава на адреса.
По смисъла на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 163 от 25.02.2016г. по т. дело № 2335/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. нотариалното удостоверяване за връчване на нотариалната покана, залепването на уведомлението на основание чл. 47 ГПК, както и констативният протокол на нотариуса, изготвен във връзка с посещенията на адреса и конкретните обстоятелства, поради които нотариалната покана не е могла да бъде връчена, имат характер на официален свидетелстващ документ, с който нотариусът удостоверява конкретни факти и обстоятелства и извършени действия. Като официален свидетелстващ документ нотариалното удостоверяване и изготвеният от нотариуса констативен протокол се ползват с обвързваща съда материална и доказателствена сила на официален свидетелстващ документ за удостоверените в него факти, на основание чл. 179 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 ГПК тежестта за доказване неистинността /неавтентичност или неверност/ на официален документ пада върху страната, която го оспорва. Следователно при липса на доказване на неистинността на нотариалното удостоверяване, включително удостовереното с протокола за извършени действия по връчването на нотариалната покана, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика като е приел, че нотариалната покана е връчена на кредитополучателя по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК.
Цитираните и приложени от касатора определение № 479 от 20.06.2011г. по ч. т. дело № 444/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 628 от 03.11.2015г. по ч. т. дело № 2968/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 764/2013г. по ч. т. дело № 3834/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 10 от 05.01.2011г. по ч. гр. дело № 680/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 829 от 13.12.2010г. по гр. дело № 1527/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 231 от 15.10.2014г. по гр. дело № 4270/2014г. на ВКС, ГК, I г.о. не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради това, че не представляват постоянна практика на ВКС по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК – с първите две определения не е допуснато касационно обжалване на съответния въззивен съдебен акт; третото и четвъртото определение са постановени по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, докато двете решения са постановени по реда на чл. 303 ГПК.
Представените определение № 559 от 16.07.2014г. по ч. гр. дело № 4222/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 298 от 10.07.2012г. по гр. дело № 505/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о. не доказват твърдението на касатора за противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика на ВКС, тъй като се отнасят за напълно различни хипотези – постановеното по чл. 274, ал. 3 ГПК определение разглежда въпроса за приложимостта на връчването чрез залепване на уведомление по отношение на ищеца, който отсъства от посочения в исковата молба адрес, докато постановеното по чл. 290 ГПК решение е свързано с приложението на чл. 41, ал. 2 ГПК /чл. 51, ал. 2 ГПК отм./.
Доколкото обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната съдебна практика на ВКС, то основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Наличието на постоянна практика на касационната инстанция изключва наличието и на претендирания от касатора допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
По отношение на поставения в т. 4 от изложението процесуалноправен въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ВКС по тълк. дело № 1/2000г., ОСГК, мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Н. резултат от тази дейност е констатацията, съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението. Правомощията на въззивната инстанция за разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, 2 и 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твръдения на страните чрез събиране и преценката на доказателствата, и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По смисъла на т. 1 от цитираното тълкувателно решение, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд проверява служебно само допустимостта и валидността на обжалваното решение, а по отношение на преценката за неговата правилност е ограничен от посоченото в жалбата; въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не въведено като основание за обжалване; въззивният съд няма да бъде ограничен от посоченото във въззивната жалба и когато следи служебно за интересите на някоя от страните по делото. В настоящия случай, при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от указанията на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК, включително и от цитираната от касатора съдебна практика по чл. 290 ГПК, доколкото е мотивирал своя акт, обсъдил е доводите и възраженията на страните, както и е обсъдил фактите по делото и е извършил анализ на преценените като релевантни за спора доказателства.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд. С оглед изхода на делото, разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 100 от 04.05.2017г. по в. т. дело № 96/2017г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение.
ОСЪЖДА Г. Ц. М. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх. В, ет. 7, ап. 69 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер на 300 лв. /триста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.