О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
гр. София, 04.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на шести март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4260 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 5733 от 06.06.2016 г., подадена по пощата на 02.06.2016 г. от [фирма] (в ликвидация), представлявано от ликвидатора В. С. Ц., чрез адвокат М. Г. от АК – С., против въззивно решение № 47 от 15.04.2016 г., постановено по в.т.д.№ 77/2016 г. по описа на Апелативен съд – Б..
Ответникът по касация [фирма] чрез адвокат М. Б. от АК – Б., е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразява срещу допускането на касационното обжалване и срещу основателността на жалбата. Претендира присъждането на разноски за защитата му пред ВКС.
Ответниците по касация „М. [фирма] чрез адвокат М. А. от АК – Б. и [фирма] чрез управителя И. С. са депозирали отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразяват срещу допускането на касационното обжалване и срещу основателността на жалбата.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдържа доводи за неправилност на решението поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено Решение № 74 от 06.03.2015 г., допълнено с Решение № 454 от 16.12.2015 г., постановени по търг.д.№ 117/2013 г. по описа на Окръжен съд – Бургас и вместо това е отхвърлен предявения от [фирма] (в ликвидация) иск да бъде прието за установено по отношение на „М. [фирма], [фирма] и [фирма], че [фирма] (в ликвидация) е собственик на поземлен имот с идентификатор 07079.820.714 по КККР на [населено място], кв. С., ул. „Черно море № 5, с площ от 2 099 кв.м., предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за курортен хотел, почивен дом, при съседи: 07079.820.713; 07079.820.975; 07079.820.956; 07079.820.719; 07079.820.718; 07079.820.717; 07079.820.716 и 07079.820.715, както и сградите в имота: с идентификатор 07079.820.714.1 с площ от 826 кв.м., брой етажи 4, предназначение хотел; с идентификатор 07079.820.714.2 с площ от 21 кв. м., брой етажи 1, предназначение:хангар, депо, гараж и с идентификатор 07079.820714.3 с площ от 20 кв. м., брой етажи 1, предназначение:хангар, депо, гараж и [фирма] да бъде осъден да предаде на [фирма] (в ликвидация) процесния имот.
Въззивният съд е приел, че ищецът по делото [фирма] (в ликвидация) – С. е правоприемник на [фирма], а то от своя страна – на „Мини [фирма], което е възникнало при преобразуването на С. „Балкански басейн”, като по делото е спорно дали процесният имот (земя и сгради) е сред обектите, които са били в актива на „Мини [фирма] преди преобразуванията, в резултат от които е създадено търговското дружество [фирма]. Установено е, че „Мини [фирма] е образувано с разпореждане на МС на 07.11.1991 г. и е поело активите и пасивите на изброени в него предприятия, включително и част от имуществото на С. „Балкански басейн” по разделителен протокол, какъвто по делото не е представен. В същото време има данни по делото, че към 07.11.1991 г. имотът вече не е бил в актива на С. „Балкански басейн”, предвид преобразуването, извършено със заповед № 62 от 06.03.1990 г. на Председателя на Комитета по енергетика. С посочената заповед М. „Черно море” – структурно звено на С. „Балкански басейн” – С., излиза от състава на комбината и считано от 01.01.1990 г. придобива самостоятелност като Минно предприятие „Черно море” със седалище [населено място]. В т. 3 на посочената заповед изрично е посочено, че МП „Черно море” поема всички активи и пасиви на досегашното поделение на комбината, като до 10 март следва да се изготвят съответните разделителни протоколи. На 16.03.1990 г. на основание заповедта е подписан разделителен протокол, в който са отразени разногласия между страните относно общежитието в [населено място], обозначено като Почивна база в С.. Въззивният съд е проследил преобразуванията, извършени с „Мини [фирма] и довели до възникването на [фирма] през 2000 г., включително е констатирал, че едва в разделителния протокол от 30.06.2000 г. (при преобразуването на [фирма] и създаването на [фирма], [фирма] и [фирма]) за първи път има записване на дворно място и общежитие по балансови стойности. Относно това записване е прието, че анализът на събраните по делото доказателства и изслушаните по делото експертизи (техническа и икономическа) не могат да обосноват извод за идентичност между отразения в протокола имот и процесния. Ищецът е записал в баланса си имот без начална стойност и без впоследствие да начислява амортизации и да отчита подобрения в него. Същевременно – по технически показатели, архитектурен проект и пазарна стойност -изграденият хотел се различава от първоначално построеното общежитие, поради което и балансовата стойност би следвало да е различна от отразената. Констатирано е, че по делото са представени А. № 284 от 18.10.1996 г. (съгласно който почивната база в [населено място] е включена в капитала на търговско дружество „М. „Черно море”) ЕАД и А. № 1293 от 22.06.2000 г. (съгласно който имотът е включен в капитала на [фирма] със забележка да се чете [фирма], [населено място]), удостоверяващи, че към един и същ момент две държавни дружества с един и същ принципал (Държавата), са разполагали с документ за права върху почивната база. Впоследствие, със Заповед № РД 09-95 от 08.09.2003 г. на Областен управител на област Б., е отменен А. № 1293 от 22.06.2000 г., като съставен без достатъчно доказателства в полза на [фирма], [населено място]. Формиран е решаващ извод, че както към момента на създаване на Мини [фирма] – С. през 1991 г., така и към момента на увеличаване на капитала на [фирма] – [населено място] с имущество на Мини [фирма] – С. (Заповед № 69 от 21.08.1996 г. на министъра на енергетиката) и на последващото преобразуване на [фирма] [населено място] (заповед № ДВ-334 от 04.07.2000 г. на председателя на ДА Енергетика и енергийни ресурси) при което са създадени [фирма], [фирма] и ищеца [фирма], не е доказано процесният имот да е бил в капитала на тези дружества и те да са могли да се разпореждат с него. С това е обосновано отхвърлянето на иска по чл. 108 ЗС като недоказан и неоснователен.
Съдът е разсъждавал и по своевременно заявеното с отговора на исковата молба като евентуално от страна на [фирма] възражение за изтекла в негова полза придобивна давност, което не е било обсъдено от първата инстанция. В тази връзка е установено, че това дружество се легитимира като собственик с нотариален акт от 19.01.2004 г., праводател по който е [фирма] (по силата на нот.акт № 142/2003 г.), а праводател на последния е „М. [фирма], който при продажбата на имота се е легитимирал като собственик с нотариален акт, скица, удостоверение за данъчна оценка, А. № 284 от 18.10.1996 г. и Заповедта на Областния управител от 2003 г., с която е отменен А. № 1293 от 22.06.2000 г. След придобиването на имота, въз основа на Разрешение за строеж № И-44 от 13.04.2004 г. на [община], [фирма] е извършил строителство на „Хотел – пристройка и надстройка” в УПИ 7, кв. 43 по плана на кв. С.. Сградата е нанесена в кадастъра и е въведена в експлоатация с удостоверение № 193 от 04.07.2005 г. като „Хотел с ресторант”, категоризиран на 28.08.2006 г. като „хотел с една звезда”. Сградата заедно с терена е декларирана от [фирма] и от 2005 г. насетне дружеството е заплащало данъци. Не е спорно, че установеното по силата на нотариалния акт от 19.01.2004 г. владение на [фирма] се упражнява и понастоящем. Апелативният съд е приел, че купувачът е добил своето знание от записванията в публичните регистри, в които безспорно като собственик на имота е фигурирал неговият праводател. Липсват данни да е знаел, че продавачът му не е собственик. Осъществяваното владение е определено като явно, несъмнено, необезпокоявано и добросъвестно по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Ето защо и при липсата на прекъсване на давностния срок по смисъла на чл. 84 ЗС във връзка с чл. 116 ЗЗД е прието, че преди предявяването на исковата молба на 06.01.2013 г. в полза на [фирма] е изтекла 5-годишната придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС. Отбелязано е, че тези разсъждения са условни – само ако се приеме, че ищецът е придобил собствеността по реда на чл.17-а ЗППДОбП (отм.).
Поради отхвърлянето на иска по чл. 108 ЗС, въззивната инстанция не е обсъждала въпросите относно противопоставеното от [фирма] право на задържане и размера на подобренията.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите Може ли един недвижим имот да се счита за предоставен за стопанисване и управление, ако структурното звено към комбината, на което е бил предоставен за управление, не е било самостоятелен правен субект към момента на предоставяне на стопанисване и управление ? Преминава ли правото на стопанисване и управление при придобиване на самостоятелност и получаване на правосубектност, ако при отделянето поема активите и пасивите на структурното звено, но в разделителните протоколи съгласие за този имот не е постигнато ? Ще бъде ли налице в този случай осъществяване на фактическия състав по чл. 17а ЗППДОбП (отм.) и за кое от преобразуващите се предприятия ? – с довод, че липсва задължителна практика в тази насока.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че е налице противоречие с Р № 1 от 31.01.2014 г. по гр.д.№ 4495/2013 г. на ВКС, І г.о., съгласно което (според касатора) ако не е даден категоричен извод от вещото лице относно индивидуализацията на имота, това може да се установи и с други доказателствени средства.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:
По съдържанието на фактическия състав на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП (отм.) е формирана задължителна съдебна практика, противоречията в която са отстранени с ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК. Разяснено е, че предпоставките за приложението на чл. 17а ЗППДОбП (отм.), респ. чл. 1 ПМС № 201 от 25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия, са: (1) държавата да е собственик на конкретно имущество; (2) това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие и (3) с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имуществото да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество. В мотивите си въззивният съд е изследвал въпроса дали тези предпоставки са осъществени по отношение на касатора и, съобразявайки произтичащото от чл. 154, ал. 1 ГПК разпределение на доказателствената тежест, е приел, че не е доказано наличието на втория от елементите на фактическия състав по чл. 17а ЗППДОбП (отм.) в полза на [фирма] (в ликвидация). Въззивният съд не е обсъждал и не се е произнесъл дали тези предпоставки са се осъществили в полза на „М. [фирма], поради което първата група поставени от касатора въпроси нямат обуславящо значение за изхода на спора. Това от своя страна означава, че същите не удовлетворяват изискванията да бъдат общо основание за допускане на касационното обжалване, по смисъла на това понятие, разяснен с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
На следващо място, твърдението за наличие на противоречие между въззивното решение и посочена от касатора задължителна съдебна практика не е достатъчно, за да се допусне касационното обжалване. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, наред с което да е обосновано и наличието на един или няколко от допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. В случая касаторът не е формулирал правен въпрос, а касационният съд няма правомощието да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба или изложението към нея. Наред с това, ВКС намира, че не е налице и противоречие между въззивния акт и Р № 1 от 31.01.2014 г. по гр.д.№ 4495/2013 г. на ВКС, І г.о. С последното е даден отговор на въпроса как следва да се установят индивидуализиращите белези на недвижим имот, за придобиването на който се прави позоваване на основанието по чл. 17а ЗППДОП (отм.), когато в документите на преобразуваното предприятие не се съдържат данни за основните индивидуализиращи белези на имота – неговите граници и/или съседи. Разяснено е, че недвижимият имот се индивидуализира с основните белези: местонахождение и граници (съседи) и с вторични белези – площ и други. Когато в документите, установяващи предоставяне правото на стопанисване и управление на бившите държавни предприятия, липсват данни за основните индивидуализиращи белези на недвижимия имот, те могат да се установят с техническа експертиза изготвена въз основа на одобрения архитектурен проект за строежа на сградата, съхраняван в техническата служба или в държавен архив, акта за приемане и пускане в експлоатация на сградата, разпределителен протокол на обектите и оглед на място. В настоящия случай преди всичко е прието, че липсват доказателства установяващи предоставяне правото на стопанисване и управление на праводателя на [фирма] (в ликвидация) – С. „Балкански басейн” – С., съдържанието на които да бъде свързано с процесния имот. Освен това, във връзка с установяването на идентичност между процесния имот и този, записан в разделителния протокол от 30.06.2000 г. и в баланса на [фирма] (в ликвидация), по делото са събрани представените от страните доказателства и са изслушани заключения на техническа и икономическа експертизи. Доказателствата са обсъдени от въззивната инстанция, а несъгласието на касатора с формираните в резултат от това изводи не обосновава наличие на противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК между обжалваното решение и Р № 1 от 31.01.2014 г. по гр.д.№ 4495/2013 г. на ВКС, І г.о.
С оглед настоящото произнасяне претенцията на ответника [фирма] касаторът да бъде осъден да му заплати разноските за защита пред ВКС се явява основателна. Същата обаче не е доказана – по делото липсват доказателства за договарянето и заплащането на разноски за защитата пред ВКС, поради което такива не се присъждат с настоящото определение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 47 от 15.04.2016 г., постановено по в.т.д.№ 77/2016 г. по описа на Апелативен съд – Б..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: