ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 194
гр. София, 08.04.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесети януари през две хиляди и шестнадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 709 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С касационна жалба [фирма] , [населено място] обжалва изцяло решение № 267/17.10.2014 г., по т.д. 403/14 г., Варненски апелативен съд. С обжалваното решение Апелативният съд е отменил решение № 38 от 01.02.2011 г. по т.д. 89/09 г. на Разградски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. В. К. срещу [фирма] иск за отмяна на решение на общо събрание на съдружниците, проведено на 11.09.2009 г. за избор на нов управител в лицето на инж. А. М. А. и вместо него е постановил друго решение като е отменил решението на общото събрание на съдружниците на [фирма], [населено място], проведено на 11.09.2009 г. за избор на нов управител в лицето на инж. А. М. А., по иска на Д. В. К., на основание чл. 74, ал. 1 от ТЗ и е осъден [фирма] [населено място], представлявано от А. А. да заплати на Д. К. разноски след компенсация в размер на 3 лв.
Касаторът счита, че решението е неправилно, като е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Единственият довод за отмяна на решението на общото събрание на съдружниците бил, че поканата за свикване на общо събрание не се ползвала с обвързваща съда материална доказателствена сила и поради липса на проведено доказване от страна на ответника на удостоверените обстоятелства следвало да се приеме, че ищецът не е редовно уведомен за провеждането на общо събрание. Въззивният съд бил се произнесъл по процесуално правния въпрос за доказателствената сила на частните свидетелстващи документи и тяхното оспорване в противоречие с практиката на ВКС. Във въззивното решение неправилно съдът бил приел, че поканата за общото събрание на съдружниците била оспорена от ищеца и в допълнение се приема, че ответното дружество е следвало да докаже удостоверените факти.
Излага съображения, че според него не било проведено същинско оспорване на поканата за общото събрание на съдружниците, връчена при отказ. Дори да се приемело, че не следва да се открива производство по оспорване на документа, тъй като е частен свидетелстващ, съдът трябвало да прецени всички събрани по делото доказателства, да изложи съображения кои подкрепя и кои не. Такава преценка в обжалваното решение не била направена. В този смисъл се позовава на решение № 92 от 7.9.2011 г. по т.д. 478/10 г., ВКС, ІІ ТО и решение № 151 от 18.03.2013 г. по т.д. 609/11 г. ВКС, І ТО.
Моли да се отмени решение № 267 от 17.10.2014 г. по в.т.д. 403/14 г., АС – [населено място], с което е отменено решение № 38 от 01.02.2011 г., постановено по т.д. 89/09 г. по описа на Разградски окръжен съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за доказателствената сила на частните свидетелстващи документи и начина, по който тя следва да се оспори, в противоречие с практиката на ВКС. Този въпрос бил неразривно свързан със задължението на съда да постанови решението си като обсъди всички доказателства и възражения на страните. В противоречие с ППВС 7/65 г. съдът в нарушение на процесуалното си задължение не е обсъдил всички доказателства и възражения на страните. Това решение било и в противоречие с по-новата практика, постановена по реда на чл. 290 от ГПК решение № 217 по гр. д. 761/10 г., ІV ГО на ВКС, решение № 235 по гр.д. 513/10 г., ІV ГО, в която е прието, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК съдът бил длъжен да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които приема едни факти за установени, а други за неосъществили се, и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението на делото. Позовава се на определение № 156 от 12.04.2013 г. на ВКС, гр.д. 2254/13 г., ІІ ГО, където имало изрично посочване, че липсата на формирани изводи по възраженията на страните е основание за допускане на касационно обжалване. Според касатора съдът в обжалваното решение е ограничил произнасянето по редовността на връчване на поканата за общото събрание на съдружниците до връчването й, без да обсъди доказателствата, поискани от ищеца. Не е обсъдил заключението на графологичната експертиза от 24.11.2010 г., с което по категоричен начин е установено, че саморъчните подписи в покани и пълномощни за събранието са изпълнени от съответните лица. Едва след това е можел да прави анализ за редовност на връчването. Позовава се на решение № 92 от 07.09.2011 г. по т.д. 478/10 г. ВКС ІІ ТО, като твърди, че е в същия смисъл.
Поставя още един въпрос, който е обусловил изводите на въззивния съд, а именно възлагане тежестта на доказване, при въведено само твърдение за оспорване истинността на документ, без откриване на производство по оспорване. Според касатора въззивният съд е приел, че тежестта на доказване е на страната, която черпи изгодни за себе си правни последици. А по този начин, се е стигнало до изключване на доказателствената съвкупност на процесната покана, без да е откривано производство по оспорване истинността (автентичността й) като частен свидетелстващ документ. Този извод бил в противоречие с решение № 151 от 18.03.2013 г. по т.д. 609/11 г.
Ответникът по касационната жалба Д. В. К. е подал отговор на касационната жалба. Счита, че касаторът не е посочил съобразно изискването на чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК релевантния процесуалноправен или материално правен въпрос, който се дефинира като определящ решаващия извод на съда и обуславящ изхода на спора. Не е установил нито една от предпоставките на хипотезите по т. 1, 2 и 3 на чл. 280, ал.1 от ГПК. Касаторът бил посочил и предложил решения , които не са практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Моли да не се допуска касационно обжалване и да му се присъдят направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, в посочения състав след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК, приема следното:
Касационната жалба е редовна, подадена е подадена от надлежна страна и в предвидения преклузивен срок по чл. 283 от ГПК.
Решението на въззивния съд, което се атакува е постановено след отмяна от Върховния касационен съд на предходно въззивно решение. С решение № 150 от 30.06.2014 г. по т.д. 286/12 г., ВКС, ІІ отделение е отменено въззивното решение на Варненски апелативен съд № 253 от 01.11.2011 г. по в.т.д. № 372/11 г., в частта, с която е обезсилено като недопустимо решение № 38 от 01.02.2011 г. по т.д. 89/09 г. на Разградски окръжен съд по предявения от Д. В. К. срещу [фирма], [населено място] иск за отмяна на решението на ОС на съдружниците, проведено на 11.09.2009 г. за избор на управител в лицето на инж. А. М. А. и е върнато делото за ново разглеждане.
Постановеното при новото разглеждане на делото въззивно решение № 267 от 17.10.2014 г. по в.т.д. 403/14 г. на Варненски апелативен съд е именно предмет на касационната жалба, разглеждана в настоящето производство. С така обжалваното решение въззивният съд, в съответствие със задължителните мотиви в предходното решение на ВКС, е приел, че Д. К. е бил съдружник в дружеството [фирма] към момента на вземане на решение от общото събрание на съдружниците на 11.09.2009 г. Приел е, че е спорен въпросът за връчване на покана на въззивника като съдружник в О. за провеждане на общо събрание на тази дата. С оглед доказателствата по делото поканата до Д. К. била в изискуемата писмена форма с посочен изрично дневен ред, дата и място на общото събрание на съдружниците. Удостоверено било с подписите на връчител и двама свидетели, че на датата на връчване 25.08.2009 г. Д. К. е отказал получаване на поканата. По отношение на начина на връчване на покана до съдружник, съдът е приел, че нито Търговския закон, нито действащия дружествен договор, предвиждат ограничения и можело да бъде връчена при условията на чл. 44 от ГПК. Но удостоверяването не било извършено от длъжностно лице и поради това представената покана до Д. К. имала характеристиките на частен свидетелстващ документ и нямала обвързваща съда материална доказателствена сила. Въззивният съд приема, че при направеното в процеса оспорване на поканата, тежестта на доказване неистинността й, е на дружеството, което се ползва от нея и извлича изгодни правни последици. Въззивният съд е направил извод, че липсва проведено пълно и главно доказване относно истинността на удостоверените в покана факти, а именно, че е уведомен Д. К. за провеждане на общо събрание на съдружниците на [фирма] на 11.09.2009 г. с посочения в поканата дневен ред и че съдържанието на поканата е достигнало до него.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК първият, посочен от касатора процесуалноправен въпрос, е във връзка с оплакването, че въззивният съд не е обсъдил всички релевантни доказателства, а именно изслушаната съдебно-графологична експертиза. Съдът намира, че действително така поставеният въпрос в практиката на ВКС е разглеждан еднозначно и е прието с ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т.д. 1/13 г. на ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. 1245/13 г. на ВКС, І ТО, решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. 674/14 г., както и други, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване на истинността на твърденията на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата правна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по възраженията им на основанията, посочени във въззивната жалба и в отговора й по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
В настоящия случай, решаващият състав е извършил преценка на релевантните доказателства относно твърдените факти. При оценка на елементите от фактическия състав на нормата на чл. 74 от ТЗ, при направеното оспорване на решението на общото събрание на съдружниците в [фирма], съдът е преценил редовността на връчването на поканата за това общо събрание на съдружника ответник по касационната жалба Д. К.. В този смисъл поставеният от касатора въпрос не е определящ за формиране на решението на съда. Съгласно мотивите, изложени в т. 1 от ТР 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. 1/2009 г. материалноправният или порцесуалноправният, въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Това налага извод, че необсъждането на всички доказателства в обжалваното решение от въззивния съд не е въпрос, който настоящият съдебен състав може да приеме за общо основание за допускане на касационно обжалване. Съдът е преценил за решаващ единствено въпроса за редовното уведомяване на Д. К. за процесното общо събрание на съдружниците. Поради това не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на процесното решение.
По посочения в изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 от ГПК втори процесуалноправен въпрос съдът намира, че действително въпросът е релевантен, поради това, че е обусловил изводите на въззивния съд и е включен в предмета на спора като с разрешаването му съдът е достигнал до решаващия си извод за основателност на предявения от Д. К. иск. Ето защо по отношение на този въпрос е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК. Но не е налице допълнителната предпоставка, на която касационният жалбоподател се позовава, а именно – въпросът да е решен в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по оспорените частни документи, по-конкретно поканата до съдружника Д. К., тъй като още в исковата молба същият е оспорил уведомяването си чрез редовно връчване на покана за общото събрание на съдружниците на 11.09.2009 г. Неоткриването на производство по оспорване не е процесуална предпоставка за допустимост на произнасянето на съда по така извършеното оспорване на частния документ, каквото становище е застъпено в практиката на ВКС относно откриване на производство по оспорване на частен документ. Освен това, разпределянето на доказателствената тежест е станало в съответствие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК относно оспорване на поканите за общо събрание на съдружниците в дружество с ограничена отговорност, изразена в решение № 94 от 02.03.2012 г. по т.д. 133/10 г. ІІ ТО на ВКС, решение № 38 от 24.04.2012 г. по т.д. 8/11 г. І ТО на ВКС, решение № 261 от 22.01.2014 г. по т.д. 2354/13 г. ВКС, ІІІ ГО, както и в решение № 104 от 03.10.2011 г. по т.д. 876/10 г., ВКС, І ТО. Доказателствената стойност на частните свидетелстващи документи, каквато е поканата, връчена от трима съдружници и съдържаща подписи на двама свидетели, единият от които и връчващ съдружник, се преценява по вътрешно убеждение от съда при наличие на доказателства, установяващи настъпването на отразените в частния документ факти. В случая не става въпрос за автентичността на поканата, т.е. че лицата, от които изхожда и които са я подписали като свидетели, действително са сторили това. От значение е оспореният факт, че съдържанието на поканата е достигнало до ответника, че удостовереното в нея действително се е осъществило. Въззивният съд е приел, че при направено оспорване на документа, изразено още в исковата молба в тежест на страната, която се ползва от него е, да докаже, че отразените в документа факти са се осъществили. В съответствие с цитираната съдебна практика въззивният съд е възложил на страната, която се ползва от документа [фирма], да установи истинността на фактите, а именно, че Д. К. е уведомен редовно за общо събрание на съдружниците на дружеството на 11.09.2009 г.
Настоящият съдебен състав намира, че решението не е постановено в противоречие с решението на ВКС по реда на чл.290 от ГПК, посочено в изложението на основанията за допускане до касационно обжалване № 151 от 18.03.2013 г. по т.д. 609/11 г., ВКС , І ТО. В посоченото решение съдът е приел, че липсва оспорване на документи, които са изключени от доказателствения материал, докато в процесния случай е налице оспорване, изразено от ищеца в исковата молба на всички доказателства по свикване на общо събрание на съдружниците от 11.09.2009 г.
В касационната жалба касаторът се е позовал на решение № 92 от 07.09.2011 г. по т.д. 478/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, относно доказателствената стойност на фактурата като частен документ, както и решение № 217 по гр.д. 761/2010 г. на ІV ГО, решение № 235 по гр.д. 513/2010 г. на ІV ГО относно обсъждане на доказателствата по делото в мотивите от въззивния съд, твърдейки нарушаване на съдебната практика на ВКС. Доколкото всички посочени решения разглеждат различни факти от фактите, разгледани от въззивния съд в процесното решение, то решаващият извод на въззивния съд, не е постановен в противоречие с тази практика. Поради това касаторът не е доказал основанието по чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК.
Поради липса на твърдените основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Няма доказателства за направени от ответника разноски за касационното производство и не следва да се присъждат.
Мотивиран от изложеното, на основание чл. 288, ал. 1 от ГПК съдът
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 267 от 17.10.2014 г. по в.т.д. 403/14 г. Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.