О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
София, 12.03.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 11 март две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА АРСОВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 297 /2009 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. П. С. против решение № 247 от 05.11.2008г., постановено по гр.д. № 82/2008г. на Ловешки окръжен съд, с което е обезсилено решение № 424/24.08.2007г., постановено по гр.д. № 377/2006г. и е прекратено производството по делото.
За да приеме, че е недопустим предявеният от Б. П. С. иск по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ против Х. Д. Н. и В. Д. Н. за признаване за установено, че към момента на образуване на ДЗС неговият наследодател П е бил собственик на нива от 1,6 дка в м.”Ч” в землището на гр. Л., въззивният съд е констатирал следното. С влязло в сила решение на ПК е отказано на ищеца Б. П. С. възстановяване правото на собственост, като наследник на П. А. С. в съществуващи реални граници на нива от 1,6 дка в м. “Т” /до м.”Ч” в землището на гр. Л., поради това, че такива не се установяват. С друго също влязло в сила решение е постановено този имот да се възстанови с план за земеразделяне. Въззивният съд е приел, че искът по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ е недопустим, защото правото на възстановяване е признато на ищеца, а той оспорва начина на възстановяване, който въпрос може да се разглежда само в административното производство по възстановяването и този ред за ищеца е изчерпан. Съдът е приел, че с иска по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ се цели установяване правото на собственост към минал момент с оглед признаване правото на възстановяване, а това право на ищеца е признато, т.е. няма спор за материално право. Изходът от спора по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ не определя начина на възстановяване, а за разрешаване на спор за правото на възстановяване, какъвто между страните не съществува.
Настоящата инстанция констатира и това, че на ответниците правото на собственост в съществуващи реални граници върху същия имот е възстановено с решение от 24.10.1993г. Те са продали имота на трето лице – “Л” ООД с н.а. № 15,т.10/30.12.1993г. но с решение № 011 от 11.09.1996г., ПК отменя решението, с което е възстановено правото на собственост през 1993г. и с решение № 12/11.09.1996г. е определя същия имот за възстановяване чрез план за земеразделяне.
Формулираният в касационната жалба основен материално правен въпрос е налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал.4 от ищеца в описаната хипотеза. Касаторът развива теза, че винаги е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост, щом имота е придобит от трето лице на основание сделка, която е нищожна, или недействителна, че решението по чл. 14, ал.3 от ЗСПЗЗ, като резултат от което е влязъл в сила отказа за възстановяване правото на собственост в съществуващи реални граници на заявения имот и той е признат за възстановяване с план на земеразделяне няма действие по отношение на ответниците. В подкрепя на тези доводи представя съдебна практика – Р № 1467/08.12.1993г. по адм.д. № 139/1993г., Р № 2244/03.10.1994г. по адм.д. № 6147/93 на ВС, Р № 98/1997г. на ВКС, ІV гр.о., и твърди противоречие на обжалваното решение с тях. Така обосновава допускането до касация с основание по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК.
Ответниците по касация Х. Д. Н. и В. Д. Н. не вземат становище.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Повдигнатият с касационната жалба основен процесуален въпрос за наличието на правен интерес у ищеца от предявения иск по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ при установените факти по делото е съществен, защото касае наличието на абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му, което е условие за надлежното упражняване на правото на иск.
Този въпрос обаче не е разрешен в противоречие със съдебната практика, включително и задължителната такава – ТР № 1/1997г. на ОСГК на ВКС. Тя е последователна относно следното: Действително предпоставка за установителния иск за собственост към минал момент по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ е наличието на правен интерес от предявяването му, а той се обуславя от наличието на правен спор относно въпроса на коя от страните да се възстанови конкретен имот и от възможността при успешно доказване и уважаване на иска, ищецът, комуто е отказано възстановяване на правото на собственост да иска изменение на решението относно лицата, в чиято полза е възстановена собствеността на основание чл. 14, ал.7а от ЗСПЗЗ.
В казуса, предмет на спора, с влезли в сила решения е постановен отказ за възстановяване в съществуващи реални граници и на двете страни и заявените от тях имоти са признати за възстановяване с план за земеразделяне. Следователно между тях не е налице спор на коя от двете страни да се възстанови правото на собственост върху процесния имот, респективно въз основа на решението по такъв иск не може да се изменят решенията, с които е постановен и влязъл в сила отказ за въстановяване в съществуващи реални граници и е определ друг начин на възстановяване на собствеността.. Липсата на такъв спор обуславя и липсата на интерес от предявяване на иска по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ.
Съдебната практика, на която се позовава касатора касае хипотези, различни от установената фактическа обстановка по делото. Тя се отнася до случаите, когато поне на едната страна е признато за възстановяване, или възстановено правото на собственост, какъвто не е настоящия случай. Обстоятелството, че в момента в имота се намира трето лице, което е купило имота от ответниците, преди да бъде отменено решението на ПК за възстановяване правото на собственост в съществуващи реални граници е факт извън предмета на установяване по иска по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ, по който се изследва правото на собственост към минал, а не към настоящия момента. Затова в настоящото производство не могат да се коментират правата на третото за спора лице – купувач и действителността на сделката с него. Тези въпроси биха имали значение при предявяване на иск за собственост към настоящия момент, но такъв иск не е предмет на исковата молба, а и ищеца не би могъл да докаже активна материално правна лигитимация към настоящия момент предвид влезлия в сила отказ за възстановяване на този имот.. Затова практиката, на която се позовава ищеца, касаеща правата, придобити от третите лица е неотносима към предмета на спора.
Неотносима е и цитираната практика по чл. 14, ал.3 от ЗСПЗЗ. Това производство е административно и действително решението по него няма сила на присъдено нещо за другата страна по спора по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ. Но влезлия в сила отказ за възстановяване правото на собственост върху конкретен имот, предмет на иска и за двете страни по спора, като административен акт е задължителен за съда и в производството по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ. Съдът не може в това производство да възстанови в съществуващи реални граници имот, който е признат за възстановяване с план за земеразделяне, защото предмет на този иск е различен. Ако уважи иска по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ, съдът установява правото на собственост към момента на колективизацията за ищцовата страна, но той не е компетентен да се произнесе относно начина, по който следва да се възстанови този имот – с план за земеразделяне, или в съществуващи реални граници. Конститутивното действие на решението има отношение към обособяване на обекта на реституция по ЗСПЗЗ, а съдът в производството по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ може да се занимава само с въпроса на коя от страните принадлежи правото на собственост върху признатия за възстановяване, или вече обособения имот, но не може да променя начина на възстановяване. В този смисъл практиката по приложението на чл. 14, ал.3 от ЗСПЗЗ е неприложима към казуса, който е предмет на обжалваното въззивно решение.
Или в обобщение, твърденията за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВС и на ВКС е неоснователно, а това сочи на липса на основанието по чл. 2800, ал.1 т.1 от ГПК за допускане до касационно обжалване.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 247 от 05.11.2008г., постановено по гр.д. № 82/2008г. на Ловешки окръжен съд по касационна жалба, подадена от Б. П. С..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: