О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
гр.София, 10.04.2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 615/2008 година
Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “М”Е. , гр. Б., подадена чрез процесуалния му представител адвокат К. Ликоманов от АК-Бургас срещу решението на Бургаския апелативен съд № 72/27.06.2008 год., постановено по т.дело № 84/2008 год. С това решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Бургаски окръжен съд № 13/21.02.2008 год. по гр.дело № 54/2007 год., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу „М”Е. , гр. Б. иск по чл.254 ГПК/отм./, с който се иска да се приеме за установено, че ищецът не дължи сумата 297 425,85 лева по издадения в полза на ответника изпълнителен лист по реда на чл.237, б.”з” ГПК/отм./ поради нищожност на споразумението от 01.06.2005 год., въз основа на което е бил издаден.
В касационната жалба се правят оплаквания, че постановеното въззивно решение е неправилно поради необоснованост и д опуснати съществени нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, тълкувал е погрешно съдържанието на представения споразумителен протокол от 01.06.2005 год., което е довело до необосновани изводи относно дължимостта на сумата по издадения изпълнителен лист. Навеждат се доводи за нищожност на споразумението поради липса на основание по смисъла на чл.26, ал.2 ЗЗД.
В допълнителното си изложение към касационната жалба като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по основни съществени материалноправни и процесуални въпроси относно предмета на иска по чл.254 ГПК/отм./ и доказателствената тежест на страните в процеса при установяването на спорните факти, от които произтича процесното вземане, които въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и останалите съдилища и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Приложени са 15 броя решения на различни състави на ВКС във връзка с поставените въпроси, решение № 12/19.07.2007 год. по адм.дело № 180/2007 год. на Административен съд-Русе, както и решение на Арбитражния съд при БТПП № 1/01.08.1997 год. по м.а.дело № 34/1996 год.
Ответникът по касационната жалба „М”Е. , гр. Б. чрез пълномощника си адвокат М. Иванова от АК-Бургас поддържа становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК, предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по съществен материалноправен или процесуален въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС: решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Същественият материалноправен или процесуален въпрос е винаги специфичен за конкретното дело и същият следва да е обусловил решаващата воля на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. В тази връзка твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличие на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалния закон.
С обжалваното решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното отхвърлително решение, като е направил извода за неоснователност на предявения от ищеца-касатор иск по чл.254 ЗЗД. Прието е, че предмет на отрицателния установителен иск е фактическата дължимост на сумата по издадения изпълнителен лист и наличието на материалноправните предпоставки за реализиране на процесното вземане. В тази връзка като е взел предвид разпоредбата на чл.127, ал.1 от отменения ГПК/съответствуваща на чл.154 от сега действуващия ГПК в сила от 01.03.2008 год./ за разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса, въззивният съд е направил решаващия извод, че взискателят следва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът – възраженията си срещу това вземане. Прието е също, че за разпределението на доказателствената тежест е без значение каква процесуална роля заема страната в процеса – т.е. не зависи от качеството й на ищец или на ответник, а по отношението към спорното право – дали страната твърди, че то съществува или отрича съществуването му. При това положение, тъй като обосновавайки защитната си теза ищецът се позовава на нищожност на постигнатото споразумение поради липса на основание, той трябва да докаже тази нищожност.
Анализирайки целия фактически и доказателствен материал по делото решаващият съд е приел, че ищецът дължи сумата посочена в споразумителния протокол от 01.06.2005 год., въз основа на която е издаден изпълнителния лист от Бургаския районен съд с определение от 12.09.2006 год. по гр.дело № 2000/2006 год. Направен е извода, че посоченото споразумение от което ответникът черпи правата си, представлява извънсъдебна спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД и обхваща претенцията-предмет на иска по чл.254 ГПК. След преценка на събраните по делото доказателства съдът е достигнал до извода, че подписаното от законните представители на страните споразумение е валидно. То цели уреждане на имуществените отношения между двете дружества, възникнали в резултат на отделянето от „М”ООД на две нови дружества /”М”ООД и „М”ООД/ и последвалото преобразуване на трите дружества в Е. , при което всеки от първоначалните съдружници е станал едноличен собственик на капитала на едно от тези дружества. При тези фактически данни е прието за неоснователно направеното от ищеца възражение за нищожност на постигната спогодба поради липса на основание, тъй като събраните доказателства сочат, че визираната в споразумението дължима сума-съответствува на разликата в стойността на получените при преобразуването в по-малко права и имущество от ответника в сравнение с дружеството-ищец. Спогодбата има значението на юридически факт, релевантен за спорното право и съдът е длъжен да се съобрази, като зачете нейния материалноправен ефект. Тя изразява волята на подписалите я страни да уредят имуществените си отношения, като в изпълнение на това споразумение ищецът е извършил и частично плащане.
С оглед на изложеното, формулираният изрично от касатора съществен процесуален въпрос е за разпределението на доказателствената тежест между страните в производството по чл.254 ГПК/отм./.
По отношение на този въпрос, обаче, не е изпълнено нито едно от визираните в чл.280, ал.1 ГПК изисквания. Постановявайки своя съдебен акт апелативният съд не се е отклонил от смисъла и съдържанието на закона и константната съдебна практика. Решаващият съдебен състав е постановил решението си след обсъждане и цялостен анализ на събраните по делото доказателства при съобразяване с разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.154 ГПК/съответствуващи на чл.188, ал.2 и чл.127 от отменения ГПК/ във връзка с чл.254 ГПК/отм./ относно разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и въз основа на тях е изградил фактическите си констатации и правни изводи, като е приложил точно материалния и процесуалния закон. Тази преценка на фактическия и доказателствен материал по делото извършена от съда е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за незаконосъобразност и необоснованост, изразяваща се в погрешно тълкуване съдържанието на представеното споразумение представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Различията с представените решения по приложението на чл.254 ГПК/отм./ произтичат от различните факти, както и от конкретните доказателства по всяко едно от делата, а не от неточното прилагане на закона и противоречие със съдебната практика, на която касаторът се позовава.
Поставеният в допълнителното изложение процесуален въпрос относно приложението на чл.154, ал.1 ГПК/отм./ в случая не е съществен, тъй като от него не зависи крайния изход на спора. Това е така, защото ищецът не е оспорил истинността на представения като доказателство по делото споразумителен протокол от 01.06.2005 год., а се твърди липсата на основание на сключеното споразумение и в тази връзка се прави възражение за неговата недействителност. Ето защо представените съдебни решения по приложението на чл.154, ал.1 ГПК/отм./ в случая са неотносими.
Неотносимо е също и приложеното съдебно решение, касаещо преобразуването на търговски дружества № 227/29.04.2008 год. по т.дело № 762/2007 год. на ВКС-ТК, тъй като не касае пряко поставения съществен правен въпрос. Неправилно е и позоваването на р. № 12/19.07.2007 год. по адм.дело № 180/2007 год. на Административен съд-Русе, както и на решение от 01.08.1997 год. по МАД № 34/1996 год. на Арбитражния съд при БТПП, тъй като разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК има предвид практиката на съдилищата, произнесли се с влезли в сила решения по граждански дела /поне две/ по съществения правен въпрос, който е предмет и на настоящото дело, а не за решения по административни, арбитражни или други дела.
Не е налице твърдяното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняването на неяснота в правната норма, какъвто не е настоящия случай. В случая касаторът бланкетно се позовава на чл.280, ал.1, т.3 ГПК практически отъждествявайки една от предпоставките за допускане на касационно обжалване с основанията за касиране на неправилно въззивно решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че не са налице условията на чл.280, ал.1 ГПК и не следва да бъде допуснато касационно обжалване на постановеното въззивно решение, поради което на основание чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаски апелативен съд № 72/27.06.2008 год., постановено по т.дело № 84/2008 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: