О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
София, 13.03.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на седми март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 4264 по описа за 2016г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от И. Й. Г., понастоящем в Затвора Л., чрез процесуалния представител адвокат З. против въззивно решение № 127 от 6.06.2016г. по в.гр.д. № 127/2016г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 19 от 26.01.2016г. по гр.д.№ 429/2015г. на Ловешки окръжен съд като е отхвърлен иска му против Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2 ал.2 т.3 ЗОДОВ за сумата от 151 814лв.,обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие задържането му под стража по образуваното н.о.х.д. № 591/1997г. на РС Плевен, по което е постановена оправдателна присъда през 2002г. от ВКС , ведно със законната лихва считано от 4.07.1999г. поради погасяването му по давност.
Като основание за допустимост касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпрос: „Прилага ли се давност по отношение на претендирано обезщетение на правно основание чл.2 ал.2 т.3 ЗОДОВ и допустимо ли е Прокуратурата да се позовава на такава?, по който счита, че установената практика следва да бъде преосмислена с оглед липсата на изрична норма в специалния закон и наличието на противоречие с принципите на справедливост и законност, които според касатора не позволяват страната, която е причинила вредите да разполага със средство, с което да избягва понасянето на отговорността си.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Акцентира се на същността на института на погасителната давност, като юридически факт, представляващ изрично регламентиран в закон период от време, след изтичането на който се погасява правото на иск за защита на конкретно субективно материално право.
Жалбата е подадена в срок и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
Въззивният съд, след като е съобразил всички релевантни за спора факти – на И. Й. Г. е повдигнато обвинение на 9.04.1997г., като му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” за 2г., 1м. и 13дни, което съставлява продължителен период от време /от 21.05.1997г. до 4.07.1999г./, като производството е продължило пет години до 10.01.2002г., когато постановената оправдателна присъда е влязла в сила – е приел, че във връзка с престоя в ареста, ищецът безспорно е претърпял неудобства, притеснения и страдания, свързани с принудителното ограничаване на свободата му. Отхвърлил е иска, с оглед направеното от ответната страна възражение за изтекла петгодишна погасителна давност за иска по чл.2 ал.2 т.3 ЗОДОВ /на 10.01.2007г./ и тригодишна за иска по чл.86 ЗЗД /на 10.01.2005г./, като е съобразено, че иска е предявен на 8.01.2014г.
В тази връзка, поставеният от касатора въпрос, касаещ приложението на давността, е от значение за изхода на спора /свързан е с решаващите изводи на съда/, но по него не може да се допусне касационно обжалване, защото не е налице посоченото специално основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно т.4 от ТР № 1 /19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В случая не е налице създадена поради неточно тълкуване съдебна практика и не може да се говори за необходимост от осъвременяване на тълкуването й, защото въпросът за давността е изрично уреден в закона /разрешението му не е изведено от съдебната практика/. Съгласно §1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ – за неуредените въпроси /какъвто е въпроса за давността/ се прилагат разпоредбите на гражданските закони. Съгласно чл.110 ЗЗД – с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок /за вземането за лихви е предвидена в чл.111 б.”в” тригодишна погасителна давност./ Цитираните норми са ясни и за тях не е налице горепосоченото изискване /характеризиращо термина „развитие на правото”/ – законите да са непълни, неясни или противоречиви. Въпросът за началният момент на погасителната давност е изяснен с т.4 от ТР № 3 от 22.04.2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС. Всяка една от страните в процеса разполага с правото да прави възражения, включително и за давност.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 127 от 6.06.2016г. по в.гр.д. № 127/2016г. на Великотърновски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.