6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
София, 15.03.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на пети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 4523 по описа за 2018г. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 ГПК
Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от А. С. К. и от А. С. К., двете от [населено място], чрез процесуалните си представители съответно адвокат М. и адвокат М. против въззивно решение № 332 от 9.08.2018г. по в.гр.д. № 218/2018г. на Окръжен съд Смолян, с което е отменено решение № 152 от 13.04.2018г. по гр.д.№ 426/2017г. на Районен съд Смолян и вместо това е постановено друго, с което е обявена за недействителна, на основание чл.135 ЗЗД, спрямо „Първа инвестиционна банка” /ПИБ/ АД гр.София, продажбата от А. С. К. на А. С. К. на 1/6ид. ч. от апартамент № 46, намиращ се в [населено място], кв.У., [улица], идентификатор 67653.926.140.3.10, ведно с прилежащото избено помещение № 40, извършена с н.а.№ 105 от 25.03.2016г., т.І, рег.№ 821, н.д.№ 73/2016г. и са присъдени разноски.
Срещу подадените касационни жалби са постъпили отговори от ПИБ АД, с които се оспорват и допустимостта, и основателността на същите. Претендира разноски за юрисконсулско възнаграждение в размер на по 450лв. за всеки отговор.
Касационите жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.За да се произнесе по допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
Въззивният съд е приел предявения иск за основателен със следните мотиви: Ответниците са сестри. А. К. е сключила договор с ищеца ПИБ АД на 27.04.2012г.за банков кредит, в размер на 5 000лв., който се е задължила да върне в срок до 10.04.2017г., съобразно погасителен план. Поради това, че считано от 10.11.2013г. е изпаднала в просрочие, банката се е снабдила със заповед за изпълнение, по чл.417 ГПК, по ч.гр.д.№ 211/2016г. на СРС. Въз основа на издаден изпълнителен лист, е образувано изп.д. № 8382016г.на ЧСИ Димитрова за събиране на вземанията. Не се спори, че А. К. е получила на 6.04.2016г. покана за доброволно изпълнение. Преди това, на 25.03.2016г., тя е прехвърлила, чрез продажба, на своята сестра А. К., собствената си 1/6 ид.ч. от процесния имот, за сумата 6 225.28лв. В договора е записано, че сумата е платена чрез погасяване на задължения на А. К. към трети лица, както следва: 4 167.49лв.на ТД на НАП Пловдив /задължения към Община Смолян и ОД на МВР Смолян/, 2 057лв.на ЧСИ Димитрова, във връзка с друго изп.д.№ 1782016г.
Ответницата А. К. е закупила, на 22.03.2016г., с н.а. по н.д.№ 778/2016г. от своята майка Е. К., нейните 2/3ид.ч. от същия имот, за сумата 10 350лв., след което се е нанесла в жилището заедно с нейният приятел /свидетелят Ш./ и тяхното дете. Плащането е удостоверено с представена вносна бележка от ОББ АД,от същата дата.
Въз основа на тези данни, съдът е приел, че ищецът има качеството на кредитор /като титуляр на парично вземане/, към момента на процесната продажба, извършена между ответниците К. и че с продажбата ответникът- продавач е увредил кредитора. На спорният въпрос за знанието на купувача А. К. /третото лице, с което длъжникът е договарял/ за увреждането, въззивният съд е дал положителен отговор със следните аргументи:
1. А. К. е заплатила дълговете по изп.д.№ 1782016г. Това дело е при същия ЧСИ, при който е образувано и изп.д.№ 8382016г. за дълга към кредитора ПИБ АД, което е индиция за уведомяването й.
2. Свидетелите Ш. и Б. са заинтересовани /първият, тъй като живее в жилището, заедно с една от ответниците и е платил за спорната 1/6 ид.ч.от имота, а вторият тъй като живее заедно с майката на ответниците/. Заинтересоваността на свидетелите е обсъдена в съвкупност с останалите доказателства и е посочена от съда като причина, поради която не следва да се ценят показания в частта им десежно твърденията, че А. К. не е знаела за увреждането на банката,
3. Съдът обаче е възприел показанията на посочените свидетели относно обстоятелството, че отношенията между двете сестри- ответници са добри, въпреки че общуват рядко. Добрите им отношения и фактът, че живеят в един квартал /У./, заедно с тяхната майка, според съда, „засилва истинността на предположението за знание”,
4. Съдът е оценил като защитна теза твърдението, че купувачката А. К., не е знаела за задължението на сестра си към банката, защото в противен случай нямаше да купи по същото време освен нейния и дела на майка си. Аргументирал се е, че плащането на сумата от 10 350лв.е наложено и от закона – чл.3 и чл.5 от Закона за ограничаване плащанията в брой, и за да се гарантират от претенциите на по-далечни роднини, защото майката на ответниците е имала и друго дете /което е и на свидетеля Б./. Плащанията на задълженията към публичните органи, съдът е обяснил с необходимостта това да бъде направено, за да бъде изповядана сделката. Детайлното им изписване в нотариалния акт, според съда се е наложило „с оглед придаване на вид, че това са всички задължения, за които А. К. знае, освен че по този начин, в по-голяма степен, се гарантират правата й на изряден купувач и спрямо роднините й”,
5. Отделно според въззивният съд, ответницата А. К. целенасочено е поддържала и защитавала пред съда тезата за липса на контакт със сестра си А., за да се внуши „липса на знание за увреждане”.
Съобразно тези мотиви, касаторът А. К., чрез назначеният й особен представител, се позова на всички основания за допустимост по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, без да поставя нито един конкретен въпрос. И в подадената касационна жалба, и в приложеното към нея изложение, развива тезата си за неправилност на постановения въззивен акт. Счита, че свидетелските показания са преценени непълно и едностранно, като се позовава на противоречие с постановени решения по т.д.№ 1871/2014г. и т.д.№ 118/2010г. на ІІ т.о. Отделно счита акта и за очевидно неправилен.
Поради липса на поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос като общо основание за допустимост, по така подадената касационна жалба, касационно обжалване не може да се допусне. Съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посоченият от касатора въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да го извежда от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Това е така, защото противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна, а и би било възможно жалбоподателят да влага във въпроса друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът.
Касаторът А. К. също се позова на основанията по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, като поставя следните четири въпроса: 1. Как следва да бъде ценена достоверността на свидетелските показания, съобразно чл.172 ГПК, който счита че е разрешен в противоречие с приетото в т.д.№ 1871/2014г., 2. Допустимо ли е съдът с решението си да прави предположения и изводи, противни на установеното по делото или решението му следва да се основана на събраните по делото доказателства? Твърди противоречие с решение по гр.д.№ 1349/2016г.на ІІІ гр.о., 3. Обвързан ли е съдът от твърденията в исковата молба или може да развива и допълнителни съображения в подкрепа на иска, който счита, че е разрешен в противоречие с решение по т.д.№ 118/2010г. на ІІ т.о. и 4. Следва ли съда да обсъжда твърдения, непосочени в исковата молба и да вменява в задължение на ответника по иска да сочи доказателства във връзка с тези твърдения? Позовава се на т.д.№ 2072/2013г. на І т.о., съгласно което „съдът е длъжен да се произнесе само по право-пораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба и основаването на други, които не са релевирани по надлежния ред води до недопустимост на съдебното решение”.
Тезата за очевидна неправилност на постановения въззивен акт обосновава с твърдения за явна необоснованост и грубо нарушение на правилата на формалната логика при постановяването му. Оспорва логиката на извода за знание за увреждане.
Настоящият съдебен състав намира, че по първия от така поставените от касатора въпроси, който е от значение за решаването на спора, тъй като е свързан с решаващите мотиви на съда, не следва да допуска касационно обжалване, защото е разрешен от въззивния съд съобразно установената съдебна практика. Противоречие с приетото в решението по т.д.№ 1871/2014г. на ІІ т.о. няма, защото в случая съдът е преценил достоверността на обсъдените от него свидетелски показания след цялостна съпоставка с всички доказателества по делото. Както беше посочено по-горе, въззивният съд е изложил подробни аргументи във връзка с извода си за наличие на знание за увреждане, като необходима предпоставка за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД, като е съобразил освен свидетелските показания, още и ангажираните писмени доказателства /наличието на образувани изпълнителни дела при един и същ ЧСИ/, а така също и задълженията, произтичащи от други закони, какъвто е Закона за ограничаване плащанията в брой и задълженията към публичните органи, извеждайки и общи изводи, във връзка със защитната теза на страната по делото. В този смисъл, съдът се е съобразил с цитираната практика, съгласно която с доказателствена стойност могат да се ползват и показанията на заинтересованите лица, но преценката се прави от съда след обсъждането им, при излагане на конкретни съображения защо приема едни за достоверни, а други не, което в случая е направено.
Останалите въпроси, не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно приетото в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото съдържат твърдения на касатора, които не отговарят на установеното по делото – че съдът с решението си е направил предположения и изводи, противни на установеното по делото /въпрос две/, че съдът е развил допълнителни съображения, извън посоченото в исковата молба /въпрос три / и че съдът е обсъдил твърдения, непосочени в исковата молба и е вменил задължение на ответника да сочи доказателства за тях /въпрос четири/. Съгласно цитираното т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК – поставеният материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, тъй като основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение. По тези въпроси противоречие с цитираната практика няма, защото съдът не е излязъл извън заявения в исковата молба предмет, не е променял по своята преценка заявените факти и обстоятелства /какъвто е случаят по д.№ 1349/2016г.на ІІІ г.о./, а е формирал собствените си правни изводи на базата на заявеното и установено въз основа на ангажираните по делото доказателства. Не е налице и противоречие и с приетото по т.д.№ 118/2010г.на ІІ т.о., тъй като не е налице нарушение на диспозитивното начало. Няма и произнасяне по непосочено фактическо основание, какъвто е случаят по т.д.№ 2072/2013г. на І т.о.
Настоящият съдебен състав не споделя и твърдението на касаторите за очевидна неправилност на постановения въззивен акт по чл.280 ал.2 ГПК. Ако се приеме, че дефинитивно това е порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, то такъв в случая не е налице. Не е налице, защото в случая подобна неправилност не може да се изведе от мотивите на въззивното решение, тъй като съдът не се е позовал на отменена или несъществуваща правна норма, не е приложил правна норма със смисъл, различен от действително вложения, не е налице хипотеза на неприложена императивна правна норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, или извод в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата.
С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.8 ГПК, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсулско възнаграждение. Като съобрази вида на производството, че възнаграждението е за изготвяне на отговор на касационни жалби, съобразно материалния интерес от 2 582лв.,на основание чл.37 от Закона за правната помощ, във вр. чл.25 ал.1 и чл.25а от Наредбата за плащането на правна помощ, настоящият съдебен състав намира за основателно искането до размер на по 100лв. или общо 200лв.
С оглед на изложеното, Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 332 от 9.08.2018г. по в.гр.д. № 218/2018г. на Окръжен съд Смолян.
ОСЪЖДА А. С. К. и А. С. К., двете с адрес: [населено място] [улица] да заплатят на Първа инвестиционна банка”АД, гр.София бул.”Драган Цанков” № 37 сумата от по 100лв./сто лева/, за юрисконсулско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: