О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
София, 24.04.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 14 април две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 125 /2020 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. И. Ж. против решение № 180 от 17.10.2019 г. по гр.д.№ 345/2019 г. на Сливенски окръжен съд, с което е обезсилено изцяло решение № 462 от 23.04.2019 г. по гр.д.№ 5674/2019 г. на Сливенски РС и е оставен без разглеждане като недопустим, искът, предявен от касаторката против Община Сливен: да се признае за установено, че тя е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор …. по КК на [населено място], съставляващ апартамент № 1 на първия етаж в жилищен блок № …. , находящ се на [улица] със застроена площ 43,50 кв.ч. ведно с избено помещение № 1 с площ 13,45 кв.м. и 24,55 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху общински имот с площ 365 кв.м., върху който е реализирано правото на строеж на основание договор за продажба от 15.09.1987 г. както и че спорната част от имота от 365 кв.м. неправилно е заснета като част от общински имот с идентификатор …. вместо като отделен обособен самостоятелен имот.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 15, ал.3 ЗС, чл. 64 ЗС и чл. 25, ал.3 ЗОС, за допуснати съществени процесуални нарушения, защото въззивната инстанция не е допуснала исканите във въззивната жалба доказателства и за необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се твърди противоречие на изводът за недопустимост на предявения иск със съдебната практика на ВКС, като касаторката се позовава на определение № 371/17.07.2015 г. по ч. гр.д.№ 299/2015 г. на І гр.о. и решение № 16 от 18.03.2015 г. по гр.д.№ 5579/2014 г. на ІІ гр.о. Формулирани са и два въпроса, по които се иска допускане до касация на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
Ответникът по касация Община гр. Сливен оспорва допускането до касация, тъй като формулираните два въпроса не са принципно определящи за изхода от спора, а представените съдебни актове са постановени при друга фактическа обстановка.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Касаторката е предявила установителен иск за собственост срещу Община гр. Сливен за установяване, че е собственик на самостоятелен обект в сграда – апартамент със застроена площ 43,50 кв.ч. ведно с избено помещение № 1 с площ 13,45 кв.м. и 24,55 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху общински имот с площ 365 кв.м., върху който е реализирано правото на строеж на основание договор за продажба от 15.09.1987 г. както и че спорната част от имота от 365 кв.м. неправилно е заснета като част от общински имот с идентификатор …. вместо като отделен обособен самостоятелен имот. Общината не оспорва правото на собственост върху апартамента. Оспорва искането да се определят границите на самостоятелен УПИ, върху който е съсредоточено правото на строеж, което ищцата счита, че е заплатила. Общината е твърдяла, че в договора погрешно е посочено, че е платено правото на строеж за 365 кв.м. вместо на стойност 365 лв. В този смисъл извод е направило вещото лице по изготвената СТЕ, като е съобразило изготвената оценка при продажбата на апартамента. То е докладвало, че сградата, в която се намира купеният от ищцата апартамент е едноетажна с четири самостоятелни апартамента, а парцелът в който е изградена по плана от 1981 г. е ХХ-Общ. с площ 1270 кв.м. По КК, одобрена със заповед от 2006 г., този УПИ е заснет с площ 1275 кв.м. Няма спор, че парцела е бил държавна собственост, актуван АДС № 7141/12.02.1986 г. и в него е построен жилищен площ 20/10 със застроена площ 182,64 кв.м. На основание пар.7, ал.1 т.6 ЗМСМА и пар.42 ЗОС парцелът е актуван за общинска собственост с АОС № 3605/23.06.2017 г. Правото на строеж е реализирано в пълен обем съобразно предвижданията по ПУП. Между етажните собственици с влязло в сила решение на 01.10.2008 г. по гр.д.№ 782/2005 г. на Сливенски РС са определени площите, които етажните собственици могат да ползват на основание чл. 64 ЗС. На ищцата е определена площ 269,07 кв.м. Тя счита обаче, че има право да получи обособен парцел с площ 365 кв.м. Тъй като е заградила по-голяма част от общинския парцел, която е била разпределена на друго лице, е осъдена с влязла в сила присъда по НОХД № 757/2014 г. за престъпление по чл. 323 НК.
РС е отхвърлил иска с основен мотив, че в договорът за продажба е допусната грешка, като заплатеното право на строеж е на стойност 365 лв., а не толкова кв. метра.
Въззивният съд е оставил три пъти исковата молба без движение за уточнение на правния интерес и петитума на иска. Отказал е да допусне СТЕ, която да очертае графически имота с площ 365 кв.м., върху който да се признае за установено, че ищцата има право на строеж и за допускане на свидетелски показания за владението върху имота и върху кои площи й е учредено право на строеж. Тези доказателства са преценени като неотносими към спора. По същество, за да обезсили решението на РС и да остави исковата молба без разглеждане и да прекрати производството по делото, окръжният съд е приел, че по отношение на жилището, общината не оспорва правото на собственост на ищцата, т.е. липсва спор, а по отношение на дворното място, съдът е приел, че ищцата, като суперфициар няма повече права от собственика – община гр. Сливен и не може да иска по отношение на нея на основание чл. 54, ал.2 ЗКИР заснемане на отделен имот, върху който притежава право на строеж.
Въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика относно допустимостта на иска по чл. 54, ал.2 ЗКИР. Правото на ползване на суперфициарния собственик, се разпростира в рамките на имота, за който е учредено правото на строеж. По съдържание то включва възможността, ако обекта, реализиран въз основа на него погине, суперфициарният собственик да построи отново същия обект в същия обем. Правото на строеж включва и акцесорното правото на ползване на терена до колкото това е необходимо за ползване на реализирания обект – чл. 64 ЗС. /Решение № 461 от 27.04.2012 г. по гр. д. № 1316/2010 г. I г. о./ Предвид съдържанието на правото на строеж, искът по чл. 54, ал.2 ЗКИР не може да бъде предявен от суперфициара срещу собственика. Правата на суперфициарния собственик са производни на тези на собственика на терена и той не може да има повече права от него, поради което няма правен интерес да предяви иска по чл. 53, ал.2 ЗКИР срещу собственика. Подобен иск не кореспондира на целта и характера на иска по чл. 53, ал.2 ЗКИР /опр. № 684/23.10.2013г. по ч. гр.д.№ 3487/2013г. ІV гр.о./
Цитираните от касатора съдебни актове не се отнасят за настоящия казус. Определение № 371/17.07.2015 г. по ч. гр.д.№ 299/2015 г. на І гр.о. и решение № 16 от 18.03.2015 г. по гр.д.№ 5579/2014 г. на ІІ гр.о. са по искове с правно основание чл. 54, ал.2 / бивш чл.53, ал.2 ЗКИР/, предявени от суперфициарен собственик, но ответник по тези искове не е бил собственика на същия имот, а собственик на съседния имот. В този случай носителят на правото на строеж действа като процесуален субституент на собственика, който защитава и свои права. И в тези съдебни актове обаче е посочено, че правата на суперфициара не могат да бъдат в по-голям обем от тези на собственика.
Тъй като тези съдебни актове са неприложими към настоящия спор, предявен от носителя на ограничено вещно право за един от обектите на етажната собственост против собственика на терена, те не обуславят допускане до касационен контрол на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК
Първият от формулираните въпроси, за които се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК е „До къде се простира предела на отстъпеното и реализирано право на строеж върху обект, за който е отстъпено и право на строеж върху терен, който определен по площ в договора за суперфиция, но липсва в него местонахождение и граници на имота”.
Въпросът е конкретен и свързан със съдържанието на договора, на който се позовава ищцата. По делото е установено, че стойността на правото на строеж, което е заплатила ищцата, припадащо се към апартамента, който е купила е 365 лв. Доктрината и съдебната практика е изяснила, че правото на строеж не се учредява върху площ, а за конкретен обект, предвиденият по ПУП и по съдържание включва правото да се изгради обекта и суперфициара да стане негов собственик. Суперфициарна собственост по чл. 63 ЗС възниква и когато се продава застроен обект без правото на собственост върху земя, какъвто е настоящия случай. По чл. 15 ЗС и Наредбата за държавните имоти, по която е продаден апартамента на ищцата не се продава право на собственост върху държавна земя. Правото на строеж за продавания апартамент е неразделна част към него. То е ограничено вещно право, произтичащо от правото на собственост и за него не се отрежда отделен имот. То е в границите на имота, в който е предвиден по плана да се построи или вече построен обекта на суперфициарното право. Договорът за суперфиция определя обема на правото на строеж, т.е. очертава обема на обекта, който да се изгради или който е изграден, но не обособява отделен имот върху терена. Затова поставеният въпрос не е от значение за точното прилагане на закона. – законът не урежда правото на строеж по начина, по който счита ищцата. Тъй като въпросът е конкретен, свързан със съдържанието на договора, на който се позовава ищцата и поради това, че законът не предвижда учредяването на правото на строеж да води до обособяване на отделен имот от терена, не се допуска касационно обжалване по този въпрос.
Същото се отнася и до следващият формулиран въпрос: „Подлежи ли на анекс сключеният между страните договор за отстъпено право на строеж, който страда от порок, изразяващ се в това, че заплатеното право на строеж върху дворното място не е индивидуализирано и следователно не е възможно да се реализира в пълен обем това право, с който анекс да се определи местонахождението, площ и граници на имота, предмет на договора”. И този въпрос е конкретен, касаещ конкретно твърдение на ищцата, което не се подклепя от доказателствата по делото. Обектът на ищцата е реализиран, а припадащото се право на строеж за него включва само правото да се изгради същият обект в същия обем, ако той погине. На индивидуализиране подлежи обекта, за който се отнася правото на строеж и имота, в който ще се реализира, но реализираното право на строеж не включва обособяване на отделен имот върху терена в рамките на имота на собственика. Ограничените вещни права са само предвидените в чл. 55 ЗС и в съдържанието, предвидено в закона. Извън тях и с различно съдържание от нормативно установеното няма други права.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване. Съобразно този резултат, на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал.8 ГПК във вр. с чл. 9, ал.3 от Наредбата за минималният размер на адвокатските възнаграждения в размер на 500 лв.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 180 от 17.10.2019 г. по гр.д.№ 345/2019 г. на Сливенски окръжен съд по касационна жалба, подадена от Й. И. Ж.
Осъжда Й. И. Ж. да плати на Община Сливен юристконсултско възнаграждение за касационна инстанция в размер на 500 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: